Но когато наближаваха Устето и вървяха близо до Янтра, тихо, от кулата на ръта, която пазеше входа в теснината, излязоха петима татарски войници и извикаха на Радоила да спре, и заслазяха по стръмнината.

Радоил не предполагаше, че в тоя нощен час и в тоя сняг ще бъде забележен от нехайните обикновено обитатели на кулата.

Мигновено му хрумна, че се повтаря пак случката при татарския стан, която го лиши от Славка. Той сега я стисна здраво с желязната си ръка и двамата припнаха бързо, като кошути, към ближната гора, в подножието на ръта, е която изчезнаха.

Татарите току-що се спуснаха долу, и видяха, че те се изгубиха в гората.

Те не посмяха по тоя час да ги дирят в нея. Пуснаха само там напосока двайсетина стрели, па се повърнаха в кулата.

Те си обясниха, че това са някои разбойници, с които не беше благоразумно да се разправят…

Половина час след излазянето Радоилово и Славкино от Светославови, князът се върна и научи, че Темир излязъл с воеводата.

— Това е ужасно! — извика той.

И като съобрази, че Радоил не е можал да хване друга посока освен полето, дето щеше да пътува по-безопасно за онова село, взе Богора и оръженосците и двамата слуги и тръгна по бежанците. Опитното око Светославово забележи в нощната виделина тия дири в ровкия сняг още от портата. И потерята тръгна към Марно поле.

Светослав беше отчаян, той беше бесен. Той си не прощаваше тая грешка, която щеше да бъде опропастителна за него и за делото му. Като губеше Радоила, сиреч силната му и ратоборна шайка, той, с изчезването и на Славка из харема чрез негово посредство, се излагаше на ужасния гняв на Чоки и му отваряше очите…

Той притреперваше при мисълта, че той, деспот, първия велможа на царството след Чоки, тичаше сега, в тая снежна зимна нощ, по кърищата в пущинаците, изпълнен с унизителен страх…

Н той бързаше из ровкия сняг…

Пристигнаха до кулата.

Татарските войници излязоха пак и извикаха нощните пътници.

Светослав ги възчака.

— Кой сте вие? — попитаха те.

— Деспот Светослав! — отговори князът натъртено.

В дрезгавината татарите познаха силния деспот и му се поклониха с раболепие.

— Не минуваха ли оттука двама души?

Татарнте му обадиха и посочиха гората, дето бяха влезли нощните скитници. Светослав бързо се запъти към гората.

Последваха го и татарите.

— Нямам нужда от вас, върнете се! — заповеда им той.

Татарите се покориха н се повърнаха в кулата.

— Трябва да се претърси тая гора, преди да идем напред — каза Светослав.

Оръженосците и слугите се пръснаха под тъмния покрив на голите засипани със сняг клони, цапайки из снега, който затрудняваше всяка тяхна стъпка. Светослав и той диреше.

Скоро двамата оръженосци забележиха до едни дънер, че нещо шаваше.

— Тука има хора — извикаха те на княза.

— Двама души — допълниха те.

Светослав бързо се затече към показаното място.

— Те са! — извикаха и слугите, като приближаваха от друга страна.

Действително, Светослав се намираше в присъствието па Радоила и Славка.

Славка го позна.

— Скоро! Умира! — извика тя уплашено.

Радоил лежеше на снега. Около му се чернееше кръв.

— Княже, ти ли си? — изпъшка той страдалчески.

— Де си ударен? — попита Светослав.

— В хълбока — простена разбойникът.

— Стрелата извадихме — каза плачуща Славка.

Светослав се обърна към своите хора:

— Вие петима ще носите Радоила до къщи; ти, Славке, ела с мене.

Князовите хора понесоха тогава воеводата на ръцете си и излязоха из гората.

Светослав държеше Славка за ръка.

И всичките полека се запътиха през снежното Марно поле за столицата.

Снегът пак заваля още по-силно.

Донесоха Радоила у Светославови и го туриха на легло в стаичката, дето и друг път бе се крил.

Раната излезе не опасна: кръвоизлиянието бе причина да падне в изнемощение воеводата. Изкусният в лекуване Радоилов другар, Страхил, обяви, че Радоил ще се вдигне на крака след една неделя.

