Харис седеше и се чудеше какво, за Бога, да прави. Дори и неизвестният изпращач на писмото да бе открил, че е евреин, мислеше си той, имаше едно нещо, което не биха могли да знаят. По никакъв начин. По едно необикновено стечение на обстоятелствата Стюарт Харис беше саян.

Израелският институт за разузнаване и специални операции, основан през 1951-ва по лична заповед на Бен Гурион, е известен извън собствените си кръгове като Мосад. На иврит думата означава институт. Помежду си те никога не го наричат така, а винаги „службата“. Сред водещите разузнавателни централи на света тя е най-малката. Щатният й състав е незначителен. В главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, има около 25 000 щатни служители, без да се броят онези, които са в чужбина. В най-добрите си времена Първа главна дирекция на КГБ, която има за задача, също като ЦРУ и Мосад, да събира разузнавателна информация в чужбина, разполагаше с 15 000 оперативни служители по цял свят и около 3 000 на база в главната квартира в Язнево.

Мосад никога не е имал повече от 1 200 до 1 500 служители и по-малко от 40 старши оперативни работници, наричани катса.

Това, че успява да си върши работата с толкова малък бюджет и състав и все пак да получава „продукта“, се дължи на два фактора. Единият е способността да използва ресурсите на израелското население, което продължава да е удивително космополитно и включва удивително разнообразие от таланти, езици и географски произход.

Другият фактор е международната мрежа от помагачи или сътрудници, дума, която на иврит е „саяним“. Това са евреи от диаспората (трябва да са чисти евреи по линията и на двамата родители), които, макар и вероятно лоялни към страната, в която живеят, имат симпатии и към Израел.

Само в Лондон има 2 000 такива, 5 000 в останалата част на Великобритания и десет пъти повече в Съединените щати. Тях никога не ги привличат за операции, от тях искат услуги. И трябва да бъдат убедени, че помощта, която им искат, не е свързана с операция, насочена срещу страната, в която са родени или ги е подслонила. Не се допуска конфликт между двете чувства на лоялност. Но това позволява оперативните разходи да се съкратят най-малко десет пъти.

Така например: екип на Мосад пристига в Лондон, за да предприеме операция срещу конспиративен палестински отряд. Имат нужда от кола. От някой саян, който се занимава с търговия на коли, искат да им предостави употребявана кола с редовни документи на определено място с ключовете под постелката. По-късно, след операцията, му я връщат. Саянът така и не разбира за какво са я използвали; в книгите му е отбелязано, че е дадена за пробен период на бъдещ клиент.

Същият екип има нужда от „прикритие“. Саянът, собственик на недвижими имоти, им дава на заем някакъв празен магазин, а друг саян, който се занимава с търговия на захарни изделия, го зарежда с бонбони и шоколади. Те имат нужда от тайник; саянът, който се занимава с даване под наем и продажба на недвижими имоти, им услужва с ключовете за празен офис, записан в книгите му.

Стюарт Харис прекарваше отпуската си, в израелския курорт Ейлат, когато в бара „Червената скала“ се запозна с приятен млад израелец, който говореше великолепен английски. На една от последващите им срещи израелецът доведе приятел — по-възрастен мъж, който спокойно разпита Харис как гледа на Израел. Към края на отпуската си Харис се бе съгласил, ако някога се наложи, да помогне с каквото може.

След като отпуската му свърши, той се прибра у дома, както го бяха посъветвали, и продължи да живее постарому. Две години чака някой да му се обади, но това не се случи. Само един дружески настроен посетител периодично влизаше във връзка с него — едно от досадните задължения на всеки катса, изпратен със задача в чужбина, е да следи за списъка от сътрудници, с който разполага.

И така Стюарт Харис седеше в стаята си в багдадския хотел. Паниката го обземаше все по-властно и той не знаеше как да постъпи. Писмото спокойно можеше да е провокация — ще бъде заловен на аерогарата, докато се опитва да го изнесе тайно навън. Да го пъхне в нечия друга чанта? Не смяташе, че е способен на такова нещо. Освен това как щеше да си го прибере обратно в Лондон?

