— Не бих ли могъл все пак да ви предложа паниран морски език с лимонов сок и ситно нарязан магданоз в ресторант „Скот“? Знаете го, разбира се. На Маунт Стрийт.

Мартин го знаеше — един от най-добрите и най-скъпи рибни ресторанти в Лондон. На двайсет минути път с такси. Беше дванайсет и половина. Освен това много обичаше риба. „Скот“ беше далеч над възможностите на преподавателската му заплата. Дали Ланг знаеше всички тези неща?

— А вие от ИСП ли сте? — попита го той.

— Ще ви обясня, докато обядваме, докторе. Да речем в един. Очаквам ви с нетърпение — рече Ланг и затвори телефона.

Когато Мартин влезе в ресторанта, метр д’отелът излезе лично да го посрещне.

— Доктор Мартин? Господин Ланг ви очаква. Моля, последвайте ме.

Масата беше настрана, в един ъгъл, много дискретна. На нея човек можеше да разговаря, без да го чуват. Ланг, когото той вече беше съвсем сигурен, че никога не е срещал, стана да го посрещне. Беше слаб кокалест мъж с оредяваща сива коса, в тъмен костюм и дискретна вратовръзка. Той настани гостенина си и вдигна вежда към бутилката чудесно изстудено вино „Мьорсо“, която се подаваше от кофичката с лед. Мартин кимна.

— Вие не работите в Института, нали, господин Ланг?

Ланг изобщо не се смути. Изчака келнера да налее свежата хладна течност, да остави по едно меню на двамата и да се отдалечи. После вдигна чаша към госта си.

— Всъщност работя в Сенчъри Хаус. Това смущава ли ви?

Британската тайна разузнавателна служба се помещава в Сенчъри Хаус — една доста неугледна сграда южно от Темза. Къщата не е нова и вътре прилича на лабиринт, така че посетителите нямат нужда от пропуск; щом влязат, след броени секунди се загубват и започват да викат за помощ.

— Не, просто се интересувах — отвърна Мартин.

— Всъщност ние сме онези, които се интересуваме. Аз съм много голям ваш почитател. Опитвам се да бъда в течение, но не съм така осведомен като вас.

— Трудно ми е да го повярвам — рече Мартин, но беше поласкан. Когато кажеш на един учен, че се възхищаваш от него, той се ласкае.

— Така е — настоя Ланг. — Морски език за двамата, така ли? Чудесно. Смятам, че съм прочел всички ваши доклади, изнесени в Института пред хората от Обединените служби и в Чатъм. Плюс, разбира се, онези две статии в „Сървайвъл“.

През изминалите пет години, въпреки че беше млад, само трийсет и пет годишен, непрекъснато търсеха д-р Мартин да изнася доклади на такива места като Института за стратегически проучвания, Института на обединените служби и онова заведение в Чатъм Хаус, което се занимаваше с интензивно изучаване на международното положение. „Сървайвъл“ е списанието на Института за стратегически проучвания и по двайсет и пет екземпляра от всеки негов брой отиват автоматично във Форин офис на Кинг Чарлс Стрийт, а оттам пет екземпляра заминават за Сенчъри Хаус.

Всички тези хора не се интересуваха от Тери Мартин, защото беше блестящ учен в областта на Средновековна Месопотамия, а заради втората му специалност. Воден от чисто личен интерес, още преди години той бе започнал да изучава въоръжените сили в Близкия изток, посещавайки изложби на военна техника, завързвайки приятелство с производители й техните арабски клиенти, сред които свободното владеене на арабския език му осигуряваше много контакти. След десет години се бе превърнал в подвижна енциклопедия по предмета на собственото си хоби и в него се вслушваха най-добрите професионалисти — също като американския писател Том Кланси, когото смятат за капацитет от световна величина по военната техника на НАТО и Варшавския договор.

Сервираха им двете порции паниран морски език и те започнаха с удоволствие да се хранят.

Два месеца преди това Ланг, който по това време беше оперативен директор на Отдела за Близкия изток в Сенчъри Хаус, поиска от Отдела за проучвания да му дадат пълни сведения за Тери Мартин. Онова, което прочете, му направи силно впечатление.

