— Антони! — обади се тя, като видя, че отминавам.

Спрях неволно.

— Антони, аз чувам музиката!

— Каза ми вече! — отвърнах с досада аз.

— Не, не е същото… Преди я четях… А сега просто я чувам в себе си. С истински звуци… Като оркестър.

— Да не би да чуваш нещо друго? — попитах аз сдържано.

— Не, точно това, което преписвам. Все едно че в главата ми е скрит някакъв малък транзистор.

Гледаше ме все тъй със своите прозрачни очи, изпълнени с радостно възбуждение.

— А като си махнеш погледа от нотите, музиката спира ли?

— Да, разбира се. Мигновено.

— Интересно! — измърморих аз.

Но в себе си мислех: „По дяволите! Не можеш ли и ти да бъдеш като всички други момичета по света?“

— Вярно! — възкликна тя. — Нямаш представа колко е интересно. Дано и утре е същото.

— Дано не е — отвърнах сърдито аз. — Предпочитам да ти купя два транзистора, отколкото да ти бръмчи нещо в главата.

И отминах бързо, за да не видя как мигновено ще угасне радостният блясък в очите й.

Десетина дни тя живя като насън. Както винаги, се прибираше от работа направо вкъщи и веднага грабваше нотите, все едно какви. Имам голяма библиотека — на всички велики композитори, които обичам и харесвам, които ми помагат в моята работа. Тя се настаняваше удобно на дивана, на който спеше, с подвити под себе си крака, момичешките й колене светеха над зеленикавото одеяло като малки вечерни луни, И почваше. Чудни промени ставаха по лицето й, сякаш сама дирижираше това, което четеше. Дори беше малко смешно да я гледа човек, ако не знаех колко е сериозно. Можех да проследя по лицето й всяка част от концерта, всеки пасаж. За мен вече нямаше никакво съмнение, че чува всичко, което чете — толкова то съвпадаше. Понеже знаех повечето от тях, а някои дори бях дирижирал, поглеждах от време на време часовника. Не, нямаше никаква грешка, нейните вътрешни концерти отговаряха съвсем на истинските.

Не бих казал, че тая странна дарба на Доротея особено ме е изненадала или слисала. От нея човек можеше да очаква всичко. По-скоро тя ме разтревожи. Аз помнех предупрежденията на доктор Юрукова. Всяко увлечение, всяка прекомерна възбуда сериозно заплашваха нейния душевен мир. И все пак това не беше най-главното. Имаше и нещо друго, много по-дълбоко и по-силно, свързано може би с инстинктивната човешка природа. Като всеки нормален човек, аз смятах за ненормално всичко, което не можех сам да извърша. Или което не можеха да извършат другите като мен. Сега много добре разбирам, че името на такава позиция е невежество и посредственост. Но какво да се прави, така е устроен човекът. Така е устроена и кокошката, която уплашено кътка от брега своите жълти патета, понесени от щастливото течение на реката.

Аз не само се тревожех. Аз чисто и просто се плашех. Искаше ми се да изскубна из ръцете й проклетите ноти и да ги изхвърля през прозореца. И все пак не го правех, човек не може да стъпче току-тъй това, което надминава ръста му. Враждебно мълчах, тайно се притеснявах. Мъчех се да я отклоня със странични разговори и често успявах. Но щом останеше самичка, тя отново забиваше нос в нотите.

— Кое най-много ти хареса? — попитах я аз един път. — От всичко, което си чела досега.

— Лебедово езеро! — отвърна тя с готовност.

Не се учудих, даже се зарадвах. Това ми даваше някои добри шансове.

— Чудесно! — казах аз. — Искаш ли да те заведа в операта?… Мисля, че тая седмица ще го дават.

— Защо?

— Как защо? Ами това е балет. Трябва да го видиш, за да го разбереш.

— Добре — отвърна тя.

Но нещо неуверено, дори унило усетих в гласа й. Много добре разбрах от какво всъщност се плашеше. На това разчитах и аз. Взех две хубави места в една от ложите, замъкнах я на представлението със скрито вътрешно злорадство. Тя се бе облегнала на парапета, не поглеждаше към залата. Което е право, и залата не поглеждаше към нея. Видът й бе много неспокоен, усещах я как се вслушва в себе си, сякаш се мъчеше да си припомни нещо.

— Ето, прочети програмата! — обадих се аз.

— После! — отвърна тя малко нетърпеливо.

