Делегациите, посещаващи чужди страни, се изучават най-щателно, за да се види не може ли някой от техните членове да бъде дръпнат настрана, да му се уреди страхотно прекарване и да бъде подпитан дали не би сменил обекта на своята вярност. Когато „търсачът на таланти“ набележи евентуален обект, тогава с него се залавят вербовчиците. Те обикновено започват с неангажираща дружба, която полека-лека става все по-близка и гореща. В един момент „приятелят“ се примолва на другарчето си да му направи малка услуга — необходима му е дребна информация, която няма особено значение.

Когато капанът щракне, няма връщане назад и колкото по-безскрупулен е режимът, на който нововербуваният служи, толкова по-малко вероятно е той да признае всичко и да се остави на неговата несъществуваща милост.

Мотивите, заради които човек се съгласява да служи на друга страна, са най-различни. Може да има дългове, тежък брак, да е подминат при повишенията, отвратен от режима в собствената си страна или просто да жадува за нов живот и много пари. Може да бъде вербуван поради собствените му слабости — сексуални или хомосексуални — или просто със сладки приказки и ласкателства.

Немалко съветски люде, подобно на Пенковски и Гордиевски, преминаха на другата страна, защото така им диктуваше съвестта, но повечето шпиони, които се обръщат срещу собствената си страна, го правят, защото страдат от една чудовищна суета: убеждението, че представляват важна брънка в световния ред.

Но най-странното вербуване се нарича просто „влизане“. Както подсказва думата, вербуваният влиза ненадейно — без да е очакван или предварително представен — и предлага услугите си.

Реакцията на централата, към която се обръща, е винаги скептична — това няма как да не е „уловка“, нали? Така например през 1960-а един висок руснак се обърнал към американците в Москва, като заявил, че е полковник от съветското военно разузнаване ГРУ, и предложил да шпионира за Запада, но те го отхвърлили.

Сащисан, човекът се обърнал към англичаните, които му дали възможност да опита. Олег Пенковски се оказал един от най-изумителните агенти за всички времена. През своята кратка кариера от две години и половина той предал 5500 документи на англо-американската централа, която го ръководела, и всеки един от тях бил от категорията „секретно“ или „строго секретно“. По време на кубинската ракетна криза светът така и не разбра, че президентът Кенеди е знаел всички карти в ръцете на Хрушчов, подобно на играч на покер, който гледа ръката на противника си в огледало зад гърба му. Огледалото бил Пенковски.

Този руснак поемал налудничави рискове, отказвайки да се измъкне на Запад, докато това все още било възможно. След кризата съветското контраразузнаване го разкрива и той бил осъден и разстрелян.

Тази нощ в кабинета на Коби Дрор в Тел Авив останалите трима израелци добре знаеха кой е Олег Пенковски. В техния свят той беше герой. След като Шарон спомена това име, и тримата се размечтаха. Истински, жив, позлатен, двайсет и четири каратов предател в Багдад? Можеше ли да е вярно?

Коби Дрор изгледа Шарон продължително и настойчиво.

— Какво имаш предвид, млади човече?

— Мислех си просто за едно писмо — рече Шарон с престорена нерешителност — … без риск за когото и да било… с няколко въпроса, трудни въпроси, неща, които бихме желали да знаем… дали ще бъде в състояние да ни доставя въпросната информация или не.

Дрор погледна към Гершон. Човекът, който „въртеше“ нелегалната агентура, сви рамене. Сякаш с жеста си искаше да каже: аз вкарвам агенти, какво ме интересуват писмата?

— Добре, Давиде. Пишем му писмо в отговор. Задаваме му няколко въпроса, после ще видим. Ейтан, ти ще работиш с Давид. Искам да видя писмото, преди да замине.

Ейтан Хадар и Давид Шарон си тръгнаха заедно.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — промърмори директорът за Близкия изток на протежето си.

Писмото беше подготвено изключително грижливо. Няколко от щатните експерти работиха по него, поне върху оригинала на иврит. Преводът щеше да се прави по-късно.

