— Анатема!

„И след него, понеже нямаше цар, болярите избраха за цар достойнаго и великаго болярина Георгя Тертера, от род кумански. И той мирно царуваше. Но по попущение божие, налетя с безчислено войнство нечестивци татарин Ногай, та оплени царството п много кръв християнска проля неговата десница… И много зло сториха агарянци.“

— Анатема!

„И убоя се тогава цар Георги от агарянци и побягна из престолний град Търново. Това се случи в лето господне 1292.

Н нечестивци Ногай влезе тогава в славний град Търново и тури на престола болярина княза Смилеца, за да бъде негов поданик, И тогава срам велик падна на царство българско. И аз, недостойния раб божий, йеромонах Никанор, пролях горещи сълзи, защото срам велик беше това, понеже бог ни наказваше за нашето нечестие.

И цар Смилец скоро биде възненавиден и се уплаши и остави посред нощен мрак своя палат и побягна из първопрестолния град наш Търново. Това се случи това лето и аз сам бях свидетел на това.

И това лето пристигна в Търново княз Светослав, син царя Георгя Тертера, и радост велика облада народа. Но праведний бог заради нашите грехове изпрати из пустините нечестивия хан Чоки, син проклятаго Ногая, и той с велико войнство дойде и седна на царския трон.“

— Анатема!

„И аз, грешния раб божий, Никанор, пак пролях горчиви сълзи. Защото бог дигна десницата си от нас. И благочестивий княз Светослав…“

Влезна патриархът и пресече четенето на логотета.

Никанор стана.

Иоаким беше начумерен.

— Никаноре, пишеш?

— Свърших я, историята на царството…

— Няма много радостни работи да предадеш на потомството… Благословен бог наш… — и Иоаким се изправи пред иконостаса и се прекръсти.

Никанор вдигна часослова да го отнесе в библиотеката.

— Чакай, запиши още — обърна се Иоаким към него, — че блажений патриарх Иоаким в денонощните си молитви е молил бога да се смили и избави царството от агарянско иго.

— Дай боже да доживея тоя радостен час — каза Никанор.

— И аз се надея, Никаноре, скоро да поздравим нов български цар, цар православен и от царска кръв.

— Бог да го поживи княза Светослава… — каза Никанор радостен.

— Не, не, не, не! — извика навъсен патриархът…

Вратнята се бутна силно. Влезе запъхтян един ратай от манастира „Св. Троица“. Той беше много уморен от тичане. Той се поклони до земя пред патриарха и му целуна десницата.

— Какво има, Радко? — попита Иоаким.

— Дядо Иоакиме — каза развълнуван ратая, — нашият манастир тая нощ бе пълен с войска.

— Каква войска? — попита стреснат Иоаким.

— Светославова. Ще превземат Царевец!

— Как? — извика смаян Иоаким. — А игуменът Ангеларий какво прави?

— Дядо игумен ги нагости и благослови на път. И Радко разправи всичко останало, каквото бе видял в манастира тая нощ.

Иоаким му махна с ръка да излезе. После се хвана за челото и остана като вкаменен. Никанор стоеше смаян. Иоаким се развика:

— Но тоя безумник е намислил да запали Търново! Той ще стане причина да се залеят улиците с християнска кръв, да стане всичко на прах и пепел под гневът на хана. В тщеславния си бяс той е обрекъл на конечна гибел и столицата, и църквите, и вярата Христова!

И Иоаким ходеше бързо сега, забравил старческата немощ и слаботня, галванизуван от силата на вълнението си.

— Твое светейшество — продума боязливо Никанор, — може би това е воля божия… за да… Но патриархът го пресече:

— Това аз няма да допусна. Аз, Иоаким, българский патриарх, няма да допусна да превърнат на пепел светите божии храмове, нито е възможно да дойде на трона Тертеровия син!… На българския трон ще бъде само оня, който аз искам!

Той се изсмя презрително.

