И изведнъж всичко се смеси: и удивителният птичарник, и овощарският магазин.

Продавачът с всички сили се насади в нещо меко и топло. Той не изпускаше балончетата. Държеше здраво връвчицата. Балончетата неподвижно се спряха над главата му.

Той замижа и реши да не отваря очите си — за нищо на света.

„Сега разбирам всичко — помисли той: — това не е птичарник, не е овощарски магазин. Това е сладкарница. А аз седя в една торта!“

Така си и беше.

Той седеше в царството на шоколада, портокалите, наровете, крема, захаросаните плодове, захарната пудра и сладкото и седеше на трон като повелител на това ароматно разноцветно царство. Тронът беше тортата.

Той не разтвори очи. Очакваше невероятен скандал, буря — и беше готов на всичко. Но случи се онова, което съвсем не очакваше.

— Отиде тортата — каза помощник-сладкарят сурово и печално.

После настана тишина. Само мехурите в кипящия шоколад се пукаха.

— Какво ще стане? — шепнеше продавачът на балончета, като се задъхваше от страх и стискаше до болка клепачи.

Сърцето му подскачаше като петаче в спестовна касичка.

— Дребна работа! — каза главният сладкар също тъй сурово. — В залата изядоха второто блюдо. След двадесет минути ще трябва да се подаде тортата, разноцветните балончета и глупавата муцуна на хвърчащия негодник ще бъдат прекрасно украшение за тържествената торта.

И като каза това, сладкарят извика:

— Подай крема!

И действително подадоха крема.

Какво беше това!

Трима сладкари и двадесет чирачета се нахвърлиха върху продавача с усърдие, достойно за похвалата и на най-дебелия от тримата шишковци.

В една минута го облепиха от всички страни. Той седеше със затворени очи, нищо не виждаше, но зрелището беше чудовищно. Облепиха го целия. Главата, кръглото му лице, прилично на чайник с изрисувани по него маргаритки, стърчеше навън. Останалото беше покрито с бял крем, който имаше прелестна възрозова отсянка. Продавачът можеше да изглежда както щете, но прилика със себе си беше изгубил, както беше изгубил своя сламен чехъл.

Поетът можеше да го вземе сега за лебед с белоснежни пера, градинарят — за мраморна статуя, перачката — за купчина сапунена пяна, а палавникът — за снежен човек.

Горе висяха балоните. Украшението беше изключително, ала всичко заедно образуваше доста интересна картина.

— Така — каза главният сладкар с тон на художник, който се любува на собствената си картина.

И после гласът, също както и първия път, стана свиреп и изкрещя:

— Захаросани плодове!!

Появиха се захаросани плодове от всички сортове, от всички видове, от всички форми: горчиви, ванилени, киселички, триъгълници, звездички, кръгове, полумесеци, розички.

Чирачетата работеха с всички сили. Не успя главният сладкар да плесне три пъти с ръце и цялата купчина крем, цялата торта бе набучена със захаросани плодове.

— Готово — рече главният сладкар. — Сега май ще трябва да я пъхна в пещта, за да се позачерви.

„В пещта? — ужаси се продавачът. — Какво? В каква пещ? Мене в пещта?!“

Същия миг в сладкарницата се втурна един от слугите.

— Тортата! Тортата! — извика той. — Веднага тортата! В залата чакат сладкото.

— Готово! — отвърна главният сладкар.

„Е, слава богу!“ — помисли продавачът. Сега той поотвори мъничко очи.

Шестима слуги в сини ливреи вдигнаха огромното блюдо, на което седеше той. Понесоха го. Когато вече се отдалечаваше, той чуваше как му се смееха готварските чирачета.

Понесоха го по широка стълба нагоре в залата. Продавачът отново замижа за секунда. В залата беше шумно и весело. Звучаха множество гласове, кънтеше смях, чуваха се ръкопляскания. По всички признаци тържествената закуска имаше голям успех.

Донесоха и поставиха продавача или по-точно тортата върху трапезата.

Тогава продавачът отвори очи.

И тозчас видя тримата шишковци.

