Нямах представа и нямаше как да разбера, че ловната хижа е един от неговите проекти.

Името на компанията отново се промени, документите отново бяха преправени. Приключването на сделката се отложи за пореден път, последва ново предложение: клиентът ми искаше да наеме хижата за една година за двеста хиляди долара месечно, а всички наеми да бъдат приспаднати от продажната цена. Това предизвика седмица на напрегнати преговори, но най-накрая постигнахме споразумение. Преработих договорите за пореден път и настоях фирмата ни да получи половината от хонорара си. Това стана и господата Коупланд и Рийд си отдъхнаха.

Когато договорите най-сетне бяха подписани, клиентът ми се оказа офшорна компания, която действаше от малкия остров Сейнт Китс, и аз все още нямах представа кой стои зад нея. Документите бяха подписани от невидим представител на компанията на Карибите и през нощта бяха изпратени до кантората ми. Съгласно споразумението ни клиентът ми трябваше да преведе по сметката на кантората сумата от четиристотин и петдесет хиляди долара и нещо, която трябваше да покрие двумесечния наем, остатъка от нашия хонорар и някои други разходи. Аз на свой ред трябваше да напиша на продавачите чек за двеста хиляди долара за всеки от първите два месеца, а после клиентът ми щеше отново да изпрати пари по сметката. След една година такава практика наемните отношения щяха да бъдат преустановени, щеше да бъде извършена продажба и нашата малка кантора щеше да получи още един значителен хонорар.

Когато изпратените пари пристигнаха в сметката ни, банкерът ми се обади, за да ме осведоми, че са постъпили не очакваните четиристотин и петдесет хиляди, а четири и половина милиона долара. Реших, че някой се е поувлякъл с нулите, пък и може да ти се случат и по-лоши неща от това да имаш твърде много пари в банката. Нещо обаче не се връзваше. Опитах се да се свържа с офшорната компания на остров Сейнт Китс, която формално ми беше клиент, но не стигнах доникъде. Обадих се на състудента си, който ми беше препратил клиента, и той обеща да поразрови. Изпратих наема за първия месец, изтеглих адвокатския хонорар за кантората ни и зачаках инструкции къде да изпратя излишните пари. Минаха дни, после седмици. Месец по-късно банкерът ми звънна, че по сметката на кантората ни току-що са постъпили още три милиона.

На този етап господата Коупланд и Рийд вече бяха сериозно разтревожени. Инструктирах банкера да се освободи от парите — да ги изпрати обратно там, откъдето са дошли, и то бързо. Той се забави ден-два и после установи, че сметката на Сейнт Китс е закрита. Най-накрая моят състудент ми изпрати инструкция да преведа половината от парите по сметка на Големия Кайманов остров, а другата половина — по сметка в Панама.

Бях дребен адвокат и нямах никакъв опит в превеждането на пари по номерирани банкови сметки, но след кратко и лесно проучване в „Гугъл“ установих, че се движа на сляпо в прословутия данъчен рай на света. Искаше ми се да не се бях съгласявал да работя за анонимен клиент въпреки парите.

Преводът до Панама се върна — три милиона и половина. Разкрещях се на състудента си, който на свой ред се разкрещя на някой друг. Парите останаха в банката два месеца, трупайки лихва, макар че етиката не ни позволяваше да задържим нищо. Етиката ме задължаваше също и да предприема стъпки за защита на тези нежелани пари. Не бяха мои, не можех да претендирам за тях, но въпреки това трябваше да ги пазя.

Наивно, или може би глупаво, бях позволил на мръсните пари на Бари Подкупа да останат под контрола на „Коупланд, Рийд и Банистър“.

* * *

След като се сдоби с ловната хижа, Бари направи бърз ремонт, постегна я малко, построи сауна и площадка за хеликоптери. Нае Сикорски Б-76, с който само за десетина минути десетина най-близки негови приятели от Вашингтон стигаха до нея. Обикновено в петък следобед се правеха няколко курса и после започваха купоните. На този етап от кариерата си Бари вече беше отхвърлил всякакви лобисти и бюрократи и се беше съсредоточил предимно върху конгресмени и началниците на кабинетите им. В хижата имаше всичко: страхотна храна и вино, кубински пури, наркотици, трийсетгодишен скоч и двайсетгодишни жени. От време на време организираха някой лов на яребици, но вниманието на гостите обикновено беше ангажирано с ослепителните високи блондинки, предоставени на тяхно разположение.