Може би за пръв път ми отказваше нещо — иначе безпротиворечиво изпълняваше всичките ми желания. Щом прозвучаха първите звуци, много добре забелязах как лицето й се напрегна, как самата тя притихна и се сниши на мястото си. После лицето й постепенно се отпусна, тя едва забележимо се усмихна. Явно, моят експеримент не бе сполучил. През антракта, докато я водех към бюфета, уж небрежно запитах:

— Същото ли е?

— Е, не съвсем — отвърна тя. — Но почти същото…

— А кое е по-хубаво?

— Оперното, разбира се. И все пак е друго. Това, което аз сама слушам, като че ли излиза от мен. Като че ли аз си го правя.

Много добре я разбирах — това неизразимо чувство на вътрешно ликуване, което така рядко ме спохождаше. В самата нея то навярно се изливаше като водопад, удавяше я със силата и тържеството си. А съвсем на друго разчитах, когато я доведох тук. Смятах, че ще се отчае от своите глупости, като чуе истинската красота на оркестъра. И тъкмо я черпех с лоша топла лимонада, когато някакъв дурак, мой колега, безцеремонно се залепи за нас.

— Ти да не си се оженил? — запита той направо.

— Не още — отвърнах аз.

Но ми направи впечатление с какво презрение го погледна самата Доротея. Нахалникът се пообърка и побърза да се върне при жена си, която чакаше със зяпнала от нетърпение уста да чуе новината. Изгледахме докрай балета, после отидохме да вечеряме в някакъв ресторант. Едва тук Доротея малко снизходително измърмори:

— Хубава приказка. Но малко наивна, разбира се.

Само това не очаквах да чуя от нея.

— Защо наивна?

— Не знам дали си струва да се превърнеш от лебед в човек. И то в царкиня на всичко отгоре. В тоя скучен дворец.

Очевидно не се шегуваше, гласът й звучеше съвсем искрено.

— А роклите? — пошегувах се аз. — А принцът?

— Да, но лебедите летят! — отвърна тя простичко.

Трепнах вътрешно. Трябваше да търпя малките рецидиви, както ме бе посъветвала доктор Юрукова. И не трябваше да я предизвиквам. Добре. Направих се, че не съм я чул. Вечеряхме доста добре, но се прибрахме у дома мълчаливи и отдалечени.

После изведнъж дойде лятото, толкова горещо, че разтопи асфалта по алеите. Сега на терасата можеше да се излиза само вечер, след залязването на слънцето. Едва тогава от Владайското дефиле лъхваше прохладен вятър. Просто го виждах как идва като жив по околовръстното шосе, след това някъде около Бояна свиваше надолу към града. Най-напред пристигаше при нас, все още млад и самоуверен, отъркваше се в острите ръбове на зданията и продължаваше по-нататък. И, разбира се, скоро след това изчезваше, смесен с бензиновата воня на града.

Но въпреки горещото лятно слънце Доротея ми се виждаше все тъй бледа. Тъй че я заведох веднъж на Искърския язовир, не толкова да я разходя, колкото да я види слънцето. Отивахме уж на риболов. Не съм рибар, дори нямам рибарски билет. Но вилата на генерал Кръстев е в забранената вододайна зона, риболовните надзиратели не стигат до нея. Генералът не беше там, пък не ни и трябваше — имахме си всичко. Стъкмих дългата бамбукова пръчка и потеглихме към заливчето. Беше прекрасно лятно утро, езерото блестеше пред нас като калаено. Слънцето все още не бе успяло да разкъса съвсем тънката покривка на изпаренията, движехме се в някакъв приказен, забулен свят, в трева до коленете. Скоро краката ни тъй се измокриха от утринната роса, сякаш бяхме прегазили някакво ручейче. Но Доротея нищо не усещаше, гледаше като прехласната.

— Боже, колко е хубаво! — обади се най-сетне тя.

В гласа й се чувствуваше някакво невероятно учудване. Кой знае, може би за пръв път попадаше сред природата. Може би за пръв път газеше роса. Това никога не разбрах. Но местността беше наистина много красива. Рибарите я бяха нарекли „Златния рог“ не само заради рибата. Точно тук езерото се врязваше като фиорд в младата борова гора. Нямаше бряг. Водата се бе вдигнала от буйните пролетни дъждове и бе заляла тревата и младите насаждения. Сега над гладката й повърхност стърчеха острите върхове на борчетата, зелените гугли на залетите крайбрежни върби. И всичко бе потънало в жълти и сини цветя, толкова много цветя тя навярно не бе виждала през целия си живот. Вързах на пръта двуметрова корда, закачих куката. В тоя сезон на лека плувка кълвеше кай-добре така наречената „наташка“, бяла езерна риба с възрозови перки.