Накрая се успокои, разработи план и постъпи точно както трябваше. Изгори външния плик и бележката в един пепелник, смачка пепелта и я пусна с водата в тоалетната. Сетне скри обикновения плик под допълнителното одеяло в гардероба, като преди това го изтри от отпечатъците.

Ако нахлуеха в стаята му, щеше да се закълне, че въобще не му е трябвало одеяло, че никога не се е качвал да пипа по горния рафт и че писмото сигурно е оставено от някой предишен обитател на стаята.

В един магазин за канцеларски материали си купи кафяв плик, самозалепващ се етикет и ролка скоч, от пощата — достатъчно марки за самолетна поща от Багдад за Лондон. От панаира взе рекламно списание, в което се възхваляваха успехите на Ирак, и дори подпечата празния плик с печата на панаира.

В последния ден, преди да тръгне за летището с двамата си колеги, той се прибра в стаята си. Пъхна плика в списанието и ги запечата в големия плик. Адресира го до един чичо в Лонг Итън и залепи етикета и марките. Знаеше, че във фоайето има пощенска кутия, която се събира след четири часа. Смяташе, че дори горилите да отворят плика на пара, той вече ще лети над Алпите в британски пътнически самолет.

Твърдят, че храбрите или глупавите, а най-вероятно и едните, и другите, имали късмет. Хората на АМАМ наистина наблюдаваха фоайето и следяха дали към някой от заминаващите чужденци няма да се приближи иракчанин и да се опита да му пъхне нещо в ръката. Харис носеше плика си под сакото, под лявата мишница. Един мъж го проследи, скрит зад вестника си, но точно когато Харис пускаше плика в пощенската кутия, помежду им мина количка с багаж. Когато човекът го видя отново, той стоеше на рецепцията и връщаше ключа от стаята.

Брошурата пристигна в къщата на чичо му след седмица. Харис знаеше, че човекът е на почивка, но разполагаше с ключ от дома му за всеки случай. Влезе вътре да вземе пакета. Сетне го отнесе в Израелското посолство в Лондон и пожела да се срещне с връзката си. Поканиха го в една стая и го помолиха да изчака.

Влезе човек на средна възраст, попита за името му и защо иска да види Норман. Той обясни, извади от джоба си плика за въздушна поща и го постави на масата. Израелският дипломат пребледня, отново го помоли да изчака и излезе. Сградата на посолството на „Палас Грийн“ №2 е красива, но класическите й очертания не издават безбройните предпазни мерки и охранителна техника, които потулват лондонското бюро на Мосад в мазето й. Точно от тази подземна крепост бе повикан спешно един по-млад мъж. Харис продължаваше да чака.

Без да знае, от другата страна на стената го изучаваха през едно огледало как седи с плика на масата пред него. Освен това, докато проверяваха данните, го снимаха, за да се потвърди, че наистина е саянът, а не палестински терорист. Когато снимката на Стюарт Харис от Нотингам, която фигурираше в архива, съвпадна с мъжа зад огледалото, младият катса най-сетне влезе в стаята.

Усмихна се, представи се като Рафи и покани Харис да започне разказа си от самото начало, още от Ейлат. И Харис разказа всичко. Рафи вече го знаеше (нали току-що бе прочел цялото му досие), но трябваше да провери. Когато се стигна до Багдад, му стана много интересно. Отначало не задаваше почти никакви въпроси. Сетне започна да подпитва, докато Харис отново преживя случилото се в Багдад. Рафи си водеше бележки, освен това всичко се записваше. Най-накрая той се обади от телефона на стената и каза нещо на иврит.

Последното, което направи, бе да благодари на Стюарт Харис, да го поздрави за смелостта и хладнокръвието му, да му напомни никога и пред никого да не споменава за случая и му пожела приятен път до дома. После го пуснаха да си ходи. Един мъж с предпазен шлем, предпазна жилетка и ръкавици взе писмото. Беше снимано и прегледано на рентген. Израелското посолство вече беше загубило един човек в резултат на писмо-бомба и нямаше намерение да губи втори.