Накрая отвориха писмото. Вътре имаше два листа от тънка като лучена ципа хартия за въздушна поща, изписани ръкописно. Текстът беше на арабски. Рафи не говореше арабски, още по-малко можеше да чете на арабски. Никой от останалите в лондонското бюро не можеше, поне не толкова добре, че да разчете заврънкулките на арабския ръкопис. Рафи изпрати дълъг, кодиран доклад по радиото до Тел Авив, сетне написа един още по-пълен в официалния и уеднаквен стил на Мосад, наречен НАКА. Писмото и докладът намериха място в дипломатическата поща и още същата вечер отлетяха от Хийтроу за „Бен Гурион“.

Един куриер с въоръжена охрана пресрещна дипломатическия куриер на самолета, взе брезентовата чанта, предназначена за голямата сграда на булевард „Цар Саул“, където след часа за закуска той се озова на бюрото на ръководителя на Иракския сектор — един много способен млад катса, на име Давид Шарон.

Той знаеше арабски и онова, което прочете на двете тънки като лучена ципа листове, го изпълни със същото чувство, което изпита и когато се хвърли за пръв път от самолет над пустинята Негев, докато се подготвяше за парашутист.

На собствената си пишеща машина, без машинописки и диктофони, той натрака един буквален превод на писмото на иврит. Сетне взе и двете, плюс доклада на Рафи за това, как Мосад се е сдобил с писмото, и отиде при непосредствения си ръководител, директора на отдела за Близкия изток.

В писмото всъщност се казваше, че авторът е високопоставен функционер в най-висшите ешелони на иракския режим и е готов да работи за Израел за пари, но само за пари.

Имаше още малко, и номер на пощенска кутия в Централната поща на Багдад, но същността на нещата се свеждаше до това.

Същата вечер в частния кабинет на Коби Дрор имаше съвещание на високо равнище. Присъстваха той и началникът на бойците Сами Гершон. Освен това Ейтан Хадар, непосредственият началник на Шарон като директор за Близкия изток, на когото беше занесъл писмото от Багдад тази сутрин. Повикаха и самия Давид Шарон.

От самото начало Гершон изпитваше недоверие.

— Не е истинско — рече той. — Досега не съм виждал такъв нагъл, нескопосан и очевиден опит да ни устроят клопка. Коби, няма да изпратя нито един от хората си да го провери. Ще бъде все едно да го пратиш на заколение. Няма да изпратя дори и бобър в Багдад да се опита да установява контакт.

Бобърът е арабин, използван от Мосад да установи предварителен контакт с друг арабин, посредник на най-ниско равнище и далеч по-малко ценен от истински израелски катса.

Като че ли натежаваше мнението на Гершон. Писмото беше лудост, очевиден опит да се подмами старши катса в Багдад, за да бъде арестуван, изтезаван, да му се устрои публичен процес и публична екзекуция. Накрая Дрор се обърна към Давид Шарон.

— Е, Давид, какво мислиш?

Шарон кимна със съжаление.

— Мисля, че Сами почти сигурно е прав. Ще бъде лудост да се изпрати добър агент там.

Ейтан Хадар му хвърли предупредителен поглед. Както става обикновено, между отделите съществуваше съперничество. Не бе необходимо победата да се поднася на Гершон на тепсия.

— Деветдесет и девет процента това е клопка.

— Само деветдесет и девет ли? — пропита закачливо Дрор.

— А единият процент, млади приятелю?

— О, просто една глупава мисъл. Хрумна ми, че все пак съществува един процент вероятност.

Настъпи мъртво мълчание. Думата увисна във въздуха като открито предизвикателство. Гершон въздъхна дълбоко. Коби Дрор се обърна към ръководителя до сектора за Ирак. Шарон пък съзерцаваше върховете на пръстите си.

В шпионажа има само четири начина да се вербува агент за проникване във висшите среди на някоя страна.

Първият е далеч най-трудният: да използваш един от собствените си сънародници, но подготвен в изключителна степен, да мине за човек от съответната националност и да се внедри направо в сърцето на целта. Той е възможен само ако проникващият е роден и отгледан в страната и повторното му заселване в нея се обясни с някаква правдоподобна история. Дори и да успее, той ще трябва да чака години, преди да се издигне до пост, който ще му даде достъп до секретна информация. И тези години са най-малко десет.