Славка бе повърната в палата благополучно на другия ден вечерта. Но Светослав не й допусна вече нито баща й да я види, нито Радоил…

Той с радост виждаше, че ранения бързо оздравя и се съвзима.

На осмият ден вече Радоил стана. Силната му природа бързо преодоля над болестта.

Още три дни — и Радоил обходи момчетата си, облечен като кумански търговец.

Остаяха още пет дена до уречения ден, в който щеше да бъде нападнат Царевец.

Дружината Радоилова нищо не знаеше за плана. Станко и Иван бяха посветени в тайната. Но хитрите бездомници подушваха по инстинкт и по богатите платки, които им се даваха, че ги готвят не за гърците, а за тука…

Беше решено истината да им се обяви само вечерта, когато щяха да потеглят за Царевец.

И Светослав трепереше да не би измяна или непредпазливост, или прост случай да открият работата на последния час и ханът да смаже с най-жестоки мерки бунта преди избухването му. В такъв случай отмъщението на хана щеше да бъде ужасно.

Настана орисния ден.

Него ден, както знаем, Чоки даваше в палата угощение по случай обрязването на сина му, роден от наложница.

Планът беше тоя. Четирийсет души Радоилови момчета да запазят на известно разстояние четирите вратни на крепостта, за да попречат на ония, които биха избягали от Царевец. Двайсет Радоилови момчета да се прехвърлят тихо през стената му, чрез помощта на стълби и въжа, предрешени в татарски дрехи. Там Темир, говорейки татарски, щеше да заблуди войниците, които бяха на стража до Великата порта и които щяха да бъдат избити, както и ония, що пазеха втората порта и подвижния мост. Тогава Балдювото опълчение, съединено с осталите Радопловп другари, щеше да влезе в оградата на Царевец.

Тоя план беше извънредно мъчен и премеждлив, но той беше единствения възможен.

Вечерта манастирът „Св. Троица“ захвана да се пълни с опълченци. Пред вратнята стоеше стража. Всеки казваше: „С нами бог“, влазяше и тихо отиваше навътре в килиите, за да се сгреят на огнищата. В други килии се раздаваше оръжие. Игуменът, отец Ангеларий, ободряваше юнаците, гълчеше им весело и ги благославяше; други отиваха право в църквата да запалят свещ м да се прекръстят.

Дойде по-късно и Радоиловата чета. Всички бързо вечеряха на крака. Калугерите ги почерпиха с по чашка ракия. Всичко това ставаше без шум. Сотниците и десетниците бдяха за дисциплината. Воеводата на опълченците беше Иванко, храбър и решителен мъж, бивши пълководец на Ивайла; на Радоиловата дружина (понеже главните началници бяха в Търново) водач беше Станко. Те очакваха с нетърпение часът, когато трябва да поведат ратниците за Търново.

Иванко щеше да поведе своите към домът на бана, а Станко четата си у Годеславови.

Княза беше поканен на угощението в двореца. Той там щеше да действува.

Най-после дойде очаквания човек с известието, че трябва да тръгнат.

Дадоха пак по чаша вино всекиму. Игуменът ги благослови и пожела победа над Христовия враг и ратниците тихо излязоха в нощта, в два отделни отреди.

Ангеларий сам дойде с опълченците.

В това време в една килия на митрополията, при една маса, седеше млад, бледолик, рус, с рядка брадица монах и пишеше на празния преден лист на един часослов. Дебела восъчна свещ трепливо осветляваше болезненото лице на монаха и пожълтелия пергаментов лист.

Тоя калугер беше патриаршеския логотет, отец Никанор, преместил се заедно с Иоакима тука.

Пачето перо скърбуцаше по пергамента, който се покриваше със ситни редове, а погледът Никаноров светеше от вдъхновен огън.

Най-после той остави перото и взе да чете с глас онова, което беше написал. А това беше летописна история на събитията в Търново, на които той сам беше свидетел.

И той четеше с глух, напевателен глас:

„И е 1280 лето от рождението на господа нашего Исуса Христа, цар Иван-Асен, недостоен син на благоверний цар Михаила и внук на приснопаметний и великий цар Ивана Асеня, избягна из преславпий град Търново поради народна ненавист и отиде при гърци с царското съкровище.“