Уестлейк закрачи зад бюрото си по гладкия бетонен под към една стена, до която бяха разпилени пресни стърготини. Върна се до бюрото.

— С какво се е занимавал? Наказателни дела? Наркотици?

— Адвокат от малко градче — отговори Хански. — Общопрактикуващ, има известен опит с наказателни дела, но не се е явявал често в съдебна зала. Бивш морски пехотинец.

Тази факт допадна на Уестлейк — и той беше бивш пехотинец.

— Военното му досие?

— Служил четири години, уволнен с почести, сражавал се в Първата война в Залива. Баща му също е бил пехотинец и полицай във Вирджиния.

— Кой го е завлякъл?

— Няма да повярваш. Бари Подкупа.

Уестлейк едновременно се намръщи и се усмихна.

— Стига бе!

— Сериозно. Сключвал сделки с недвижими имоти за Бари и лавината помела и него. Сигурно помниш, че съдебните заседатели ги осъдиха по обвинения в заговор и нарушаване на ЗРКО. Мисля, че подсъдимите бяха осем. Банистър е дребна риба, попаднала в мрежата случайно.

— Някаква връзка с Фосет?

— Още не. Получихме името му само преди три часа.

— Имате ли план?

— Донякъде — отговори Хански. — Ако допуснем, че Банистър знае кой е убиецът, значи най-вероятно са се запознали в затвора. Надали го е срещнал по улиците на Уинчестър, по-вероятно е пътищата им да са се пресекли зад решетките. Банистър лежи от пет години, като първите дванайсет месеца е бил в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди човека. След това е преместен във „Фростбърг“, където има шестстотин затворници.

— Доста хора, освен това съставът се променя — отбеляза Уестлейк.

— Така е, но да подходим логично. Да вземем досието му, имената на съкилийниците му, може би дори на всички затворници от неговото крило. Ще посетим двата затвора, ще поговорим с директорите, със заместниците им, с надзирателите, с всеки, който може да знае нещо за него и за приятелите му. Ще започнем да събираме имена и ще видим пътищата на колко от тези хора са се пресичали с пътя на Фосет.

— Банистър твърди, че убиецът има противни приятелчета — намеси се Ирарди, — затова иска закрила. Изглежда, е някаква банда. Когато започнем да събираме имена, ще се съсредоточим над онези, които са свързани с банди.

Мълчание, после Уестлейк попита:

— Това ли е?

— Засега да.

Уестлейк тракна с пети, изви гръб, сключи ръце зад главата си и пое дълбоко въздух. Протегна се, издиша, отново се протегна и каза:

— Добре. Вземете досиетата от затвора и се залавяйте. Колко човека ви трябват?

— Може ли да ни отпуснеш двама?

— Не мога, но ги вземете. Вървете. Действайте.

* * *

Бари Подкупа. Клиентът, с когото не се бях срещал, докато една сива сутрин не ни отведоха във федералния съд и не прочетоха целия обвинителен акт.

В една обикновена кантора усвояваш основните правила, свързани с решаването на рутинни правни проблеми, но трудно можеш да се специализираш в нещо. Опитвах се да избягвам разводите и фалитите и никога не съм харесвал сделките с недвижими имоти, но за да оцелея, често се налагаше да поема който и каквото се появеше. По ирония на съдбата тъкмо недвижимите имоти предизвикаха Големия провал.

Клиентът ми беше изпратен от мой състудент, който работеше за средно голяма кантора в центъра на Вашингтон. Фирмата имала клиент, който искал да купи ловна хижа в Шенандоа, в подножието на планината Алегени, на около час път югоизточно от Уинчестър. Клиентът изискваше анонимност и държеше на строга поверителност, което трябваше да е първият предупредителен сигнал. Цената на покупката беше четири милиона долара и след известно пазарене успях да договоря твърд хонорар от сто хиляди за „Коупланд, Рийд и Банистър“. С партньорите ми никога не бяхме виждали толкова пари и първоначално бяхме доста въодушевени. Зарязах другите си дела и се заех да проучвам поземлените регистри в Шенандоа.

