Уилсън се усмихна стеснително.

— Чувал съм за Вас, капитане — каза той. — Знаете ли, чичо ми е плавал с вашия баща на „Лейди Едуина“ и по-късно с Вас — на „Голдън бау“. Много ми е разправял за Вас.

— Кой е бил чичо ти?

— Нед Тайлър, капитане, и още си ми е чичо.

— Нед Тайлър! — възкликна Хал. Не беше чувал това име от пет години. — Къде е той?

— В стопанството си край Бристол. Купи го с плячката от плаванията с Вас, капитане. — Нед Тайлър беше сред най-добрите моряци на Хал и той отново се удиви колко малък е светът на морското братство.

— Е, какво ще кажеш, Уилсън? Ще се запишеш ли на „Серафим“?

— Много бих искал да плавам с Вас, капитане.

Хал изпита истинска радост от това съгласие.

— Кажи на боцмана ми, Дениъл Фишър, да ти намери къде да спиш, докато се качим на кораба. Можеш също да си опиташ перото и да изпратиш писмо на чичо си Нед. Пиши му да престане с доенето и риенето на тор и да нахлузи моряшките ботуши! Имам нужда от него.

След като Уилсън се спусна по тясната стълба към помещението долу, Хал отиде до прозорчето над застлания с камъни двор на конюшнята. Застанал там с ръце на гърба, той наблюдаваше, как Аболи тренира близнаците на фехтовка. Гай бе седнал на бала сено до Дориан. Явно неговият урок бе минал, защото лицето му бе зачервено, а ризата — в тъмни петна пот. Дориан одобрително го тупаше по гърба.

Хал гледаше, как Аболи упражнява с Том азбуката на фехтовката: шест основни защити и цялата гама удари. Том бе леко изпотен, когато Аболи най-накрая се изправи пред него и кимна в знак, че схватката започва.

— Защитавай се, Клебе!

Проведоха пет-шест безрезултатни схватки. За Хал беше ясно, че Аболи не показва възможностите си, за да бъде що-годе равен на Том, но момчето вече се изморяваше и забавяше движенията си, когато Аболи викна:

— Последно, Клебе. Тоя път ще те ударя!

Чертите на Том се втвърдиха и той зае отбранителна позиция. Заследи Аболи с тъмните си очи, опитвайки да предугади удара му. Докоснаха саби и Аболи, настъпил с десен крак напред, грациозен като танцьор, нанесе висок удар, Том яростно го отрази и на свой ред удари. Аболи се дръпна с лекота и пак нападна, бърз като пепелянка. Том започна правилно защитата, но все още не му достигаше бързина. Чу се удар на стомана о стомана и острието спря на инч13 от гръдта на Том, показала се под отворената риза.

— По-бързо, Клебе. Като ястреб! — насърчи го Аболи, докато Том си поемаше дъх, а сам изкриви леко китка и върхът на сабята отиде леко встрани. Към дясното му рамо се освободи малко пространство за достъп. Том бе побеснял от сполучливия удар на Аболи, но забеляза пролуката в неговата защита.

Дори от това разстояние Хал видя грешката. С леко трепване на устната, Том показа, че е видял своя шанс. Не Том, недей, прошепна Хал. Аболи бе пуснал същата стръв, която и той бе налапвал на възрастта на Том. С превъзходния си усет за разстояние, Аболи стоеше точно на два инча по-далеч от мястото, което Том би успял да достигне, ако посегне към дясното му рамо. А щеше да последва и контраудар.

Хал извика от удоволствие, когато видя сина си да напада с двойна стъпка и финт към дясното рамо, а после с пъргавината на маймуна и неподозирана сила в китката пренасочи удара към бедрото. Почти го докосна, възхити се той, докато Аболи се видя принуден с крайно усилие да опише с оръжието си пълен кръг, за да прихване и отблъсне сабята на Том.

Аболи отстъпи и сложи край на схватката. Разтърси гладката си глава така, че от нея се посипаха капки пот и разчекна уста в огромна белозъба усмивка.

