— Не сме губили информатор в Програмата за защита на свидетелите. Имаме над осем хиляди и стават все повече.

— Така твърдите. Честно казано, не ме интересува особено колко престъпници сте заловили, нито какво се е случило с другите. Грижа ме е само за собствената ми кожа.

Настъпва пауза, когато Ирарди престава да пише и решава да се обади.

— Май става дума за член на някаква банда. Може би е наркопласьор. Какво още можеш да ни кажеш?

— Нищо, а и нищо не съм ви казал. Предполагайте каквото си искате.

Хански се усмихва, макар да няма нищо смешно.

— Надали шефът ни ще се впечатли от кроежите ти да се измъкнеш от затвора. Днес поне още двама затворници ни потърсиха с твърдението, че имат ценна информация. Разбира се, и те искат да излязат от затвора. Не е необичайно.

Няма откъде да знам дали е вярно, но звучи достоверно. Топката в корема ми не изчезва. Свивам рамене, лепвам си усмивка, мъча се да запазя спокойствие.

— Постъпете както искате. Вие командвате парада. Можете да продължите да си блъскате главата в стената. Можете да си губите времето с другите затворници. От вас зависи. Но ако ви трябва името на човека, убил съдия Фосет, само аз мога да ви го дам.

— В затвора ли се запозна с него? — пита Ирарди.

— А може би извън затвора. Няма да разберете, докато не сключим сделка.

Настава продължително мълчание, докато те се взират в мен и аз се взирам в тях. Накрая Ирарди затваря бележника си и пъхва химикалката обратно в джоба си.

— Добре, ще предадем на шефа — отсича Хански.

— Знаете къде да ме намерите.

Няколко пъти седмично се срещам с Бялата банда на пистата и обикалям в широки кръгове около игрището, което се използва за футбол и ръгби. Майсторът на очилата Карл излиза след няколко месеца. На Кърмит, брокера на недвижими имоти, му остават още две години. Сенатор Уесли трябва да излезе горе-долу по същото време като мен. Само Марк още чака резултата от обжалването. Тук е от осемнайсет месеца и твърди, че адвокатът му е оптимистично настроен, макар самият той свободно да признава, че е фалшифицирал ипотечни документи.

Не говорим много за престъпленията си, в затвора обикновено е така. Не е важно кой си или какво си направил навън, освен това е твърде болезнено да го обсъждаш.

Съпругата на Уесли току-що е подала молба за развод и той го приема тежко. Понеже и двамата с Кърмит вече сме го преживели, му даваме съвети и се опитваме да го ободрим. Много ми се иска да ги позабавлявам с подробности от визитата на двамата агенти, но трябва да си трая. Ако планът ми проработи, един ден ще излязат на разходка, но мен няма да ме има. Изненадващо ще са ме преместили на друго място по причини, които те никога няма да узнаят.

7

Временният щаб на специалния екип по случая „Фосет“ се намираше в един склад в индустриалния парк близо до летището на Роуаноук. За последен път мястото било използвано от компания за внос на скариди от Централна Америка, а после било замразено за години. Оттам и прозвището — Фризера. Имаше предостатъчно място, уединение и откъснатост от пресата. Дърводелци бързо издигаха стени и отделяха помещения, кабинети, коридори и заседателни зали. Техници от Вашингтон работеха по двайсет и четири часа, за да инсталират оборудване последна дума на техниката и устройства, свързани с комуникацията, обмена на данни и сигурността. Камиони с наети офис мебели пристигаха непрекъснато, докато командният център не се напълни с повече бюра и маси, отколкото можеха да използват. Флотилия от наети джипове акостира на паркинга. Фирма за кетъринг осигуряваше три пъти дневно храна за екипа, който скоро набъбна до седемдесет човека — около четирийсет агенти плюс помощния персонал. Нямаха фиксиран бюджет, нямаха притеснения за разходите. В крайна сметка жертвата беше федерален съдия.

