Не виждаше нищо лошо в последното. Подобно на Райнхард Гелен, служил първо на Хитлер, сетне на американците и накрая на западногерманците; подобно на Маркус Волф, служил на източногерманските комунисти, без да вярва и на една дума от приказките им, той беше като играч на шах. Живееше заради играта, заради сложните ходове на шпионажа и контрашпионажа. Ирак беше личната му шахматна дъска. Знаеше, че други професионалисти по цял свят щяха да го разберат.

Хасан Рахмани се махна от прозореца, седна на стола зад бюрото и започна да пише. Предстоеше ужасно много работа, за да стане Кувейт относително сигурен като деветнайсета провинция на Ирак.

Първият му проблем беше, че не знаеше докога Саддам Хюсейн възнамерява да остане в Кувейт. Съмняваше се, че и самият президент знае. Ако Ирак щеше да се изтегля, нямаше смисъл да пуска в ход огромна контраразузнавателна операция, запушвайки всички процепи в сигурността, които свари.

Самият Рахмани смяташе, че на Саддам би могло и да му се размине. Но това би означавало да прояви хитрост, да предприема точни и безгрешни ходове и да говори онова, което трябва. Първата хитрост би била да присъства на онази конференция утре в Джеда, да не спира да ласкае крал Фахд, да твърди, че Ирак иска единствено справедлив договор за петрола, достъп до Залива и опрощаване на заема, който дължи, за да се прибере в Багдад. По този начин, като остави всичко в ръцете на арабските страни и на всяка цена държи американците и британците настрана, Саддам можеше да разчита, че арабите ще говорят и преговарят до края на света.

На Запада, чието внимание никога не се задържа повече от няколко седмици, ще му омръзне да се занимава с този въпрос и ще го остави на четиримата араби — двама крале и двама президенти. Така и англосаксонците ще са доволни, стига петролът да не секва. Ако в Кувейт не се стигне до зверства, средствата за масово осведомяване ще изоставят темата, режимът в изгнание на Ал Сабах ще бъде забравен, кувейтците ще свикнат с новото управление, а конференцията за изтегляне от Кувейт ще предъвква едно и също в продължение на десетилетие, докато изгуби смисъл.

Всичко това беше напълно осъществимо, но при точно определен подход. Подходът на Хитлер — искам да постигна единствено мирно уреждане на справедливите си искания, това е наистина последната ми териториална претенция. Крал Фахд щеше да се хване на въдицата — и без това никой не обичаше кувейтците, още по-малко лентяите от династията Ал Сабах. Крал Фахд и крал Хюсейн щяха да ги изоставят, също както Чембърлейн бе изоставил чехите през 1938-ма.

Бедата беше там, че Саддам бе дяволски добър в мръсните ходове — инак нямаше да е още жив, — но по отношение на стратегията и дипломацията беше същински палячо. Президентът все някъде щеше да сбърка, мислеше си Хасан Рахмани; нито ще се изтегли, нито ще продължи, за да завладее саудитското петролно поле и да постави Западния свят пред свършен факт, та да не могат да направят нищо, без да унищожат петрола и собственото си благополучие за цяло поколение.

Западът означаваше Америка с британците до нея, а те всички си бяха англосаксонци. Познаваше великолепно англосаксонците. Петте години, прекарани в началното училище на господин Хартли, го бяха научили не само на безгрешен английски, но и да разбира англичаните и никога да не забравя проклетия им навик да ти стоварват юмрук без предупреждение.

Потри брадичка при спомена за такъв един юмрук и високо се разсмя. Адютантът му, седнал в ъгъла, подскочи високо. Майк Мартин, дяволите да те вземат, къде ли си сега?

