— Продължават ли да пристигат бежанци? — попита Мартин.

— По някой и друг — кимна Спарки. — Вече намаляват. Големият наплив мина. Сега идват главно жени и деца с пропуски — иракчаните ги пускат, за да се отърват от тях. Не постъпват глупаво. Ако аз управлявах Кувейт, щях да се отърва и от преселниците.

Преминават и индийци — иракчаните сякаш не им обръщат внимание. Не постъпват много умно. Индийците разполагат с добра информация и аз убедих двама да направят кръгом и да се върнат със сведения за нашите хора.

— Набави ли ми онова, което поисках?

— Да бе. Грей трябва да е задвижил някоя и друга връзка. Вчера пристигна в камион със саудитска регистрация. Тази вечер ще вечеряме с онзи млад пилот от кувейтските военновъздушни сили, за когото ти говорих. Твърди, че имал контакти в страната — хора, на които може да се разчита, които могат да са полезни.

— Не бива да вижда лицето ми. Могат да го свалят.

Спарки помисли за момент.

— Правилно.

Вилата, реквизирана от Спарки Лоу, съвсем не е лоша, си помисли Мартин. Принадлежеше на американски чиновник от петролния добив, но неговата компания „Арамко“ беше изтеглила човека си в Дахран.

Мартин въобще не попита Спарки Лоу какво прави в тази част на света. Очевидно и той беше „взет на заем“ от Сенчъри Хаус със задачата да пресреща бежанците, които отиваха на юг, и да ги поразпита за онова, което са видели и чули.

Хафджи беше фактически изоставен, ако не се смятаха войниците от Саудитската национална гвардия, които се бяха окопали, заемайки позиции за отбрана в и около града. Но все още се срещаше по някой печален саудитец и Мартин успя да си купи необходимите дрехи от един мъж на пазара, който така и не можа да повярва, че наистина се е намерил клиент.

В средата на август в Хафджи все още имаше ток, което означаваше, че климатичната инсталация, помпата на кладенеца и бойлерът работеха. Разполагаше с баня, но знаеше, че не бива да се къпе.

От три дни ходеше некъпан, небръснат и с неизмити зъби. Дори госпожа Грей, неговата домакиня в Рияд, да бе забелязала, че се е вмирисал, тя бе достатъчно добре възпитана, за да не го спомене. За хигиената на зъбите си Мартин се грижеше единствено като ги почистваше с някоя клечка след ядене. Спарки Лоу също не каза нищо, но той знаеше причината.

Кувейтският офицер се оказа красив мъж на двайсет и шест години; беше възмутен от коварното нашествие и очевидно симпатизираше на свалената династия Ал Сабах, чийто членове сега бяха настанени в луксозен хотел в Таиф, като гости на краля на Саудитска Арабия Фахд.

Доста се смути, когато откри, че макар домакинът му да беше точно онова, което очакваше, а именно британски офицер в цивилно облекло, третият човек на масата като че също беше арабин, облечен в изцапан кремав туб с шарена куфия на главата, като единия й край бе така подпъхнат от другата страна, че да закрива долната половина на лицето му, Лоу ги представи.

— Наистина ли сте англичанин? — попита изненаданият млад мъж. Обясниха му защо Мартин е облечен по този начин и защо крие лицето си. Капитан Ал-Халифа кимна с разбиране.

— Простете, господин майор. Естествено, че разбирам. — Неговата история беше ясна и проста. Обадили му се у дома вечерта на първи август и му казали да се яви във военновъздушната база Ахмади, където служел. Цяла нощ с другите офицери слушал по радиото новините за нахлуването в родината им от север. На разсъмване неговата ескадрила от изтребители Скайхок била заредена с гориво, въоръжена и готова за излитане. Американските самолети Скайхок, макар и далеч не модерни, все още можели да бъдат доста полезни в нападения срещу наземни цели. Не можели да се мерят със съветските МИГ 23, 25 или 29, нито с френските Мираж, с каквито разполагали иракчаните, но за негов късмет при единствения си боен полет до момента не бил срещнал такива.

Открил целите си в северните предградия на Кувейт Сити малко след разсъмване.

