Звезден прах

Погледна я закачливо, прегърна я през раменете и с леко насмешлив тон й каза:

- И сега, май иде време да ти свалям звезди от небето, за да те убедя, че ти си единствената жена за мен, тази която наистина обичам и за която съм готов на всичко?

- А защо пък не, бъди кавалер! - през смях му отвърна тя и посочи с пръст към звездното небе - Ето тази там, най-ярката. Нея искам да ми я свалиш. Ама да не забравиш, защото ви знам аз, какви сте мъжете! Днеска обещавате, а утре вече всичко сте забравили.

- Че какви да сме? Съвестни - с уморена усмивка й отговори той. - Каквото сме обещали все някога сме го направили, та дори и това да е водило след себе си до непредвидими обрати.

- Оправдавай ми се сега, оправдавай се! - чу в отговор изречено през смях, с онова леко потрепване на раменете издаващо трепет примесен с нощен хлад.

 Свали протритото на лактите си яке и я наметна нежно с него. Притисна я още по-силно до себе си и продължиха с разходката си по лунната алея. Смеейки се, с поглед вдигнат към звездите.

 А зад тях, високо в небосклона една звезда припламна ярко и ... спря да свети. Най-ярката. На нейно място остана единствено звезден мрак, с леко остатъчно сияние показващо само къде е била.

- Знаеш ли, очите ти блестят някак си странно? Сякаш виждам звездите в тях? - тихо промълви тя, сгушвайки се в него.

- Знам - тихо отвърна й той, пожелавайки си да пали звезди, а не да ги сваля. - Тази нощ, може би ще запалим една?

2011