Когато се спазариха, Мартин плати от пачка саудитски динари, които бе взел от Лоу, а после ги държа известно време под едната си мишница, докато се поизмачкат. Сетне отведе двете камили на километър-два и когато пясъчните дюни ги скриха от всякакви погледи, спря. Лоу го настигна с джипа.

Беше стоял и наблюдавал на неколкостотин метра от ограденото място на камиларя. Познаваше добре Арабския полуостров, но никога не беше работил с Мартин, който му направи силно впечатление. Този човек не само се правеше на арабин; щом излезе от джипа, той направо се превърна в бедуин по стойка и жестове.

Лоу не знаеше, но предишния ден двама британски инженери от Кувейт, опитвайки се да избягат, бяха напуснали жилището си преоблечени в бели кувейтски туб, стигащи чак до петите им, и с гутри на главите си. Едва изминали половината път до колата, която се намирала на 15 метра от входа, когато едно хлапе от улицата им подвикнало: „Може да сте облечени като араби, ама ходите като англичани.“ И те побързали да се приберат обратно в жилището си.

Далеч от любопитни погледи, но плувнали в пот от адската горещина, двамата военни от САС прехвърлиха „нещата“ в кошовете за багаж, които висяха от двете страни на камилата. Тя бе коленичила и с четирите си крака, но продължаваше да роптае срещу допълнителния товар, като плюеше и се зъбеше на мъжете.

В единия кош влязоха 100 килограма експлозив Семтекс-Х, всяко от блокчетата по два килограма и половина, завито в плат, с няколко торби, пълни с кафе на зърна отгоре, в случай че някой любопитен иракски войник реши да погледне. В другия кош сложиха автоматите, боеприпасите, детонаторите, закъснителите и гранатите, заедно с малкото, но мощно радио със сгъваема сателитна антена и резервни кадмиево-никелови батерии. И върху тях наредиха торби с кафе.

Когато свършиха, Лоу попита:

— Мога ли да направя още нещо?

— Не, това е всичко, благодаря. Ще остана тук до залез-слънце. Ти няма нужда да чакаш.

Лоу подаде ръка:

— Извинявай за оная случка в Брекън.

Мартин я пое.

— Няма нищо. Нали оживях.

— Да бе, това сме ние. Все оцеляваме. Остани си с късмета, Майк.

Качи се на колата и потегли. Камилата забели едно око, оригна се, червата й изкъркориха и започна да преживя. Малкото се опита да налапа вимето й, не успя и се отпусна до нея.

Мартин се подпря на камилското седло, зави лице с куфията си и се замисли за предстоящите дни. Не пустинята щеше да е проблем, а може би гъмжилото на окупирания Кувейт Сити. Колко строг ще бъде контролът, колко трудни проверките по уличните бариери, колко проницателни войниците, които ги извършваха? От Сенчъри Хаус му бяха предложили да го снабдят с подправени документи, но той отказа. Иракчаните биха могли да въведат нови документи за самоличност.

Не се съмняваше, че избраната от него легенда беше една от най-добрите в арабския свят. Бедуините идват и си отиват както и когато пожелаят. Те не оказват съпротива на нахлуващи армии, защото са виждали твърде много такива — сарацини и турци, кръстоносци и рицари-тамплиери, германци и французи, англичани и египтяни, израелци и иракчани. Бяха ги преживели всички, защото стояха настрана от политиката и войната.

Много режими се бяха опитали да ги обуздаят, но все без успех. Саудитският крал Фахд бе постановил всички негови поданици да имат къщи и беше построил красиво село, наречено Ескан, снабдено с всички съвременни удобства — плувен басейн, клозети, бани, течаща вода. Хванали някакви бедуини и ги настанили там.

Те пиели вода от басейна (приличал им на оазис), похвърляли зарове на терасите, поиграли си с чешмите, а сетне се изнесли, обяснявайки любезно на своя монарх, че предпочитат да спят под звездите. Ескан бе почистен и използван от американците по време на кризата в Персийския залив.