Момичето беше от Украйна. По време на процеса — на моя процес — сводникът й заяви със силен акцент, че са му платили сто хиляди долара в брой за нея. После тя била отведена в ловната хижа, където получила стая. Парите били предадени от един гангстер, който свидетелства за обвинението, че бил едно от многото момчета за поръчки на Бари.

Момичето починало. Аутопсията разкри, че украинката е взела свръхдоза след дълъг купон с Бари и приятелчетата му от Вашингтон. Носеха се слухове, че една сутрин просто не се събудила в леглото на американски конгресмен, но нямаше доказателства. Бари беше затегнал редиците много преди властите да пристигнат на местопрестъплението. Така и не се разбра с кого е спало момичето през последната си нощ на тази земя. Около Бари се разрази същинска медийна буря. Неговият бизнес, неговите приятели, неговите самолети, яхти и хеликоптери, ресторанти, курорти и мащабите на долнопробното му влияние бяха обсъждани в най-малки подробности. Пресата го обсади, а приятелчетата и клиентите му хукнаха да бягат. Възмутени членове на Конгреса издирваха репортери и изискваха изслушвания и разследвания.

Скандалът се разрасна още повече, когато намериха майката на момичето в Киев. Тя показа акт за раждане, според който дъщеря й беше само на шестнайсет години. Шестнайсетгодишна секс робиня, която купонясва с конгресмени в ловна хижа в планината Алегени на няма и два часа път от американската столица.

Първоначално обвинителният акт се състоеше от четиристотин страници и обвиняваше четиринайсет различни подсъдими в смайващ брой престъпления. Аз бях един от четиринайсетте и престъплението, в което ме уличаваха, беше така нареченото пране на пари. Тъй като бях позволил на една от анонимните компании на Бари Рафко да държи пари в сметката на кантората ни, аз следователно му бях помогнал да вземе мръсните пари, които бе отмъкнал от клиентите си, да ги поизпере в офшорните сметки и после да ги превърне в ценна придобивка — ловната хижа. Освен това ме обвиниха, че съм помогнал на Бари да скрие парите от ФБР, данъчните и кого ли не.

Предшестващите процеса маневри елиминираха някои от обвиняемите, на неколцина други беше позволено или да спасят кожите си, като сътрудничат на правителството, или да се явят самостоятелно в отделни процеси. Двамата с адвоката ми подадохме двайсет молби и искания от деня, в който бях обвинен, до деня, в който се явих в съда, и само едно беше удовлетворено. Напълно безполезна победа.

Чрез ФБР и прокуратурата във Вашингтон Министерството на правосъдието хвърли всичките си сили срещу Бари Рафко и неговите съучастници, включително срещу един конгресмен и един от сътрудниците му. Нямаше значение, че някои от нас можеше и да са невинни, нямаше значение, че нашите версии на истината бяха изопачени от прокуратурата.

И ето ме, седнал в претъпканата съдебна зала заедно с още седмина обвиняеми, сред които и най-престъпният играч във Вашингтон от десетилетия. Виновен бях и още как. Виновен, че най-глупаво бях допуснал да попадна в тази бъркотия.

След избора на съдебните заседатели прокурорът ми предложи последна сделка. Да се призная за виновен в нарушаване на ЗРКО, да платя глоба от десет хиляди долара и да лежа две години.

Отново му казах да върви по дяволите. Бях невинен.

8

„МОЛЯ, ПРЕПРАТЕТЕ!

До: г-н Виктор Уестлейк,

заместник-директор на ФБР

Хувър Билдинг, Пенсилвания Авеню 935

Вашингтон, окръг Колумбия 20535

Уважаеми господин Уестлейк,

Казвам се Малкълм Банистър и съм затворник във Федералния затворнически лагер във Фростбърг, Мериланд. В понеделник, 21 февруари 2011 г., се срещнах с двама от агентите Ви, които разследват убийството на съдия Фосет — агенти Хански и Ирарди. Симпатични господа, но останах с усещането, че не се впечатлиха от мен и от историята ми.