Всичко мърдаше от вятъра. Синьото чисто небе сияеше ярко.

Сражението започна.

И тримата се приближиха до стобора.

— Тук ли си? — запита борецът.

Никой не отговори.

Тогава испанецът рече:

— Предай се! Във всяка ръка имам по един пистолет. Пистолетите са от най-добрата фирма — „Мошеник и син“. Аз съм най-добрият стрелец в страната, разбираш ли?

Тибул не беше майстор в стрелбата с пистолет. Той дори нямаше пистолет, но под ръката му или по-вярно под крака му имаше много глави зеле. Той се наведе, откъсна една, кръгла и тежичка, и я хвърли през стобора. Зелевата глава улучи директора в корема. После полетя втора, трета. Те се пръскаха не по-зле от бомби.

Враговете се слисаха.

Тибул се наведе да вземе четвърта. Той я хвана за кръглите бузи, направи усилие да я изскубне, но — уви! — зелевата глава не се откъсваше. Нещо повече — заговори с човешки глас:

— Това не е зелева глава, а моята глава. Аз съм продавач на балончета. Избягах от двореца на тримата шишковци и попаднах в един подземен ход. Началото му е в една тенджера, а краят тук. Той се простира под земята като дълго черво…

Тибул не вярваше на ушите си: зелевата глава се представяше за човешка!

Тогава той се наведе и погледна чудото. Очите трябваше да повярват. Очите на човек, който умее да ходи по въже, не лъжат.

Онова, което той видя, действително нямаше нищо общо с глава зеле. Беше кръглата физиономия на продавача на балончета. Както винаги, тя приличаше на чайник — на тънконос чайник, изписан с маргаритки.

Продавачът надничаше от земята, а разровената земя, разсипала се в мокри буци, обкръжаваше шията му като черна яка.

— Прекрасно! — рече Тибул.

Продавачът го гледаше с кръглите си очи, дето се отразяваше умиленото небе.

— Аз дадох на готварските чирачета балончетата си и чирачетата ме пуснаха… Ето на, едно от тези балончета хвърчи там…

Тибул погледна и видя високо-високо в ослепителната синева едно мъничко оранжево балонче.

Беше едно от балончетата, изпуснати от чирачетата.

Тримата, които стояха зад стобора и обмисляха плана за нападението, също видяха балончето. Испанецът забрави за всичко. Той подскочи два метра нагоре, завъртя второто си око и се прицели. Той беше страстен стрелец.

— Гледайте — викаше той, — високо колкото десет камбанарии лети едно глупаво балонче! Обзалагам се срещу десет жълтици, че ще го улуча. Няма по-добър стрелец от мене.

Никой не поиска да се обзаложи с него, но това не охлади испанеца. Борецът и директорът изпаднаха в негодувание.

— Магаре! — изръмжа борецът. — Магаре! Сега не е време да се занимаваме с ловене на балончета. Магаре! Ние трябва да заловим Тибул. Не си губи напразно куршумите!

Нищо не помагаше. Балончето изглеждаше твърде примамлива цел за ловкия стрелец. Испанецът започна да се мери, закрил неуморното си око. И докато той се мереше, Тибул измъкна продавача от земята. Какво зрелище представяше той! Какво само нямаше по дрехите му! И останки от крем и сироп, и късчета полепнала земя, и нежни звездички от захаросани плодове!

На това място, отдето Тибул го измъкна като тапа от бутилка, остана черна дупка. В тази дупка се порони пръст и се получи такъв звук като че едър дъжд тропаше по вдигнатия гюрук на някой екипаж.

Испанецът гръмна. Разбира се, той не улучи балончето. Уви! Той улучи зелената шапка на своя директор, която сама беше висока колкото една камбанария.

Тибул избяга от бостана, като прескочи през отсрещния стобор:

Зелената шапка падна, като се търколи подобно кюнец на самовар. Испанецът страшно се засрами: славата на най-добър стрелец беше пропаднала! Нещо повече — изчезна уважението на директора.

— Ах, негодник! — Директорът беше извън себе си и запъхтян от гняв, надяна с всички сили книжния кръг върху главата на испанеца.