Умният, културен, образован и изтънчен Хасан Рахмани, космополит от висшето общество, който служеше на режим от главорези, се приведе над бележките си. От 1 800 000 души, живеещи в Кувейт, само 600 000 бяха кувейтци. Към тях трябваше да се добавят 600 000 палестинци, някои от които щяха да останат верни на Кувейт, а други — да застанат на страната на Ирак по примера на ООП, а останалите по всяка вероятност щяха да държат главите си наведени и да се опитват да оцелеят. Имаше 300 000 египтяни и някои от тях без съмнение работеха за Кайро, което в момента беше равнозначно на това, да работят за Вашингтон или Лондон; 250 000 пакистанци, индийци, бангладешци й филипинци, повечето физически работници или домашни прислужници. Като иракчанин той вярваше, че ако ги ухапе комар, кувейтците няма да се почешат по задника, а ще извикат някой слуга чужденец да го направи вместо тях.

И накрая 50 000 поданици на развития свят: англичани, американци, французи, германци, испанци, шведи, датчани — каквито щеш. А от него се очакваше да сложи край на чуждия шпионаж. Въздъхна с копнеж по времето, когато вестите се предаваха с пратеници или по телефона. Като началник на контрашпионажа можеше да затвори плътно границите и да прекъсне телефонните линии. Но в наши дни всеки глупак, който има сателитна връзка, би могъл да натиска бутоните на клетъчния си телефон или клавиатурата на снабдения си с модем компютър и да разговаря с Калифорния. Щеше да е много трудно да овладее подобно нещо, освен с най-съвременна апаратура, с каквато не разполагаше.

Знаеше, че не може да спре изтичането на информация, нито потока бегълци през границата. Не можеше да повлияе и на летящите американски сателити, които, както предполагаше (и не се лъжеше) бяха до един препрограмирани да изменят наблюдението си така, че всеки няколко минути да наглеждат Кувейт и Ирак.

Нямаше смисъл да се опитва да постигне невъзможното, макар и да се преструваше, че го прави. Трябваше да съсредоточи усилията си в предотвратяване на активния саботаж, избиването на иракчани, разрушаването на техниката им и създаването на истинска съпротивително движение. А също така да попречи на такова едно евентуално съпротивително движение да получава помощ отвън под формата на хора, ноу-хау или оръжие.

В това отношение щеше да се натъкне на съперници от АМАМ, тайната полиция, настанена два етажа под него. Както научи тази сутрин, Хатиб бе сложил за началник на АМАМ в Кувейт главореза Сабауи — същия брутален тъпанар като него самия. Ако кувейтци от съпротивата попаднеха в техни ръце, щяха да се разкрещят така високо, както и родните дисиденти. Затова Рахмани ще се занимава само с чужденците. Така му беше възложено.

Д-р Тери Мартин завърши малко преди пладне лекцията си във факултета по ориенталистика и африканистика на Лондонския университет, който се помещаваше в една пресечка на Гоувър Стрийт, и се оттегли в стаята за старши преподаватели. Пред вратата срещна секретарката Мейбъл, която работеше за него и още двама старши преподаватели по арабистика.

— О, доктор Мартин, има съобщение за вас.

Тя започна да рови в куфарчето си, което подпря на облеченото си в туид коляно, и измъкна оттам листче хартия.

— Този господин ви търси по телефона. Помоли да му се обадите, било много спешно.

Той влезе в стаята, остави си лекцията за Абасидския халифат и отиде до автомата на стената. На второто иззвъняване бодър женски глас просто повтори номера. Без името на компанията, само номера.

— Там ли е господин Стивън Ланг? — попита Мартин.

— За кого да предам?

— Ами, доктор Мартин. Тери Мартин. Търсил ме е.

— А, да, доктор Мартин, бихте ли изчакали?

Мартин сви вежди. Тя знаеше, че са го търсили, знаеше името му. За нищо на света не можеше да си спомни за някакъв Стивън Ланг. Обади се мъжки глас.

— Аз съм Стив Ланг. Страшно мило от ваша страна, че се обадихте веднага. Преди време се срещнахме в Института за стратегически проучвания. Непосредствено след като прочетохте великолепния си доклад върху системата за снабдяване на Ирак с оръжие. Свободен ли сте за един обяд?

Ланг, който и да беше той, прибягна до онзи начин на изразяване, едновременно неуверен и убедителен, на който трудно се отказва.

— Днес ли? Сега?

— Стига да не сте зает. Какво щяхте да ядете?

— Сандвичи в стола — отвърна Мартин.