Те бяха толкова дебели, че продавачът разтвори уста.

„Трябва веднага да я затворя — стресна се изведнъж той. — В моето положение е по-добре да не давам признаци на живот.“

Но — уви! — устата не се затваряха. Така продължи две минути. После почудата на продавача намаля. Той направи усилие и затвори устата. Но тогава веднага се изпулиха очите. С голяма мъка, като затваряше ту устата, ту очите си, той надви окончателно своята почуда.

Шишковците седяха на челните места, извисени над останалото общество.

Те ядяха повече от всички. Единият от тях дори започна да яде салфетката.

— Вие ядете салфетката…

— Така ли? Увлякъл съм се…

Той остави салфетката и задъвка тозчас ухото на Третия Шишко. Впрочем то имаше вид на баничка.

Всички се превиваха от смях.

— Да оставим шегите — каза Вторият Шишко и вдигна вилицата. — Работата взима сериозен обрат. Донесоха тортата.

— Ура!

Настъпи общо оживление.

„Какво ще стане? — измъчваше се продавачът. — Какво ще стане? Те ще ме изядат!“

В това време часовникът удари два.

— След час на „Площада на съда“ ще започне екзекуцията — рече Първият Шишко.

— Пръв, разбира се, ще екзекутират оръжейния майстор Просперо, нали? — попита някой от почетните гости.

— Него днес няма да екзекутират — отвърна държавният канцлер.

— Как? Как? Защо?

— Ние засега пазим живота му. Искаме да научим от него плановете на бунтовниците, имената на главните заговорници.

— А къде е той сега?

Цялото общество беше силно заинтересувано, дори забравиха за тортата.

— Той както по-рано седи в желязна клетка. Клетката се намира тук, в двореца, в менажерията на наследника Тутти.

— Повикайте го…

— Доведете го тук! — развикаха се гостите.

— Вярно — рече Първият Шишко. — Нека нашите гости погледат този звяр отблизо. Аз бих предложил да отидем всички в менажерията. Но там се носи рев, писък, смрад. Това е много по-неприятно от звъна на чашите и мириса на плодовете…

— Разбира се! Разбира се! Не си струва труда да отиваме в менажерията.

— Нека доведат Просперо тук. Ние ще ядем тортата и ще разглеждаме това чудовище.

„Пак тортата! — уплаши се продавачът. — Тази торта не им излиза от ума… Лакомци!“

— Доведете Просперо — рече Първият Шишко.

Държавният канцлер излезе. Слугите, образували заедно коридор, се разстъпиха и се поклониха. Коридорът стана два пъти по-нисък.

Лакомците затихнаха.

— Той е много страшен — рече Вторият Шишко. — Той е по-силен от всички. Той е по-силен от лъва. Омразата е прегорила очите му. Човек няма сила да гледа в тях.

— Той има ужасна глава — рече секретарят на Държавния съвет. — Тя е огромна. Прилича на капител от юлона. Има червеникави коси. Ще помислиш, че главата му е обхваната от пламък.

Сега, когато се поведе разговор за оръжейния майстор Просперо, с лакомците стана една промяна. Те престанаха да ядат, да се шегуват, да шумят, поприбраха коремите си, някои дори побледняха. Мнозина бяха вече недоволни, че са пожелали да го видят.

Тримата шишковци станаха сериозни и като че поотслабнаха.

Изведнъж всички млъкнаха. Настана пълна тишина. Всеки от шишковците направи такова движение, като че иска да се скрие зад другия.

В залата въведоха оръжейния майстор Просперо.

Отпред вървеше държавният канцлер. От двете страни — гвардейци. Те влязоха, без да свалят черните си мушамени шапки, с извадени саби. Веригата звънеше. Ръцете на оръжейния майстор бяха оковани. Доведоха го до трапезата. Той се спря на няколко крачки от шишковците.

Оръжейният майстор Просперо стоеше с наведена глава. Пленникът беше бледен. На челото и слепите му очи, под разбърканите червеникави коси, се виждаше запечена кръв.

Той вдигна глава и изгледа шишковците. Всички, насядали близо, се отдръпнаха.