Мартин съзнаваше много добре, че проблем представляваше собственият му ръст. Беше почти метър и осемдесет, а повечето бедуини са далеч по-ниски. Векове болести и недохранване ги бяха превърнали в болнави джуджета. Водата в пустинята е само за пиене — от хора, кози или камили; затова Мартин не се къпеше. Обаянието на живота в пустинята, както много добре знаеше, важи единствено за западняците.

Не разполагаше с документи за самоличност, но това не беше проблем. Няколко правителства се бяха опитали да издадат такива документи на бедуините. Всъщност чергарите ги бяха харесали, защото вършат чудесна работа като тоалетна хартия; по-добра от шепа прах. Всеки полицай или войник, който настоява да види документите за самоличност на един бедуин, само си губи времето — и двете страни прекрасно го разбират. От гледна точка на властите важното е, че бедуините не им създават неприятности. На тях просто не би им хрумнало да участват в някакво кувейтско съпротивително движение. Мартин го знаеше и се надяваше, че и иракчаните го знаят.

Поспа до залез-слънце, сетне се качи на седлото. Като чу неговото „хът, хът, хът“, камилата се изправи на крака, бебето й посука малко, вързано с въже зад нея, после потеглиха с онова равно, полюляващо се темпо, което изглежда страшно бавно, но с което се извървява дълъг път. Камилата беше добре гледано животно и още дни напред нямаше да се умори.

Когато, малко преди осем, пресече границата, той се намираше на значително разстояние северозападно от полицейския участък Рукайфа, където един черен път минава от Кувейт в Саудитска Арабия. Нощта беше тъмна и звездна. Сиянието на кувейтското петролно поле Манагиш оставаше от дясната му страна и там вероятно имаше иракски гарнизон, но пустинята пред него изглеждаше пуста.

На картата имаше 50 километра, или 35 мили до развъдниците на камили южно от Сулабия, краен квартал на Кувейт Сити, където възнамеряваше да остави животните, докато отново му потрябват. Но преди това щеше да зарови „нещата“ си в пустинята и да отбележи мястото.

Ако нещо непредвидено не го забавеше, щеше да зарови товара си по мрак, преди изгрева, който щеше да настъпи след девет часа. Десетият час щеше да го завари край камилските развъдници.

Когато петролните полета Манагиш останаха зад него, той се отправи по компаса право към целта. Иракчаните, предполагаше той, можеха да патрулират по шосетата, дори по черните пътища, но не и по пустинята. Никой не би се опитал да избяга през нея.

Знаеше, че от камилските развъдници ще може да се метне на някой камион към града, който се намираше на разстояние 30 километра.

Далеч над него сателитът КХ-11 на Националната разузнавателна служба се плъзна безмълвно по небето. Преди години предишното поколение американски шпионски спътници трябваше да правят снимките си и да изплюват капсулите на интервали за повторно влизане в атмосферата, които след това с голям труд се издирваха, а намерените филми се обработваха.

Спътниците КХ-11, дълги 19 метра и тежащи 13 тона и половина, са по-хитри. Докато правят снимките на земята под себе си, те автоматично ги кодират в поредица от електронни импулси, които се предават _нагоре_ към друг спътник, над тях.

Спътникът, който ги получава, е част от мрежа от подобни спътници, изведени в геостационарна орбита, което означава, че се носят в пространството със скорост и по път, който ги държи винаги в същата точка над земята. На практика те висят там.

Приел образите от КХ-11, геостационарният спътник може да ги предаде направо в Америка, или, ако извивката на земята му пречи да го направи, ги препредава в пространството на друга рееща се „птичка“, която изпраща снимките долу на своите американски господари. По този начин Националната разузнавателна служба може да събира фотоинформация в „реално време“, само секунди след като снимките са направени.

Ползата при война е огромна. Това означава, че КХ-11 може да забележи придвижване на вражески конвой достатъчно навреме, за да предизвика въздушен удар срещу него. Злощастните войници в конвоя от камиони така и няма да разберат как са ги открили изтребителите. Защото КХ-11 може да работи нощем и денем, в облачно или мъгливо време.