Подписан беше шестмесечен договор, но след като три седмици почти не напреднаха, федералните решиха да се задържат повечко. Не разполагаха с реални следи освен с кратък списък от произволно подбрани заподозрени, за които се знаеше, че са склонни към насилие и са се изправяли пред съдия Фосет в съда през последните осемнайсет години. Някой си Стакс му беше изпратил заплашително писмо от затвора през 2002 г. Намериха Стакс — работеше в магазин за алкохол в Панама Сити Бийч, Флорида, но имаше алиби за уикенда, когато бяха убити съдията и госпожа Клеъри. Стакс не беше стъпвал във Вирджиния поне от пет години. Наркотрафикант на име Руис беше проклел негова чест на испански, когато получил двайсет и пет годишна присъда през 1999 г. Руис все още се намираше в затвор със средно строг режим, но след като няколко дни рови в миналото му, ФБР заключи, че предишните му другарчета контрабандисти също са или в затвора, или мъртви.

Един екип методично прегледа всички случаи на съдия Фосет през последните осемнайсет години. Беше работил като вол, всяка година беше гледал по триста дела — и граждански, и наказателни, — при положение че средно на федерален съдия се падат по двеста двайсет и пет. Съдия Фосет беше осъдил и пратил в затвора приблизително три хиляди и сто мъже и жени. Действайки въз основа на несъмнено несигурното предположение, че убиецът му е някой от тях, екипът изразходва стотици часове да добавя имена на евентуални заподозрени към списъка и после да ги отхвърля. Друг екип проучи гражданските и наказателните дела, по които бе работил съдията. Трети екип посвети цялото си време на жалбата на „Албърта Майнс“, като отдели специално внимание на двама екоактивисти особняци, които не харесваха Фосет.

Фризера се превърна в жужащ от напрежение кошер от спешни срещи, обтегнати нерви, заложени на карта кариери и шефове от Вашингтон, които постоянно се караха. Журналистите звъняха непрекъснато. Блогърите подхранваха истерията с изобретателни и безочливо неверни слухове.

После в картинката се появи затворник на име Малкълм Банистър.

Спецекипът беше оглавяван от Виктор Уестлейк, агент с трийсет години стаж, който имаше хубав кабинет с чудесна гледка в Хувър Билдинг на Пенсилвания Авеню във Вашингтон. От три седмици обаче той беше затворен в прясно боядисана кабинка без прозорци в средата на командния център. Не за пръв път работеше на терен. Още преди години Уестлейк се беше прочул като изключителен организатор, който отиваше на мястото, строяваше хората, оправяше се с хиляди подробности, планираше операцията и разкриваше престъплението. Веднъж прекара близо година в мотел близо до Бъфало, преследвайки някакъв гений, който си умирал от удоволствие да изпраща колети с бомби на федерални инспектори по месото. Накрая се оказа, че геният не е бомбаджията, но Уестлейк не допусна грешката да го арестува. Две години по-късно той пипна истинския престъпник.

Уестлейк беше в кабинета си и както винаги стоеше зад бюрото си, когато влязоха агентите Хански и Ирарди. Понеже шефът им беше прав, те също останаха на крака. Той беше убеден, че е нездравословно и дори смъртно опасно часове наред да се седи.

— Добре, слушам — изръмжа той и щракна с пръсти.

— Този тип се казва Малкълм Банистър — побърза да докладва Хански, — чернокож, на четирийсет и три, осъден на десет години за нарушение на Закона срещу рекета и корумпираните организации от федерален съд във Вашингтон. Сам той е бивш адвокат от Уинчестър, Вирджиния. Твърди, че може да ни даде името на убиеца и мотива му, но, естествено, иска да бъде освободен от затвора.

— Незабавно, а също и да получи закрила — добави Ирарди.

— Голяма изненада! Престъпник иска да излезе навън. Благонадежден ли е?

— За престъпник, да, струва ми се — сви рамене Хански. — Според директора не върти номера, досието му е чисто, така че ни съветва да го послушаме.

— Какво ви даде?

— Абсолютно нищо. Много е умен. Всъщност възможно е наистина да знае нещо, а ако е така, това може да се окаже единственият му шанс да излезе на свобода.