В групата имаше шестима войника, с един сержант начело, и когато бедуинът зави зад ъгъла, те бяха не по-малко изненадани от него.

Майк Мартин беше прибрал своя малък пикап в заключения гараж и се придвижваше пеш през града към вилата, избрана от него за тази нощ. Беше уморен и с притъпена бдителност, нещо крайно неприсъщо за него. Когато видя иракчаните и разбра, че и те са го видели, той мислено се наруга. При неговата професия човек можеше да загине, ако дори за миг се разсее.

Полицейският час отдавна бе минал и той избираше само зле осветени странични улици, затъмнени незастроени пространства и черни сокаци, също както иракчаните предпочитаха главните улици и кръстовища. И като взаимно се избягваха, не си създаваха излишни неприятности.

Но след завръщането на Хасан Рахмани в Багдад и неговия унищожителен доклад за липсата на каквато и да е полза от Народната армия, започнаха да настъпват известни промени. Появиха се зелените барети на Специалните сили.

Макар да не можеха да се сравняват с елитната Републиканска гвардия, зелените барети бяха поне по-дисциплинирани от онази паплач, наречена Народна армия.

Точно шест от тях стояха кротко до камиона си на едно кръстовище, където нормално не би трябвало да има иракчани.

Мартин имаше време само да се отпусне тежко на тоягата, която носеше със себе си и да заеме стойката на старец. Хрумването му беше добро, защото в арабската култура старите се радват на уважение или най-малкото на съчувствие.

— Хей, ти! — кресна сержантът — Ела тук!

Към самотната фигура в карирана куфия бяха насочени четири бойни дула. Старецът се спря, сетне закуцука напред.

— Какво правиш навън по това време, бедуине?

— Просто един старец се опитва да се прибере у дома преди полицейския час, сайди — проплака човекът.

— Полицейският час отдавна настъпи, глупако. От два часа.

— Не знаех, сайди, нямам часовник.

В Близкия изток на часовниците не се гледа като на нещо необходимо, ценят ги като знак на благополучие. Иракските войници, пристигнали в Кувейт, бързо се сдобиваха с часовници; просто ги присвояваха. Но думата „бедуин“ идва от „бидун“, т.е. „без“.

Сержантът изсумтя. Извинението звучеше правдоподобно.

— Документи — рече той.

Старецът потупа със свободната си ръка мръсната си дреха.

— Като че съм ги загубил — отвърна той.

— Претърсете го! — изкомандва сержантът. Единият от войниците тръгна напред. Ръчната граната, прикрепена от вътрешната страна на лявото бедро на Мартин, изведнъж му натежа.

— Да не си ми пипнал топките — сопна се старият бедуин. Войникът спря. Някой зад него се изкиска. Сержантът едва сдържаше смеха си.

— Хайде, Зухаир, претърси го!

Младият войник се смути. Правеха си майтап с него.

— Само на жена ми позволявам да ми пипа топките — рече бедуинът. Двама от войниците взеха да се кискат и свалиха автоматите си. Останалите направиха същото. Зухаир още се приближаваше.

— Но да знаете, от това няма някаква полза. Отдавна не ставам за тая работа — рече старецът.

Това вече беше прекалено. Патрулът избухна в смях. Дори сержантът се ухили.

— Добре, старче. Хайде да те няма. И не оставай навън по мръкнало.

Бедуинът закуцука към ъгъла, почесвайки се под дрехите. На ъгъла се обърна. Гранатата, с взривател, щръкнал на една страна, се претърколи по калдъръма и спря при ботушите на Зухаир. И шестимата я погледнаха вцепенени. После тя гръмна. Това беше краят на войниците. Беше и краят на септември.

Тази нощ, далеч в Тел Авив, генерал Яков Коби Дрор, началник на Мосад, беше седнал в кабинета си в сградата Хадар Дафна да изпие едно питие след работа със стария си приятел и колега Шломо Гершон, известен като Сами.

Сами Гершон беше началник на Бойния отдел, или Комемют — сектора, който се занимаваше с „нелегалните“ агенти, най-опасното острие на шпионажа. Беше сред присъстващите, когато неговият шеф излъга Чип Барбър.

— Значи не смяташ, че трябваше да му кажем, така ли? — попита той, защото отново бе станало дума за това. Дрор завъртя бирата в шишето си и отпи.

