Сутринта се събуди късно. Щом отвори очи, пак завъртя сърцето му мъката за Славка.

Тон се изправи на решетчатото прозорче и взе да гледа навън. Оттук се виждаше почти целия град.

Тоя ден беше празник. Камбаната и клепалата биеха с особена тържественост.

Панорамата на столицата беше чудесна, заляна от лучите на утринното слънце. Кулите и зидовете на Царевец гордо се впиваха в синината на чистия въздух, цепен сега от празничния гръм.

Радоил гледаше и не виждаше нищо. Умът му бе отнесен в Славка. Погледът му витаеше над здравите стени на Годеславовия дом в долния град и той мислено виждаше жена си, обляна в сълзи, отчаяна, убита от скръб. Той искаше да я види през решетчатите прозорци на една стая, но нищо не виждаше там.

Той не обедва; той малко говори със Светослава, който го навести и се учуди от неговото сурово униние. Князът му обади, че го дирят сега в града, дето неговото дохождане било подушено, и му препоръча да пази стаята си. Радоил едвам дочака вечерта. Неодолимото желание да види Славка по-скоро го подлудяваше. Той жаждеше това с инстинкта на звяра, комуто са отнели самката. Щом се смръкна хубаво и мърчината покри града, той напусна убежището си и крадешком излезе на пътя. Нощта беше тъмна. Той срещна самотроица пияни хора, които пееха, и той зачутия думи на песента:

Той потръпна и отмина. Бързо слезна в долния град и се озова пред Годеславовата къща. Прозорците светеха там. Една женска сянка се мярна през решетката. Скрит до зида на една отсрещна къща, той със затаено диханеи, с разтупано сърце гледаше в прозореца. Той се бе унесъл в това съзерцание, следейки движението на женската сянка, която му се струваше Славкина.

Внезапно две силни ръце го сграбчиха отзад и му уловиха лактите. Радоил, стреснат, се задърпа. Но оня, който го държеше, беше силен. Радоил с едно отчаяно движение се отдръпна и блъсна нападателя с юмрук. Тоя последния изсвири. Завчас из Годеславовата вратня излязоха куп слуги и се навалиха на Радоила. Тогава той се свести и оцени всичкия размер на опасността. И настана борба яростна между тоя великан и Годеславовите хора. Той се брани със сабята, опрян до стената, която го пазеше отзад. Един удар от нож го закачи по ръката. Тогава Радоил изрева като звяр, напусна стената и се хвърли отчаяно в тях. Той блъскаше, ломеше, брулеше със страшното си сечиво.

По земята падаха хора, валяха се ранени. Той се въртеше, блъскаше, удряше луд, обезумял, със силата на ураган. След десет минути борба, той видя бойното поле свободно пред себе си и удари на бяг, на запад, в полите на Трапезица. Сега го гонеше и нощната стража, привлечена от врявата. Радоил чуваше дрънченето на сабите. Той скокна в Янтра, прегази я до пояс и излезе на другия бряг. Горе на урвата се чернееше скалата на Царев друм. Той се покатери по тая урва като дива коза, гонен от потерята, също минала Янтра, дойде до подножието на скалата, тъкмо до Пресечен камък, мина през пролома под подвижния мост и се спусна по другата урва, в подножието на която пак се вие Янтра.

В това време месечината се показа над една кула на Царевец и осветли Търново.

След малко и потерята се показа на пролома.

Но Радоил се не виждаше.

Смилец изтръпна, когато на утринта се научи от Темира за пълния неуспех на покушението в Устето. Но той благодари бога, като узна, че и тримата злодейци загинали в борбата със Светослава. Никой прочее от тях нямаше да проговори и да издаде епикерния, което би хвърлило опасно подозрение върху самия него.

Но Смилец не остана съвсем спокоен. Той прати да повикат Светослава да му изкаже съчувствието си, да го сърадва за избавлението му.

Светослав, силно зачуден, че Смилец пръв път го вика в двореца, облече се в най-добрите си дрехи и отиде в Царевец. Смилецовите дворцови чиновници го приеха на трема с почести, каквито се отдават на член от царски род.