Още от самото начало Давид Шарон се представяше само с първото си име. Благодареше на автора на писмото, че си е дал труда и го уверяваше, че то е пристигнало без произшествия на мястото, което сигурно е имал предвид.

По-нататък в отговора се казваше, че авторът положително се досеща за голямата изненада и подозрение, които са предизвикали както източникът, така и начинът му на представяне.

Давид бил убеден, че авторът на писмото не е глупав човек и затова ще разбере, че и „моите хора искат да се уверят в твоята автентичност“.

Давид продължаваше по-нататък, че ако неговата автентичност бъде потвърдена, тогава исканото от него заплащане няма да представлява проблем, стига продуктът да оправдава финансовите облаги. И накрая дали авторът ще бъде така добър да даде отговор на тук приложените въпроси?

Пълният текст на писмото, разбира се, беше по-дълъг и по-сложен, но смисълът се изчерпваше с горното. Накрая Шарон даваше на автора адрес в Рим, на който да изпрати отговорите си.

Това всъщност представляваше една вече изоставена тайна квартира, която бюрото в Рим предложи по спешното настояване на Тел Авив. От този момент нататък бюрото в Рим щеше все пак да държи под око въпросната квартира. Ако на адреса се появят представители на иракските органи за сигурност, те щяха да бъдат забелязани и работата преустановена.

Двайсетте въпроса, включени в списъка, бяха подбрани след внимателно обмисляне. На осем от тях Мосад вече знаеше отговорите. Така че ако някой се опитваше да измами Тел Авив, нямаше да успее.

Осем други въпроса засягаха процеси в развитие, които даваха възможност да се разбере, когато му дойде времето, дали отговорите са били верни. Четири въпроса се отнасяха до неща, които Тел Авив наистина искаше да разбере, особено за намеренията на самия Саддам Хюсейн.

— Сега ще видим колко високо работи копелето — рече Коби Дрор, като прочете списъка.

Накрая поканиха един професор от Арабския факултет в Телавивския университет да редактира писмото в претрупания и цветист стил на писмения арабски език. Шарон се подписа на арабски, с арабския вариант на собственото си име — Дауд.

В текста се съдържаше и още един въпрос: тъй като Давид би желал да даде име на автора, той ще има ли нещо против, ако го нарича просто Йерихон?

Писмото пуснаха по пощата от единствената арабска столица, в която Израел имаше посолство — Кайро.

След като то замина, Давид Шарон продължи да си върши работата и да чака. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-налудничава му се струваше тази история: Пощенска кутия в страна, където контраразузнавателната мрежа се управлява от умен човек като Хасан Рахмани, беше нещо страхотно опасно. Не по-малко опасно беше да се пише свръхсекретна информация на „открит“ език, а по нищо не личеше, че Йерихон знае нещо за тайнописа. Освен това беше немислимо да се използва обикновена поща, ако нещата се развият по-нататък. Въпреки че те вероятно нямаше да се развият, помисли си той.

Но те се развиха. Месец по-късно отговорът на Йерихон пристигна в Рим и бе донесен в Тел Авив в осигурена против взрив кутия. Бяха взети изключителни предпазни мерки. Пликът можеше да е зареден с експлозив или намазан със смъртоносен токсин. Отвориха го едва когато учените най-сетне обявиха, че е „чист“.

За най-голяма изненада Йерихон се бе оказал пребогата златоносна жила и отговорите му бяха много точни. Осемте въпроса, на които Мосад вече знаеше отговорите, потвърдиха това. За осемте други, отнасящи се до придвижвания на войски, повишения, уволнения и пътувания в чужбина на познати светила на режима, трябваше да изчакат проверката. Последните четири отговора Тел Авив не можеше да знае, нито да провери, но всички те бяха изцяло вероятни.

Давид Шарон написа бърз отговор с текст, който не би създал някакви проблеми, ако бъде прехванат. „Драги чичо, много благодаря за писмото ти, което току-що пристигна. Много се зарадвах, като научих, че си добре и здрав. Някои от нещата, за които питаш, отнемат време, но ако всичко се окаже както трябва, пак ще ти пиша скоро. С обич: твой племенник Дауд.“