— Ха! Светослав иска да ме надхитри… Не! По-добре Чоки, а не той!… Но аз виждам явно какво ще стане: той ще си счупи главата, из която мозъка е изфирясал. Търново в огън и кръв, народът натъркалян но улиците, жените обезчестени, децата наръгнати на копия… Не, нека вместо хиляди да загине един. Сам бог ми прати тоя разумен ратай, за да спася народа. Нека Чоки веднага всичко знае…

— Твое светейшество… — приближи се уплашения Никанор към патриарха.

Но Иоаким си грабна патерицата и излезе. Той заповяда на слугите да кажат на кочияшинът да впрегне по-скоро колесницата, а сам се изкачи горе в стаята си да тури панокалимавката и облече празничното расо.

Едвам стори това и се накани да излезе на пруста, дойде болярина Михаил, тайният и непримирим противник Светославов и привърженик на гръцката политика.

Той беше развълнуван.

— Какво има, Михаиле?

— Имам писмо от Михаила Тиха из Цариград, и много важно.

— Седни и говори — каза Иоаким.

Па седна и той.

Михаил отвори писмото да го прочете.

— Аз бързам — каза Иоаким, — можеш с уста, и накъсо.

— Михаил ми пише — подзе боляринът нервозно, — че императорът приема условията, които ти му даваше в писмото си, и дал заповед на севастократора Радослава да се приготви за поход с всичката войска, която има в Солун.

— Тя е десет хиляди души — забележи патриархът.

— Михаил уверява, че най-много след един месец Радослав ще може да премине с тая сила Стара планина. Той би могъл по за скоро, но лошите зимни пътища през снежните Родопи пречат за бързото движение па войската.

Иоаким се усмихна презрително.

— Трай, коньо, за зелена трева. Ти не знаеш, че тая нощ Светослав напада Царевец?

— Как? — извика Михаил в изумление, като скокна.

Иоаким му разправи какво е научил одеве.

— Но аз бързам, отивам при Чоки.

И той се запъти пак към вратата.

— Ти отиваш при Чоки?

— Да му обадя какво се готви тая нощ.

— Ах! Иди по-скоро, твое светейшество! Трябва да се превари злото.

— Аз не бих отишел по това време при тия пияни неверници, но кому да възложа това? Ти не ходиш в палата…Но мисля, че колата са готови — каза Иоаким и бързо излезе на пруста и слезна из стълбите.

Михаил остана в стаята.

Той беше смаян.

Ако Светослав успееше, всичките надежди се осуетяват.

Светослав щеше да стане кумир на народа и щеше да даде отпор на гърците, много по-силен от Чокевия.

Из земята щяха да бликнат войски, сплотени около знамето на татарския победител.

Гръцката партия завинаги беше унищожена!

Иоаким отиде при Чоки.

Щеше ли Чоки да му повярва?

Нямаше ли Светослав с възмущение да отхвърли това като клевета?

Нямаше ли да прати тайно човек да повърне ратниците, до втора заповед?

Той беше тъй лукав!

Той знаеше, че Светослав тая вечер е на гощавка в двореца.

Трябваше да се подкрепи Иоакимовия донос, да се обезсили Светослав, да му се не даде възможност да се изтръгне от опасното си положение.

Трябваше тая нощ той да бъде унищожен.

Тия размишления, завършени с това зловещо заключение, проблеснаха в главата на Михаила в продължение на една минута само.

Той седна при една маса и взе да пише.

Когато Иоаким оставя Никанора, логотетът стоя вкаменен на мястото си няколко минути.

— Загина, загина! — извика той отчаяно. Па си тури калимавката и излезе навън.

Мощта бе видела. Снегът безшумно валеше ситен. По пустите улици нямаше никой. Никанор в няколко минути излезе на Калимановия път на Царев друм и оттам видя прозорците на Царевец осветлени. Като си пое душата, той припна пак през една тясна и тъмна улица и се спря пред Светославовата вратня. Скоро чукът заехтя по дъбовите дъски и шумът му изпълни нощния въздух.

Един слуга му отвори.

— Заведи ме при княза! — каза логотетът.

— Княза го няма — отговори слугата.

— Ах! — изпъшка Никанор. — Де е?

— Не знам.

— Може да е в палата?

— Не знам.

Никанор се зачуди какво да прави.

— Княгинята будна ли е?

— Будна. Защо питаш, отче?