— Нямам кораб — каза Хал. Продал бе „Голдън бау“, когато се установи в Девън, пък и той бе износен и наполовина изяден от червеите. — Ще ми трябва кораб като „Минотавър“ или по-силен от него.

— Мога да ти предложа ескадра от два прекрасни кораба — с готовност отвърна Чайлдс. — Флагман ще бъде новопостроеният „Серафим“, най-добрият кораб, който Компанията е имала. Тридесет и шест оръдия и бърз като чайка. В този момент го донатъкмяват в корабостроителницата на Дептфорд. Ще бъде готов до края на месеца.

— А другия? — попита Хал.

— „Йомен ъв Йорк“, който докара оня момък Уилсън от Бомбай. До седмица също ще бъде готов за плаване. И той с тридесет и шест оръдия. Капитан е Едуард Андерсън, много добър моряк.

— Познавам го добре — кимна Хал. — А с какви правомощия ще плавам? — Решил бе да поупорства още малко.

— Утре на обяд ще Ви представя собственоръчно подписан от Негово Величество мандат, по силата на който можете да издирите и унищожите или вземете като плячка цялото имущество на корсарите.

— Какви са условията за плячката? — Хал насочи цялото си внимание към канцлера.

— Една трета за Короната, една за Източноиндийската компания и една за Вас и екипажа — предложи Хайд.

— Ако тръгна, за което не гарантирам, искам половината за мен и хората ми.

— Вярно е значи. — Хайд изглеждаше отчаян. — Наистина се пазарите като циганин. Можем да обсъдим въпроса, след като се съгласите да приемете мандата.

— Ще искам да търгувам за собствена сметка, по време на плаването.

Железен закон за Компанията бе, капитаните да не търгуват за собствена сметка, защото иначе се създаваха условия за конфликт на интереси. Лицето на Чайлдс потъмня и бузите му се издуха от яд.

— В никакъв случай! Не мога да допусна това. То би създало опасен прецедент. — И веднага разбра, че Хал е заложил капана и той вече е в него.

— Добре — тихо отвърна Кортни, — ще се откажа от това, ако ми се гарантира половината плячка.

Чайлдс се задъха от яд пред такова безочие, но Хайд му се усмихна печално.

— Пипна те, Никълъс! Едното или другото, кое да бъде? Плячката или търговията?

Чайлдс мислеше напрегнато. Плячката би могла да надхвърли значително и най-голямата търговска печалба, реализирана дори от опитен и съобразителен мореплавател по бреговете на Азия и Африка, но правото да се търгува беше свято и запазено единствено за Компанията.

— Добре — съгласи се той. — Половината плячка, но никаква търговия.

Хал се намръщи, но беше доволен. Кимна с привидна неохота.

— Ще ми трябва седмица да си помисля.

— Нямате толкова време — възрази Хайд. — Отговорът ни е нужен сега. Негово Величество очаква доклада ми утре сутрин.

— Много неща имам да обмисля, преди да приема мандата — отвърна Хал и се облегна назад с решително скръстени на гърдите ръце. Може би пък, щеше да измъкне още нещо.

— Хенри Кортни, барон на Дартмут — измърмори Хайд, — тая титла не звучи ли привлекателно?

Хал отпусна ръце и се наведе напред така изненадан, че допусна радостта да озари чертите му. Лорд! Никога по-рано не си бе позволявал дори да помисли за това. А именно то беше едно от малкото неща, които не му достигаха в тоя свят.

— Подигравате ли се, сър? — попита той. — Моля изразете се ясно.

— Приемете мандата начаса и донесете главата на тоя Янгири в буре сол и аз тържествено Ви заявявам, че баронската титла е ваша. Какво ще кажете, сър Хал?

Хал се усмихна. Той беше член на Камарата, наистина от най-висок ранг, но следващото стъпало щеше да го вкара в Горната камара, щеше да стане лорд.

— Вие сте този, който здраво се пазари, милорд. Не мога повече да устоявам нито на вашите ласкателства, нито на моя дълг.

Хал вдигна чаша и двамата последваха примера му.

— Попътен вятър и добра сполука! — вдигна тост той.

— Злато и слава! — вдигна по-добър тост Хайд и те пресушиха чаши.

Когато ги оставиха, Хайд подсуши устни със салфетката и попита:

— Досега не сте представян в двореца, нали сър Хал?

