— Какво правиш? — попита Доротея учудено.

— Ще ти наловя риба.

— Не искам. Не ям риба, никога не съм яла.

— Аз пък ям!.. Много е вкусна…

— А аз какво да правя?

— Ами вземи одеяла от колата, постели ги ей там, край горичката. Почивай, чети, прази слънчеви бани — каквото искаш.

Толкова възможности наведнъж. И всичките хубави и приятни. Тя се успокои, обърна ми гръб и се запиля някъде към колата. Тоя ден рибата кълвеше като несвястна. Нямаше кой да я плаши по тия брегове, може би не знаеше какво е опасност. Нямах време дори да я събирам, просто я хвърлях през рамо зад гърба си. Тя тупваше на брега, от време на време чувах как се премята конвулсивно в тревата. Някои успяваха да стигнат тъй до брега, виждах ги как се стрелваха като зашеметени в дълбините. Тяхна си работа, не им бях враг, просто се забавлявах.

— Антони! — обади се най-сетне Доротея.

Тъкмо си мислех: „Къде се запиля това момиче?“ Гласът й звучеше доста ясно и все пак като че ли не идваше съвсем отблизо. Обърнах се — нямаше жива душа по брега.

— Антони! — обади се тя отново.

Сега уплашено погледнах към самото езеро. Изпаренията се бяха вдигнали, то блестеше пред очите ми синьо и гладко. Едва когато се взрях добре, зърнах русата й глава някъде към насрещния бряг на залива.

— Ти луда ли си? — извиках ядосано аз.

Надали можех да кажа нещо по-неуместно. Но тя го прие съвсем нормално, видях как се ухили, обърнала към мен бялото петно на лицето си.

— Връщай се назад — добавих аз успокоен. Знаех, че ще ме чуе дори ако шепна. Както винаги, тя покорно тръгна назад, но все още се смееше — на страховете ми може би. Това отново ме ядоса. Оставаше само да се зададе отнякъде генералът. Вододайната зона беше строго забранена за къпане, но тя откъде можеше да знае това. Сам си бях виновен, разбира се, трябваше да я предупредя. Доротея все повече наближаваше нашия бряг, вече не се усмихваше, навярно бе усетила гнева ми. Плуваше удивително леко и красиво, но малко несръчно, като съвсем мъничко жабче, което скоро е загубило опашчицата си. Най-сетне приближи брега, стъпи на дъното и се изправи. Беше съвсем гола, но сякаш не разбираше това. И наистина не разбираше — погледът й бе съвсем спокоен и чист, не се забелязваше в него никакво смущение, нито капка женско предизвикателство. Като децата или като античните дриади, изглежда, просто нямаше никакво чувство за свян. И тръгна към мен, като обираше с ръка светлите капки по раменете си. Изглеждаше точно така, както съм очаквал да я видя — прозрачно бяла, почти синкава, с доста слаби бедра и малки гърди.

— Не знаех, че е забранено — каза смутено тя. — Отде да знам, за пръв път идвам тук.

— Нищо… Аз пък отде да знам, че умееш да плуваш.

— Ами аз?… Просто се потопих във водата и потеглих… За пръв път в живота си, честна дума, Антони.

Погледнах я недоверчиво. Знаех много добре, че никога не лъже. И все пак…

— И никога не си се учила?

— Никога! — отвърна тя и най-сетне спря на няколко крачки от мен. — Защо трябва да се учи човек на нещо, което му е естествено.

— Може и да си права — отвърнах аз. — Ти плуваше съвсем естествено… И то като някаква мъничка жабка. Още едно доказателство, че човек наистина е произлязъл от земноводните. И по-специално от жабите.

— Човекът е произлязъл от птиците! — отвърна тя с укор.

— А тогава ти защо плуваше като жабка?… Кой те е учил?… Това е дълбок инстинкт.

— Не знам… Ти може да произлизаш от жабите, Антони. Но аз произлизам от птиците. Сигурна съм в това.

— Добре — казах аз. — Иди се облечи. И изобщо не те ли е срам от мене?

— От тебе — не! — отвърна тя, като свиваше на кок мократа си коса.

Не е кой знае какъв комплимент за един мъж да не се срамуват от него.

— А защо не?

— Ти си Антони.

— Кой Антони? — засмях се аз малко накриво. — Чичо Антони?

Отново гаф — бях забравил за момент тая страничка от нейното минало. Но тя отново не реагира, сякаш не бях казал нищо особено.

— Ти си Антони Смешния — каза тя. — Знаеш ли да пържиш риба?

— Защо, ти не можеш ли?

— Мога, разбира се, но не искам… Нито да варя пилета, нито пък да ги скубя…

— Прекаляваш наистина с тия пилета! — казах аз ядосано. — Хайде, върви!..