— Уцелих един от танковете им с ракетите си — обясни възбудено той. — Сигурен съм, защото го видях как избухна в пламъци. Сетне ми остана само оръдието и затова се залових със следващите го камиони. Улучих първия, който падна в канавката и се преобърна. После боеприпасите ми свършиха и тръгнах да се връщам. Но над Ахмади от контролната кула ни наредиха да се отправяме на юг към границата и да спасяваме самолетите. Имах гориво колкото да стигна до Дахран.

Знаете ли, че изведохме повече от шейсет наши самолета. Скайхок, Мираж и британски учебни Хок. Плюс хеликоптери Газела, Пума и Супер-Пума. Сега ще се сражавам оттук и ще се върна, когато бъдем освободени. Кога според вас ще започне нападението?

Спарки Лоу се усмихна предпазливо. Момчето преливаше от увереност.

— Боя се, че още е рано. Трябва да сте по-търпеливи. Има доста подготвителна работа. Разкажете ни за баща си.

Излезе, че бащата на пилота бил изключително богат търговец, приятел на семейството на шейха и много влиятелна личност.

— А дали ще: подкрепи окупационните сили? — попита Лоу.

Младият Ал-Халифа се обиди.

— Никога, за нищо на света! Ще направи всичко възможно, за да помогне на освобождаването. — Офицерът вдигна тъмните си очи. — Ще видите ли баща ми? Можете да разчитате на него.

Взе лист хартия, написа нещо и го подаде на Мартин. Когато младият мъж тръгна обратно за Дахран, Мартин изгори листа в един пепелник. Не биваше да носи у себе си нищо, което можеше да го уличи.

На следващата сутрин двамата с Лоу натовариха „нещата“, които бе поискал, отзад в джипа и тръгнаха на юг към Манифа, сетне завиха на запад по Таплинското шосе, наричано така от съкращението ТАП, Трансарабски петролопровод, защото пътят беше построен да обслужва петролопровода, който пренасяше огромно количество саудитски суров петрол на запад.

По-късно Таплинското шосе щеше да се превърне в основната транспортна артерия за най-голямата сухопътна армия, включваща 400 000 американски, 70 000 британски, 10 000 френски и 200 000 саудитски и други арабски войници, струпани за настъпление в Ирак и Кувейт от юг. Но в този ден пътят беше пуст.

Джипът измина няколко километра по него, после сви пак на север, отново към саудитско-кувейтската граница, но на друго място, много по-навътре в сушата. Близо до гъмжащото от мухи пустинно село Хаматийят откъм саудитската страна се намира най-близката точка по границата до самия Кувейт Сити.

Нещо повече, американските въздушни разузнавателни снимки, получени от Грей в Рияд, показваха, че повечето иракски сили са групирани тъкмо зад границата, но по-близо до брега. Колкото по-навътре във вътрешността, толкова повече оредяваха предните постове на иракчаните. Те съсредоточаваха силите си между граничния пункт Нувайсиб на брега и граничната застава при Ал-Уафра на 65 километра навътре в сушата.

Селото Хаматийят се намираше на 160 километра навътре в пустинята, сгушено в една извивка на граничната линия, която съкращава пътя до Кувейт Сити.

Поисканите от Мартин камили ги чакаха в малък чифлик извън селото — една дългокрака женска в разцвета на силите си и нейното малко, с кадифена муцунка и топли очи, което все още бозаеше. То също беше женско и щеше да добие отвратителния нрав, типичен за всички представителки на този вид.

— Малкото камилче пък защо ти е? — попита Лоу, докато седяха в джипа и наблюдаваха животните в ограденото място.

— За прикритие. Ако някой попита — водя го в камилските стопанства извън Сулабия. Там плащат по-добре.

Той се измъкна от джипа и потътри обутите си в сандали крака, за да разбуди камиларя, който дремеше в сянката на колибата си. В продължение на половин час двамата мъже клечаха в праха и се пазаряха за цената на камилите. На камиларя, който го гледаше клекнал в праха пред себе си, с мургаво, брадясало лице, пожълтели зъби, облечен в мръсен бурнус и вонящ, хич и не му мина през ума, че не разговаря с богат търговец от племето на бедуините, готов да направи добра сделка.