— Защо сте го довели? — раздаде се викът на един от гостите. Той беше най-богатият воденичар в страната. — Страх ме е от него!

И воденичарят падна в безсъзнание, забил нос право в желето. Някои гости се спуснаха към изходите. Не мислеха вече за тортата.

— Какво искате от мене? — попита оръжейният майстор.

Първият Шишко се поокопити.

— Ние искахме да те погледаме — каза той. — А на тебе не е ли интересно да видиш ония, в чиито ръце се намираш?

— Противно ми е да ви виждам.

— Скоро ще ти отсечем главата. По такъв начин ние ще ти помогнем да не ни виждаш.

— Не се боя. Моята глава е една. Народът има стотици хиляди глави. Тях вие няма да отсечете.

— Днес на „Площада на съда“ ще има екзекуция. Там палачите ще се разправят с твоите другари.

Лакомците се поусмихнаха леко. Воденичарят се свести и дори облиза розите от желе по бузите си.

— Вашият мозък е плувнал в тлъстина — рече Просперо. — Вие не виждате нищо по-далеч от своя търбух…

— Я го гледайте — обиди се Вторият Шишко. — А какво трябва да виждаме?

— Попитайте вашите министри. Те знаят какво става в страната.

Държавният канцлер неопределено изкряка. Министрите забарабаниха с пръсти по чиниите.

— Попитайте ги — продължаваше Просперо, — те ще ви разкажат…

Той се спря. Всички се вслушаха.

— Те ще ви разкажат, че селяните, на които отнемате хляба, добиван с тежък труд, се вдигат против чифликчиите. Те изгарят дворците им, изпъждат ги от земята си. Рудокопачите не искат да вадят въглища, за да ги обсебите вие. Работниците трошат машините, за да не работят за вашето обогатяване. Моряците хвърлят вашите товари в морето. Войниците отказват да ви служат. Учените, чиновниците, съдиите и актьорите преминават на страната на народа. Всички, които по-рано работеха за вас и получаваха за това грошове, додето вие тлъстеехте, всички злочести, обезправени, гладни, изпусталели, сираци, сакати, просяци, всички отиват на война против вас, против тлъстите, богатите, сменили сърцето си с камък…

— На мене ми се струва, че той говори излишни неща — намеси се държавният канцлер.

Но Просперо продължи:

— Петнадесет години съм учил народа да мрази вас и вашата власт. О, как отдавна събираме ние сили! Сега дойде вашият последен час…

— Стига! — изписка Третият Шишко.

— Ще трябва да се постави пак в клетката — предложи Вторият.

А Първият рече:

— Ти ще седиш в клетката си дотогава, докато уловим гимнастика Тибул. Ние ще ви екзекутираме заедно. Народът ще види труповете ви. Той ще изгуби задълго желание да воюва с нас.

Просперо мълчеше. Той отново обори глава.

Шишкото продължаваше:

— Ти си забравил с кого искаш да воюваш. Ние, тримата шишковци, сме силни и могъщи. Всичко е наше. Аз, Първият Шишко, притежавам цялото жито, което ражда нашата земя. На Втория Шишко принадлежат всички въглища, а Третият е закупил цялото желязо. Ние сме по-богати от всички. Най-богатият човек в страната е сто пъти по-беден от нас. За нашето злато ние можем да купим всичко, което поискаме.

Тук лакомците изпаднаха в ярост. Думите на Шишкото им вдъхнаха смелост.

— Хвърлете го в клетката! В клетката! — захванаха да викат те.

— В менажерията!

— В клетката!

— Бунтовник!

— В клетката!

Отведоха Просперо.

— А сега да ядем тортата — рече Първият Шишко.

„Край!“ — реши продавачът.

Всички погледи се устремиха върху него. Той затвори очи. Лакомците се веселяха.

— Хо-хо-хо!

— Ха-ха-ха! Каква чудна торта! Погледнете балончетата!

— Те са възхитителни.

— Погледнете тази мутра.

— Тя е чудесна.

Всички посегнаха към тортата.

— А какво има вътре в това смешно чучело? — запита някой и силно перна с пръст продавача по челото.

— Сигурно бонбони.

— Или шампанско…

— Много интересно! Много интересно!