Смилец го прие в горницата на жена си. Тя седеше на един широк стол и плетеше дантели.

Светослав се поклони ниско на Смилеца и после на Мария.

— Приемам те в стаята на жена си, княже, защото тук се намерих, а ти не си чужд човек за нас — каза Смилец, дружески усмихнат. — Но нека побързам да ти кажа онова, за което те викам: поздравляваме те от сърце, драгий княже, за чудесното ти избавление тая нощ. Всемилостивий бог не допусна да се пролее кръвта на такъв млад и прекрасен момък и запази с десницата си твоя скъп живот от ударите на гнусни злодейци.

— Дълбока благодарност изказва слугата ти, господарю, за милостивите ти думи — каза Светослав, като се поклони.

Смилец го разпита за подробностите на случката. Когато Светослав му разправи само онова, което трябваше да обади, Смилец се просълзи от умиление.

— Благословен да бъде бог наш, нине и присно и во веки, амин!

И той се прекръсти пред иконостаса. Мария също изказваше радостта си.

— О, какво щастие, княже! А какви бяха тил случайни пътници, които ти помогнаха в страшната минута? — питаше тя.

— Случайни пътници? Ангели божии, изпратени от небесата! — извика Смилец с притворен възторг. — Да, кои бяха, княже? Искам да ги възнаградя богато.

— Не ги познавах тия добри хора, нито болярин Дамян, нито слугите ми. А когато се сетих да ги попитам, те бяха отминали напред… но изглеждаше да са търговци.

— Слава богу, слава богу, имал си чест. О, как жаля, че ония разбойници не са ми сега в ръцете, за да ги видя на кол. — каза Смилен. — Сине, Светославе, пак те сърадваме.

— Благодаря, царю.

И Светослав му се поклони.

— Днес е празник за мене, че виждам Светослава гост мой, макар н недоброволен гост… Княже, ти никога, че стъпваш при нас, но ние те обичаме.

— Князът за нас не е чужденец, макар че се държи като чужденец… Ние сме и роднина — проговори Мария усмихнато, без да подигне главата си от работата.

— В двореца имат првзо да влизат само ония, които могат да бъдат в нещо полезни със съвета си или със сабята си — каза Светослав.

Смилец се усмихна добродушно:

— Тъй, тъй, князът не обича Царевец, ни почестите му, ни тегобите му. Веселбите му са по-приятни от грижите. Млад човек иска да младува… Ах, да бях на твойте години… Завиждам ти, княже.

— Княже — обърна се царицата, — имаш невяста хубавица.

— Тя е малко хубава, но твърде много добра, твое величество.

— И богата — допълни Смилец. — Хубаво, хубаво. Сбърка само, дето не ни покани на сватбата.

— Аз бях решил да я направя скромна, твое величество. Но благодаря за честта.

— Поздрави от нас Фросина… Тя няма да откаже да й пратим някои дарове?

— Благодаря от моя и от нейна страна за високото ви благоволение.

Светослав целуна пак полата на Смилеца и отстъпи назад, за да си иде.

— Сбогом, драгий княже, пази се. Ние, големите хора, сме окръжени с опасности.

— Това е вярно, царю.

Светослав се поклони и излезе.

Смилец се обърна към жена си засмян:

— Драга Марийо, кой беше по-голям комедиант?

Тя дигна глава и го изгледа учудена.

— Ти видя как се надлъгвахме… Не, тоя лукав куманец ми додява тука… По бих рад да го знам при Чоки, а още по-добре — при дяволите, нежели да се върти в Търново.

Смилец походи малко, па продължи:

— И тоя сръбски отговор, дето не иде! Не знам даже още, пристигнала ли е дъщеря ни?

— И пратихме я при тия трибалски диваци — каза намусено Мария; — продадохме я като говедо.

— Ако тая ни жертва не остане ялова, тронът е спасен, ние сме спасени — каза Смилец. — Но тая сватовщина и така вече ни донесе малко помощ: Чоки, като е чул, че може да срещне тука и сръбска войска, забави вървежа си. Сега се навъртал около Добрич.

— А ако не дойдат сърбите? — попита Мария.