Хижата беше построена преди двайсет години от лекари, запалени по лова на яребици. Но както често се случва в подобни общи начинания, между партньорите възникнало разногласие. Сериозно разногласие, включващо адвокати, дела и дори един-два фалита. Няколко седмици по-късно обаче си бях изяснил нещата и представих на все още анонимния си клиент експертно становище, че няма да има проблеми. Определихме дата за осъществяване на сделката и аз подготвих всички документи, необходими за договорите и нотариалния акт. Имаше много писане, но пък щяхме да спечели доста тлъста сума.

Сключването на сделката беше отложено с един месец и аз помолих колегата си от университета за петдесет хиляди долара, половината от адвокатския хонорар. Не беше необичайна практика и понеже бях вложил сто часа работа до този момент, исках да ми се плати. Той ми звънна и ми съобщи, че клиентът не е съгласен. Голяма работа, помислих си тогава. В повечето случаи при сделките с недвижими имоти адвокатът получава хонорара си, след като всичко е свършило. Осведомиха ме, че клиентът — някаква корпорация — е променил името си. Преработих документите и продължих да чакам. Приключването на сделката отново беше отложено и продавачите заплашиха, че ще се откажат.

По онова време бях смътно запознат с името и репутацията на Бари Рафко, известен повече като Бари Подкупа. Беше около петдесетгодишен и бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот във Вашингтон в търсене на лесни начини за печалба. Беше работил като консултант, анализатор, автор на стратегии, организатор на набиране на средства и говорител. Освен това беше съдействал на най-ниско ниво за няколко избирателни кампании на конгресмени и сенатори — и демократи, и републиканци. Бари не подбираше. Ако му плащаха, той беше в състояние да подготвя анализи и стратегии и за двете страни. Направил най-големия си удар обаче, когато двамата с партньора му отворили заведение близо до Капитолия. Бари наел проститутки с къси поли да обслужват бара и почти мигновено мястото се превърнало в любимо сборище за легионите държавни служители. Млади конгресмени и бюрократи от средните нива открили мястото и Бари се появил на картата. Напълнил си джобовете с пари и след това отворил изискан ресторант на две преки от бара. Обслужвал лобисти, на които поднасял прекрасни бифтеци и вина на разумни цени и не след дълго куп сенатори вече имали любими маси в заведението. Бари обичал спорта и купувал много билети — за „Редскинс“, „Кепиталс“, „Уизардс“, „Джорджтаун Хояс“, — които раздавал на приятели. По това време вече бил изградил своя фирма за „връзки с правителството“, която се разраствала бързо. Двамата с партньора му се скарали и Бари откупил дела му в холдингите им. Сам, богат и тласкан от амбиции, Бари решил да достигне върха в професията. Тъй като не страдал от етични съображения, той се превърнал в един от най-агресивните търговци на влияние във Вашингтон. Ако богат клиент се нуждаел от нова вратичка в данъчните закони, Бари можел да наеме някой да напише текста, да го вмъкне и да убеди приятелите си да го подкрепят, а после майсторски да прикрие следите. Ако важен клиент искал да разшири завода в родния си щат, Бари можел да уреди сделка, при която съответният конгресмен осигурявал нужното разрешение, парите били изпращани в завода, а политикът прибирал тлъст чек за кампанията по преизбирането си. Всички били на седмото небе.

При първия си сблъсък със закона Бари бил обвинен, че е дал пари в брой на старши съветник на американски сенатор. Обвинението не издържало, но на човека му останал прякорът — Бари Подкупа.

Тъй като действал от по-съмнителната страна на един често съмнителен бизнес, Бари познавал силата на парите и на секса. Яхтата му на река Потомак станала известно любовно свърталище, където се вихрели бурни купони с млади жени. Той притежавал голф игрище в Южна Каролина, където водел конгресмени на дълги уикенди, обикновено без съпругите им.

Колкото по-влиятелен ставал Бари, толкова по-големи рискове бил склонен да поема. Старите му приятели се отдръпнали, притеснени от неприятностите, които им се стрували неизбежни. Името му се споменавало в разследване на етичните правила в Камарата. Вестник „Уошингтън Поуст“ надушил следата и Бари Рафко, неизменно жаден за внимание, получил дори повече от желаното.