— Хайде най-напред да отрежем тази глава и да видим какво ще излезе…

— Ай!

Продавачът не издържа, каза много ясно: „Ай!“ — и разтвори очи.

Любопитните отскочиха. И в този миг в галерията се разнесе силен детски вик:

— Куклата! Моята кукла!

Всички се ослушаха. Особено се развълнуваха тримата шишковци и държавният канцлер.

Викът премина в плач. В галерията високо плачеше обидено момче.

— Какво е това? — попита Първият Шишко. — Плаче наследникът Тутти.

— Плаче наследникът Тутти — в един глас повториха Вторият и Третият Шишко.

И тримата побледняха. Те много бяха уплашени.

Държавният канцлер, няколко министри и слуги се спуснаха към изхода на галерията.

— Какво е това? Какво е това? — зашумя от шепот залата.

Момчето се втурна в залата. То разтласка министрите и слугите. Затече се към шишковците. Косите му се мятаха и блестяха лачените му пантофи. Ридаейки, то извикваше отделни думи, които никой не разбираше.

„Това момченце ще ме види! — тревожеше се продавачът. — Проклетият крем, който ми пречи да дишам и да си мръдна дори пръста, ще се хареса, не ще и дума, много на момченцето. За да не плаче, ще му отрежат, не ще и дума, парченце от тортата заедно с моята пета.“

Но момченцето дори и не погледна тортата. Дори чудесните балончета, повиснали над кръглата глава на продавача, не му привлякоха вниманието.

То горчиво плачеше.

— Какво има? — попита Първият Шишко.

— Защо наследникът Тутти плаче? — попита Вторият.

А Третият наду бузи.

Наследникът Тутти беше на дванадесет години. Той се възпитаваше в Двореца на тримата шишковци. Растеше като мъничък принц. Шишковците искаха да имат наследник. Те нямаха деца. Цялото богатство на тримата шишковци и управлението на страната трябваше да мине върху наследника Тутти.

Сълзите на наследника Тутти всяха у шишковците по-голям страх, отколкото думите на оръжейния майстор Просперо.

Момчето стискаше пестници, размахваше ги и тупаше с крака. Неговият гняв и обида нямаха граници.

Никой не знаеше причината.

Възпитателите надничаха иззад колоните, защото се страхуваха да влязат в залата. Тези възпитатели в черни дрехи и черни перуки приличаха на опушени лампени шишета.

В края на краищата, поуспокоено, момчето разказа каква е работата.

— Моята кукла, моята чудесна кукла се счупи!… Развалиха ми куклата. Гвардейците намушкаха куклата ми със сабите си…

То пак заплака. С малките си пестничета то си търкаше очите и размазваше сълзите по бузите си.

— Какво?! — изкрещяха шишковците.

— Какво?!

— Гвардейците ли?

— Намушкаха ли?

— Със саби ли?

— Куклата на наследника Тутти ли?

И цялата зала рече тихо, като че въздъхна:

— Това не може да бъде!

Държавният канцлер се хвана за главата. Нервният воденичар отново падна в несвяст, но мигом дойде на себе си от страшния вик на Шишкото:

— Да се прекрати тържеството! Да се отложат всички дела! Да се свика съветът! Всички чиновници! Всички съдии! Всички министри! Всички палачи! Да се отмени днешната екзекуция! В двореца има измяна!

Вдигна се паника. След минута дворцовите карети препуснаха на всички страни. След пет минути от всички страни към двореца летяха съдии, съветници, палачи. Тълпата, която очакваше на „Площада на съда“ екзекуцията на бунтовниците, трябваше да се разотиде. Глашатаите, възлезли на естрадата, съобщиха на тази тълпа, че екзекуцията се отлага за следния ден поради много важни събития.

Изнесоха от залата продавача заедно с тортата. Лакомците мигом изтрезняха.

Всички наобиколиха наследника Тутти и слушаха.

— Аз си седях на тревата в парка, и куклата седеше до мене. Ние искахме да стане слънчево затъмнение. То е много интересно. Вчера четох в една книга. Когато става затъмнение, денем се появяват звезди…

От ридания наследникът не можеше да говори. И вместо него цялата история разказа възпитателят. Последният впрочем също говореше с мъка, защото трепереше от страх.