И все пак някога Израел беше изкусен майстор на тази техника. Това беше така, защото през първите години на израелската държава в нея се изсипваха евреи от всички краища на света. Имаше евреи, които можеха да минат за мароканци, алжирци, либийци, египтяни, сирийци, иракчани и йеменци. Да не говорим за онези, които идваха от Русия, Полша, Западна Европа, Северна и Южна Америка.

Най-голям успех сред тях пожъна Ели Коен, роден и израсъл в Сирия. Той бе внедрен обратно в Дамаск като сириец, който се е върнал след дълго отсъствие. Със своето сирийско име Коен стана довереник на високопоставени политици, държавни чиновници и генерали, които говореха свободно пред него по време на пищните му приеми. Всичко, което казваха, включително и пълният боен план на Сирия, стигна до Тел Авив съвсем навреме за Шестдневната война. Коен беше разкрит, изтезаван и публично обесен на Революционния площад в Дамаск. Такова проникване е изключително опасно и се случва много рядко.

Но годините минаваха. Първоначалните преселници в Израел бяха остарели, децата им не учеха арабски и случаят с Ели Коен не можеше да се повтори. Ето защо към 1990-а Мосад разполагаше с далеч по-малко блестящи арабисти, отколкото се предполагаше.

Но имаше и втора причина. Проникването в арабските тайни става много по-лесно в Европа или Америка. Ако една арабска държава купува американски изтребител, подробностите могат много по-лесно и по-безболезнено да се откраднат в Америка. Ако някой високопоставен арабин е податлив на ухажване, това можеше да стане, докато посещава европейските бардаци. Ето защо към 1990-а повечето операции на Мосад се извършваха в Европа и Америка, където рискът бе по-малък, а не в арабските страни.

Но царят на внедряването беше Маркус Волф, който в продължение на години ръководеше мрежата на източногерманското разузнаване. Той имаше голямото преимущество на всеки източногерманец: че може да мине за западногерманец.

С течение на времето „Миша“ Волф инфилтрира десетки свои агенти в Западна Германия, като един от тях стана частен секретар на самия канцлер Вили Бранд. Специалността на Волф беше да изпраща подредени, старомодни, неженени секретарки, които ставаха незаменими помощници на своите работодатели министри и поради това можеха да копират всеки попаднал на бюрото им документ, който след това предаваха в Източен Берлин.

Вторият метод на проникване е да се използва човек, който уж идва от трета държава. Страната, обект на проникване, познава инфилтратора като чужденец, но е убедена, че той е дружески настроен и симпатизира на каузата й.

И тук отново Мосад има едно блестящо попадение, което се нарича Зеев Гур Ариех. Роден като Волфганг Лоц в Манхайм, Германия, през 1921-ва, Волфганг — висок метър и осемдесет, рус, със сини очи, необрязан — бил евреин. Пристигнал в Израел като момче, бил отгледан там, взел еврейско име, сражавал се в нелегалната Хагана и стигнал до чин майор в израелската армия. Сетне Мосад го взел в ръцете си.

Изпратили го обратно в Германия за две години, за да усъвършенства родния си немски и да „забогатее“ с пари на Мосад. После, със съпругата си германка, емигрирал в Кайро и основал там школа по езда.

Школата имала голям успех. Египетските щабни офицери обичали да се разтоварват яздейки, докато за тях се грижи добрият германец Волфганг — антисемит с десни убеждения, на когото можели да се доверят. И те го правели. Всяка тяхна дума се изпращала в Тел Авив. В края на краищата Лоц бил заловен, но имал късмет да не го обесят, и след Шестдневната война го разменили с египетски пленници.

Най-обикновеният начин да се намери агент в страната-обект на проникване е третият — просто да се вербува човек, който вече е на място. Самият процес на вербуване може да се окаже дълъг и скучен или изненадващо бърз. Именно с такава цел „търсачите на таланти“ бродят из дипломатическата общност. Надяват се да открият някой старши функционер на „другата страна“, който да изглежда разочарован, обиден, недоволен, огорчен или въобще по някаква причина податлив на вербуване.