Роден в Багдад, израсъл в Ирак, а сетне получил образование в Англия, Мартин напуснал Хейлибъри с три специалности — английски, история и френски. В Хейлибъри го смятали за блестящ учен, предопределен за стипендия в Оксфорд или Кеймбридж.

Но момчето, което вече говорело съвършено свободно арабски, искало да продължи да учи в тази област, затова подало молба да постъпи във факултета по ориенталистика и африканистика в Лондон. След интервюто бил незабавно приет, той започнал да следва през есенния семестър на 1973-а, специалност История на Близкия изток.

Завършил без никакви усилия с отлична диплома за три години, а сетне прекарал там още толкова, за да вземе доктората си, като специализирал история на Ирак от осми до петнайсети век, с тясна специализация Абасидския халифат от 750 до 1258-ма. Защитил докторат през 1979-а, сетне взел полагащия му се платен едногодишен отпуск. Така се оказал в Ирак през 1980-а, когато Ирак нахлува в Иран, поставяйки началото на осемгодишната война, и това породило интереса му към въоръжените сили в Близкия изток.

Като се върнал, бил само на двайсет и шест години, но получил предложение да чете лекции във факултета — изключителна чест, защото това е един от най-добрите факултети по ориенталистика и африканистка в света, в които трудно се прониква. На трийсет и четири години, благодарение на блестящите си изследвания, станал доцент и му възложили да чете История на Близкия изток. Очевидно го гласели да стане професор на четирийсет години.

Това бе прочел Ланг в биографията му. Но интересът му бе повече привлечен от втората специалност на Мартин, а именно енциклопедичните му познания по военните арсенали в Близкия изток. В продължение, на много години една периферна област, останала в сянката на студената война, но сега…

— Във връзка с Кувейт е — рече най-сетне той. Бяха разчистили остатъка от рибата. И двамата бяха отклонили предложението за десерт. Бутилката „Мьорсо“ им се услади и Ланг се бе погрижил Мартин да изпие повечето от нея. А сега се появиха, сякаш неканени, две чаши отлежало порто.

— Както можете да си представите, през последните няколко дни цари голяма суматоха.

Ланг омаловажаваше онова, което ставаше. Желязната лейди се бе върнала в отвратително настроение от Колорадо, или, както се изразяваха приближените й, в ролята на Бодичея, древната британска кралица, която с мечовете, стърчащи от бойната й колесница, отсичала от коленете краката на римляните, които заставали на пътя й. Говореше се, че министърът на външните работи Дъглас Хърд възнамерявал да си навлече стоманен шлем. В резултат на всичко това върху призрачните фигури, обитаващи Сенчъри Хаус, завалели искания за незабавни разяснения.

— Работата е в това, че бихме желали да внедрим някого в Кувейт, за да разбере какво всъщност става там.

— Така както е окупиран от Ирак ли?

— Боя се, че няма как иначе, след като те владеят положението.

— А защо аз?

— Искам да съм откровен — рече Ланг, който нямаше никакво намерение да бъде такъв. — Наистина трябва да разберем какво става там вътре. Иракската окупационна армия — какъв брой, колко е подготвена, как е въоръжена. Как се оправят нашите поданици там, застрашени ли са, могат ли да бъдат измъкнати от страната. Имаме нужда от човек на място. Информацията е жизненоважна. Така че ни трябва човек, който говори арабски като арабин, кувейтец или иракчанин. А вие прекарвате живота си сред араби, нали така?

— Но положително тук, във Великобритания, има стотици кувейтци, които биха могли да се вмъкнат обратно — рече Мартин.

Ланг пое въздух, без да бърза, за да изсмуче заклещилото се между два зъба парченце морски език.

— Всъщност бихме предпочели да работим с някой от собствените си хора.

— Англичанин ли? Който може да мине за арабин сред арабите?

— Тъкмо от такова нещо имаме нужда, но то едва ли съществува.

Сигурно се дължеше на виното. Тери Мартин не беше свикнал да пие на обяд. Ако би могъл да върне часовника с няколко секунди назад, би си отхапал езика. Но го изтърси, а сетне беше прекалено късно.