Смилец дигна рамена.

— Защо не поиска от вуйка ми Андроника помощ?

— И патриархът иска това, и някои от болярите, и брат ми Радослав — най-много… Не ща, Марийо, не ща гърците… Ако с тяхната помощ си запазя трона, няма много да харесам и тогава… Примерът на Иван-Асеня II е още пресен в ума ни. Но аз не губя надежда в бога. Народът и той е бодър. Крал Милутин няма да остане глух на зовът ми.

На север от Преслав, в цветущата долина на Камчия, бяха Балдювите имения.

Те бяха обширни. В техните граници влазяха и три села.

Есента бе пастала.

Дърветата край реката жълтееха. Старата дъбова гора, край която минува пътя от Шумен за Преслав, част от която и днес съществува, глъхнеше вече под есенната си позлата. Дебелите дънери самотно издигаха рунтавите си клонове към небето и в мрачната им самотия вееше униние заедно с глухия шум на вятъра.

Преданието казваше, че тая гора била някога на цар Симеон. В нейната прохладна сянка той пирувал с воеводите и болярите си, когато му омръзвали шумът и тревогите на Преслав. После, от ръце па ръце, в продължение па три века и половина, тя мина във владение на бан Балдя заедно с околните земи. Константин Тихо в първите години на царуването си беше увеличил това имущество с нови земи, в награда за важни Балдюви заслуги.

Зад дъбовата гора бяха чифлишките здания — от дъски и лепен плет. А до тях се издигаше двукатен болярски замък, зидан от камък, с кула на единия край. В това жилище се настаняваше банът, когато навестяваше имуществата си.

Далеко наоколо тях се простираха ниви, ливади, лозя, паши Балдюви. По пашите се мяркаха пъстри овчи стада, чърди от говеда и коне. Годината беше плодородна, житниците пращяха от жито, бъчвите от вино, наляно неотдавна. Купове необелени царевици стоеха под стрехите на чифлика. Гръцки търговци идеха отдалеко да купуват храни, защото в Мала Азия и в Южна Тракия нивята бяха повредени от суша и буболечки.

Освен ратаите, които работеха собствените земи на Балдя и които се подсланяха в поменатите чифлишки здания, бяха под Балдювата власт и жителите на трите села. По тогавашните полуфеодални обичаи тия селяни бяха прикрепени към земята си, без право да я отчуждават или напущат. Те я обработваха за своя сметка, но със задължение част от произведенията си да дават на болярина или вместо това друго веществено даждие и определено число дни в годината да работят на болярина сборно (на тлъка), било в полето му, било в къщата му. Такива зависими селяни се наричаха тогава отроци и парици. Както във Византия и Сърбия, и в България съществуваше крепостното състояние. Но то не беше робство: отроците владееха собствена земя, но само се лишаваха от правото да се местят. Подчиненоста им се изразяваше само в ограничение личната свобода и в даждието на господаря. Нито духовният сан, нито военното звание не избавяха селянина от тая зависимост. Крепостният свещеник принадлежеше на болярина, които го хранеше и обличаше. Отроците обаче бяха отегчени от други още тегоби: работеха царските земи, зидаха крепости и отиваха па война. Със зидане крепости бяха натоварени и гражданите от града, дето се издигаха тия постройки.

Само отроците по манастирските имущества бяха освободени от тия тегоби.

Такива села с хората им и земите им тогава се раздаваха от царете на болярите за принесени услуги на държавата. Особено се радваха манастирите на такива великодушни дарявания от благочестивите владетели.

Но отроците в болярските владения въпреки закона бяха повечето пъти зле потискани и грабени от своите самовластни господари. Глухо негодувание царуваше против тия своеволия на силните. Затова и богомилската ерес беше най-разпространена между простия народ, понеже при другото богомилите проповядваха, че човек не е задължен да работи на своя господар, и силно въставаха против ангарията. На това свободолюбиво учение, при толкова други нелепи религиозни доктрини, на богомилството, се дължеше големия му успех и разпространение из всички класове на народа, особено из селянията.

Една вечер, в първите дни на октомврия, бяха се събрали на двора на чифлика стотина селяни и селянки на тлъка да белят папури.

Обикновените при такива тлъки весели разговори, песни и шеги не млъкваха.

— Хайде работете, хора — казваше една възрастна невяста, пълна и червендалеста, като сръчно въртеше за ушите царевицата, за да направи клуп. — Работете, че булгура ври на огъня. Който не бели, вълци го изели.

— Аз огладнях, дайте булгура — казваше един снажен момък с кривната на ухо шапка, като събличаше със силните си пръсти бялата шума на царевицата.

— Аз вместо булгурец — обади се друг ергенин — по обичам да хапна друго нещо.

— Какво?

— Червените бузки на Либеновата Стоянка.

— У, поразнико! — скара му се намусено една мома.

— Що се сърдиш, Петрунке? Стоянка я няма тука.

— Хапни Петрункините бе — изкиска се една мома и след нейния смях гръмнаха кисканията и на много моми.

— Моите има кой да ги хапне — обърна се Петрунка към момата, — но твоите да видим: не можеш да си намериш драговник още.

— Аз мразя мъжете като чумата — изшегува се горчиво момата.

— О! — извикаха всичките ергени весело.

На другия край разговора беше по-сериозен. Предаваше се слуха за татарското нашествие.

— И защо ги не изгонят бе?

— Кой? Смилец ли? Баба!

— И защо е цар тогава? Нека вземе хурката! — обърна се една напета мома, като хвърли обелената царевица на купа.

— Ще си изберем друг цар — каза един навъсен. Очевидно, тия хорица не знаеха още какъв е цар Смилец и кой избира сега царете.

— А бе, който и да бъде, за него е все едно: все ще ни язди като добитъци — издума един с превързано око селянин.

— Не може инак бе, Стояне…

— Може, може… Може и без цар, може и без боляри, може всякак… И писанието ги отхвърля. Нали пише: „Не надейте се на князи и сини человеческие иже в них нест спасения“? Кръвта ни пият само!

Мнозина се съгласиха със Стоя на, който носеше още прозвище „Граматик“. Той беше богомил.

— Ти ядеш хляба на Балдя, а ругаеш болярите! — обади се един.

— Колко са Балдювци? — каза Стоян.

— Да го поживи господ. Много е добър банът — каза друг.

— Благодарни сме, не ни мачка, що да хулим бога — каза един стар отрок наполовина във военно облекло, стар спомен от предишните царувания.

— Попейте, моми! — обади се някой.

Без повече канене жените и момите от отсрещния кран запяха. Съдържанието на песента беше в хармония с времената. Тя бе скорошна и вдъхната от недавнашното Ногаево нашествие:

Додето тая жална песен продължаваше меланхолична като опело на независимостта на България, в една стая, дето живееше управителя на чифлика със семейството си, ставаше странна беседа.