Кръгът се разкъса с трясък и главата на испанеца се оказа в зъбчата книжна яка.

Само Лапитуп не беше зает. Но изстрелът подплаши околните кучета. Едно от тях изскочи отнякъде и се спусна върху бореца.

— Спасявайте се кой как може! — успя да извика Лапитуп.

И тримата удариха на бяг.

Продавачът остана сам. Той се покатери на стобора и погледна наоколо. Тримата приятели се търкаляха по зеления склон. Лапитуп скачаше на един крак, като се държеше за ухапания дебел прасец, директорът се покатери на едно дърво и висеше на него като кукумявка, а испанецът, като въртеше глава, щръкнала — из книжния кръг, стреляше по кучето и улучваше всеки път в бостанското плашило.

Кучето стоеше над склона и види се, не искаше да напада отново. Напълно задоволено от вкуса на Лапитуповия прасец, то въртеше опашка и широко се усмихваше, провесило розов блестящ език.

— Питайте доктор Гаспар Арнери — отговори гимнастикът Тибул на въпроса, защо е станал негър.

Но и без да питаме доктор Гаспар, можем да се досетим за причините. Нека си спомним: Тибул беше успял да се скрие от полесражението. Нека си спомним: гвардейците бяха устроили хайка подир него, те палеха работническите квартали, стреляха на „Площада на Звездата“. Тибул намери убежище в къщата на доктор Гаспар. Но и тук всяка минута можеха да го намерят. Опасността беше очевидна. Твърде много хора го познаваха по лице.

Всеки бакалин беше на страната на тримата шишковци, защото сам беше дебел и богат. Всеки богаташ, който живееше в съседство с доктор Гаспар, можеше да обади на гвардейците, че докторът е подслонил Тибул.

— Трябва да си промените външността — рече доктор Гаспар оная нощ, когато Тибул се появи в къщата му.

И доктор Гаспар направи Тибул друг.

Той рече:

— Вие сте великан. Имате грамаден гръден кош, широки плещи, блестящи зъби, къдрави твърди черни коси. Ако не беше белият цвят на кожата, вие бихте приличали на североамерикански негър. Отлично. Ще ви помогна да станете черен.

Доктор Гаспар Арнери беше изучил сто науки. Той беше много сериозен човек, но имаше добродушен нрав. Ала за всяко нещо си има време. Понякога той обичаше да се развлича. Но и когато си почиваше, той оставаше учен. Тогава приготовляваше картинки за превеждане, които подаряваше на бедните деца от сиропиталището, правеше чудни фойерверки, играчки, майстореше музикални инструменти с нечувани прелестни гласове, съставяше нови бои.

— Ето — каза той на Тибул, — ето погледнете. В този флакон има безцветна течност. Но попадне ли на някакво тяло, под влиянието на сухия въздух тя боядисва тялото черно, при това тъкмо с такава лилава отсянка, която е свойствена на негъра. А, ето в тоя флакон има есенция, която унищожава тая боя…

Тибул свали трикото си, ушито от разноцветни триъгълници, и се натърка с парливата, миришеща на неразгорели въглища течност.

След час той стана черен.

Тогава влезе леля Ганимед със своята мишка. Останалото знаем…

Да се върнем при доктор Гаспар. Ние се разделихме с него в оня миг, когато капитан Бонавентура го откара в черната карета на дворцовия чиновник.

Каретата летеше с всичка сила. Ние вече знаем, че борецът Лапитуп не я настигна.

В каретата беше тъмно. Попаднал вътре, докторът изпърво помисли, че седналият до него чиновник държи на коленете си дете — едно момиченце с разчорлени коси.

Чиновникът мълчеше. Детето също.

— Извинете, не съм ли заел много място? — попита учтивият доктор, като приповдигна шапката си.

Чиновникът отговори сухо:

— Не се безпокойте.

В тесните прозорци на каретата проблясваше светлина. След минута очите свикнаха с тъмното. Тогава докторът съзря дългия нос и полуспуснатите клепачи на чиновника и прелестното момиченце в празнична рокличка.

Момиченцето изглеждаше много печално. И навярно, беше бледо, но в полумрака това не можеше да се определи.