— Да вървят по дяволите! — изръмжа той. — Нека сами си завербуват хора.

Спомни си как през 1967-ма, още юноша, но вече войник, стоеше в пустинята, приклекнал под своя танк Патън, и чакаше, докато четири арабски държави се готвеха да си уредят сметките с Израел веднъж завинаги, а останалият свят просто цъкаше с език.

Заедно с останалите от отряда под командването на Израел Тал направиха пробив през прохода Митла и отблъснаха египетската армия назад към Суецкия канал.

Помнеше как, когато Израел унищожи четири армии и четири военновъздушни сили за шест дни, западната преса, която преди това се вайкаше, че страната му ще бъде заличена, изведнъж обвини Израел, че действал като агресор.

Оттогава Коби Дрор си бе изработил философия: всички да вървят по дяволите. Беше сабра, роден и израсъл в Израел, и напълно лишен от широтата на възгледите и търпението на Давид Бен Гурион.

От гледна точка на политиката поддържаше крайнодясната партия Ликуд на Менахем Бегин, който бе членувал в Иргун, и на Ицхак Шамир, преди участник в групата на Стерн.

Веднъж, докато слушаше един от своите хора да изнася лекция пред новоприети служители, го чу да използва фразата „дружески разузнавателни централи“. Стана и взе думата.

— Няма такова нещо като приятел на Израел, освен може би някой евреин от диаспората — заяви им той. — Светът се дели на две: нашите врагове и неутралните. С враговете си знаем как да постъпваме. Що се отнася до неутралните, вземай всичко, нищо не давай. Усмихвай им се, тупай ги по гърба, пий с тях, ласкай ги, благодари им за дадената информация и нищо не им казвай.

— Е, Коби, да се надяваме, че няма да научат — рече Гершон.

— Откъде да научат? Само осем души от нас знаят. И всички са от службите.

Сигурно беше от бирата. Забравяше още някого.

През пролетта на 1988-ма един британски бизнесмен на име Стюарт Харис присъстваше на промишлен панаир в Багдад. Беше директор по продажбите на една компания в Нотингам, която произвеждаше пътностроителни машини. Панаирът беше под егидата на Иракското министерство на транспорта. Както всички западни гости, и той бе настанен в хотел „Рашид“, построен специално за чужденци, който винаги се намираше под наблюдение.

На третия ден от панаира, когато Харис се върна в стаята си, намери един плик, пъхнат под вратата му. На него нямаше име, само номера на стаята му.

Вътре имаше един-единствен лист хартия и друг съвсем обикновен плик за въздушна поща. На листчето пишеше на английски с големи букви: „КАТО СЕ ВЪРНЕТЕ В ЛОНДОН, ПРЕДАЙТЕ ТОЗИ ПЛИК НА НОРМАН В ИЗРАЕЛСКОТО ПОСОЛСТВО.“

Това беше всичко. Стюарт Харис изпадна в паника. Знаеше за славата на Ирак, за вдъхващата ужас тайна полиция. Каквото и да имаше в плика, то можеше да стане причина да го арестуват, измъчват, дори да го убият.

За негова чест запази самообладание, седна и се помъчи да обмисли нещата. Например защо точно той? Имаше десетки британски бизнесмени в Багдад. Защо са избрали Стюарт Харис? Нямаше как да знаят, че е евреин, че баща му е пристигнал в Англия през 1935-а като Самуел Хоровиц.

Макар и никога да не го разбра, два дни преди това в стола на панаирното градче се бе състоял разговор между двама служители на Иракското министерство на транспорта. Единият разказа на другия за посещението си в заводите в Нотингам предишната есен, как Харис бил негов домакин през първия и втория ден, сетне изчезнал за един ден, а после се върнал. Той, иракчанинът, попитал дали Харис е болен. Някакъв негов колега се засмял и рекъл, че Харис е отсъствал за Йом Кипур.

Двамата иракски държавни чиновници не се сетиха повече за този случай, но някой от съседната маса го отбеляза. Той докладва за разговора на своя началник. Началникът му сякаш не обърна внимание, но след това се замисли дълбоко и нареди да направят проверка на господин Стюарт Харис от Нотингам, което установи номера на стаята му в хотела.