Когато Хал поклати глава, той продължи:

— Ако ще ставате пер един ден, трябва да уредим и това, преди да напуснете Лондон. В два следобед този петък, в палата Сейнт Джеймс. Кралят дава прощален прием, преди да отплава за Ирландия, за да оглави кампанията срещу своя тъст. Ще изпратя човек да Ви доведе.

Алфред Уилсън се оказа пълна изненада. При такова име, Хал бе очаквал да види някой английски моряк канара с подчертан йоркширски диалект. По негово настояване, Чайлдс го бе освободил и изпратил при Хал в странноприемницата. Сега стоеше по средата на салона и мачкаше шапката си с издължени мургави пръсти.

— Англичанин ли си? — попита го Хал.

Уилсън докосна почтително кичура гъста тъмна коса над челото и отговори:

— Баща ми е роден в Бристол, капитане.

— Но майка ти — не?

— Тя беше индийка, могул. Мюсюлманка, сър.

Уилсън бе по-мургав дори от собствения му син Уилям и също така красив.

— Говориш ли езика й, Уилсън?

— Да, сър. Мога и да пиша. Майка ми беше от благородно потекло, ако ме извините, сър.

— Тогава би трябвало да пишеш и на английски? — Хал го хареса и ако историята за спасяването от Янгири бе вярна, значи момчето е наистина умно и находчиво.

— Да, сър.

Хал беше изненадан — много рядко се срещаше грамотен моряк. Той го огледа замислен.

— Говориш ли и други езици?

— Само арабски — с извинение в гласа отвърна Уилсън.

— Много добре. — Хал се усмихна и заговори на арабски. Беше го научила първата му жена, Джудит, и този език неведнъж му бе помагал по време на плаванията край арабски и африкански брегове. — Къде си го учил? — Поради липса на практика, Хал бе позабравил гърления африкански изговор.

— Много години съм плавал с арабски екипаж — отвърна Уилсън на хубав арабски език.

— Каква служба изпълняваше на „Минотавър“?

— Мичман, сър.

Хал беше приятно изненадан. Трябва наистина да е умен, за да му поверяват дежурства на тази възраст. Ще го взема, реши той.

— Искам да ми разкажеш подробно за пленяването на „Минотавър“. Но най-вече, искам да чуя всичко, което знаеш за Янгири.

— Моля за извинение, капитане, но това ще отнеме доста време.

— Целият ден е наш, Уилсън. — Хал посочи софата пред себе си и предложи: — Седни там! — Когато видя колебанието на моряка, добави: — Сам казваш, че ще бъде дълго. Седни там, човече, и започвай!

Отидоха повече от четири часа, като, по нареждане на Хал, възпитателят Уолш записваше. Уилсън разказваше монотонно и без емоции, докато стигна до момента, в който пиратите избиват неговите другари. Тук гласът му се задави и когато Хал го погледна, установи с изненада, че очите му са пълни със сълзи. Изпрати да донесат бира, за да промие гърлото си и се успокои, но Уилсън остави халбата недокосната.

— Не пия, сър.

Хал отново се зарадва — пиянството беше бич за повечето моряци.

— Никога?

— Никога, сър. Майка ми, нали разбирате, сър…

— Но ти си християнин.

— Да, сър, но не мога да наруша нейните наставления.

— Разбирам. — Господи, такъв човек ми трябва, мислеше си Хал. Тоя е цяло съкровище. Изведнъж му хрумна нещо: по време на плаването, той би могъл да учи момчетата на арабски. Ще им бъде от полза.

До края на разказа Хал успя да добие ясна картина за случилото се на „Минотавър“, както и представа за човека, срещу когото предстоеше да се опълчи.

— Искам отново да премислиш всичко това, Уилсън и ако се сетиш за нещо ново, макар и най-дребно, ще дойдеш при мен, да ми го кажеш.

— Да, капитане. — Уилсън се изправи, за да си тръгне. — А къде да Ви търся, сър?

Хал се поколеба.

— Надявам се, че можеш да си държиш езика зад зъбите? — попита той и когато младежът кимна, продължи: — Известно ми е, че те държат изолиран, за да не се раздрънкаш за тая история с „Минотавър“. Ако ми дадеш дума, че няма да я разправяш на всеки, който не го мързи да те слуша, можеш да се присъединиш към екипажа ми. Търся добри мичмани. Ще се запишеш ли при мен, момче?