Тя се обърна и тръгна към дрехите си. Кривеше се, като вървеше, тъй като тревата боцкаше деликатните й стъпала. Събрах всички „наташки“, които все още даваха признаци на живот, и ги хвърлих в езерото. Някои веднага побягнаха към дълбините, други останаха да се въртят безпомощно с белите си коремчета в плитчините. Знаех от опит, че повечето от тях ще се съвземат и ще поемат отново пътя си. Стоех така, докато една след друга изчезнаха, някои все още по гръб, други малко накриво, с отворени уста. Обзе ме тягостно, мъчително чувство — все един ден някой щеше да ми плати за това безобразие. Остана само една, неподвижна и безжизнена. Почаках доста. По едно време помръдна леко жълтата си опашчица, но с това всичко свърши.

Доротея бе постлала двете одеяла под рядката сянка на дърветата, лежеше по гръб и гледаше своите птици, които се рееха в ясната виделина на небето. Бяха лястовички с черни остри крилца, с опънати шийки, навярно не гонеха насекомите, просто се опиваха от прозрачния въздух. Легнах и аз на карираното одеяло в ярки пламенни цветове, които сега ме дразнеха. Доротея дъвчеше някаква тревица, лицето й ставаше все по-вглъбено.

— Антони, искаш ли да ти разкажа нещо? — обади се най-сетне тя.

— Какво, Доротея?

— Как загина баща ми!

— Не сега — отвърнах аз със свито сърце. — Малко по-късно.

— По-късно няма да имам сили — каза тя.

Знаех, че не бива да й преча. Това трябваше да излезе от нея.

— Добре! Но не бива да се вълнуваш!

— Никому не съм го разказвала досега — продължи Доротея. — Дори на доктор Юрукова. Но тя много добре го знае.

От мястото си виждах само бледозелените класове на овсигата. И някъде в далечината късче от езерото, синьо и твърдо като стъкло.

— Добре, слушам те — казах аз.

„Знаеш ли, Антони, моят баща беше чиновник. Сам той казваше, че е чиновник. Сега никой не употребява тая дума, сега всички казват «служещ». Защо — служещ? Струва ми се глупаво и обидно. Тая дума не отива на хората. Ние имахме куче, Барон. Казвахме му: «Хайде, Барон, служи!» И Барон се изправяше на задните си крака. Предните му лапички бяха свити, коремчето бяло, та чак прозрачно, с малки розови цицки. Горкият Барон, винаги ми се виждаше много смешен, а очите му бяха толкова жални, че чак сълзяха. Кучетата никак не обичат да служат. И хората не обичат, и кучетата, и животните, да не говорим за птиците. Ходил ли си някога в Зоологическата градина? Виждал ли си орли зад решетките? Няма по-мрачни животни на тоя свят от затворените орли. Може ли орелът да бъде «служещ»? Не може, разбира се.

Баща ми беше ужасно слаб. Отначало не беше толкова слаб, но след всяка година ставаше все по-тънък и по-прозрачен. Знаеш ли защо? Мама редовно му изсмукваше всичката кръв. Нощем, докато спеше. Просто му забиваше една тръбичка отзад, точно под малкия мозък, и я изсмукваше. Не се стряскай, Антони, не съм луда. Тогава си мислех така, като бях малка. Доктор Юрукова казваше, че имам необикновено въображение. И оттам идвали всичките ми нещастия, тъй като не съм успявала да различа въображенията от живота. Наистина имах, но после започна да ми дава ония лекарства и аз просто затъпях. Сега живея като насън. И татко живееше като насън. Никога не се усмихваше, говореше тихо, носът му беше винаги влажен — като на Барон. И като Барон служеше, който и да се обади, какъвто и да е той. Просто се подпираше на стената и служеше, докато капне нещо прозрачничко от носа му. И беше тъй жален, Антони, толкова покорни бяха очите му. Дори в най-горещото време все се секнеше с една много омачкана кърпичка. Макар да беше много тъжен и мълчалив, никак не приличаше на орлите. По-скоро на дългокосите печални врани, които зиме се гушат в перушината си и никого не поглеждат. Аз съм го виждала да плаче. Тогава не знаех, че мама си имала любовник, някакъв пожарникар. Като умря татко, те се ожениха, пожарникарят беше толкова силен, че като се съблечеше през зимата по фланелка, от него се вдигаше пара като от кон. Никога не бях чула татко и мама да се карат заради него, макар че понякога той идваше вкъщи и все козириваше и козируваше, много му харесваше да козирува и да си търка ботушите един о друг, докато съвсем замирише на боя. Беше ужасно лаком. Веднъж, когато бяхме сами в кухнята, той започна да отваря капаците на тенджерите и отвсякъде си взимаше по нещичко. После се засмя и ме ощипа там. Толкова се засрамих, че плаках цял ден, но не посмях да кажа на мама. Преди татко да умре, той започна да идва по-често. Тогава татко излизаше, може да си е плакал сам по пустите улици. Доктор Юрукоза казваше, че имам обременена наследственост, приличала съм на баща си, затова съм била толкова слаба и чувствителна.