— Добре, Клебе! Никога не приемай покана от противника! Добре! Почти щеше да успееш. — Обгърна с ръка раменете на Том. — За днес стига. Мастър Уолш те чака с писалка вместо сабя.

— Нека още един път, Аболи! — помоли се Том. — Тоя път ще те ударя, честна дума! — Но Аболи бутна момчето към странноприемницата.

Точно така, Аболи, каза си Хал. Не бива да се надмогват възрастта и годините им. Попипа бледия белег върху собственото си ухо и с печална усмивка си помисли, че никак не е далеч деня, в който една-две капки кръв ще бъдат пуснати от мастър Том, както и от него самия навремето, за да не се възгордее прекомерно с новопридобитите умения. Хал отвори прозореца и викна надолу:

— Аболи, къде е Големият Дени?

Аболи обърса с ръка потта от чело и отвърна:

— Работеше нещо по каретата. После отиде някъде с новото момче, Уилсън.

— Намери го и елате горе! Имам да ви кажа нещо.

Малко по-късно, когато двамата мъжаги се вмъкнаха в стаята, Хал вдигна поглед от документа върху работната маса.

— Сядайте! — Той им посочи софата и те се настаниха един до друг, като някакви поотраснали ученици, в очакване да ги смъмрят. — Приказвах с Мейбъл — започна Хал. — Казва, че няма да изтърпи още една зима с теб, да й се въртиш из къщата като вързана мечка. Помоли ме, да те разкарам някъде по-надалеч.

Дениъл гледаше като ударен. Мейбъл беше жена му, главната готвачка в Хай Уийлд, закръглена и засмяна жена с червени бузи.

— Тя как така… — започна ядно Дениъл, но после широко се засмя, видял веселите пламъчета в очите на Хал.

А той се обърна към Аболи:

— Що се отнася до теб, черни дяволе, плимутският кмет ми се оплака, че в града се е народило цяло племе плешиви и кафяви бебета и съпрузите пълнят мускетите. И за теб е полезно да се разкараш за известно време.

Аболи изгрухтя и избухна в смях.

— Накъде ще вървим, Гундуане? — Използва прякора, даден от него на Хал като малък, който на езика на африканската гора означава диво прасе. Използваше го само, когато се вълнуваше.

— На юг! — отвърна Хал. — Покрай нос Добра Надежда и към океана, който така добре познавате.

— И какво ще правим там?

— Ще намерим един човек на име Янгири.

— И като го намерим? — продължи Аболи.

— Ще го убием, а съкровищата му ще приберем.

Аболи помисли малко и реши:

— Звучи добре.

— С кой кораб? — попита Големият Дениъл.

— „Серафим“. Кораб на Източноиндийската компания, току-що слязъл от стапела14. Тридесет и шест оръдия и бърз като хрътка.

— Какво значи Серафим?

— Серафимите принадлежат към най-високата от деветте небесни ангелски йерархии.

— Нещо като мене и буквата „А“ — разкри розовите си венци Дениъл в най-широка усмивка. Той, естествено, не можеше да чете и за споменатата буква бе само чувал. Хал се засмя в себе си. — Кога ще го видим? — продължи Дениъл.

— Първата ни работа утре. Пригответе каретата на разсъмване. Пътят до корабостроителницата на Компанията в Дептфорд е дълъг. — Хал ги спря с ръка. — Имаме много работа преди това. Да започнем с екипажа. — И двамата станаха изведнъж сериозни. Да се намери подходящ екипаж, дори и за най-долния кораб, не беше лека задача.

Хал им показа документа, разстлан пред него на масата. Беше плакат, съставен вчера от него и изпратен по Уолш в печатницата на „Кенън стрийт“. Това беше първата шпалта.

Заглавието бе набрано с дебели черни букви. Текстът отдолу бе отпечатан с по-скромни знаци, но бе не по-малко живописен, изпълнен с метафори, изпъстрен с удивителни и главни букви.