— Г-це Айела — казваше съдията, — фактите по това дело изглежда сами говорят за себе си, но преди да се произнеса, искам да чуя от вас самата, че вие лично не сте заинтересувана дали кражбата в особено големи размери, в която сте обвинена, ще бъде сведена от углавно престъпление до простъпка.

Езми стоеше мълчаливо с ръка на устата.

— Г-це Айела!

— Не мислех, че й задавате въпрос, ваша светлост.

Фаулър се обърна към Арън Иънс, хвърли поглед и към Дизмъс Харди, който стоеше отдясно на Иънс, после отново продължи, като погледна право към Езми.

— Г-це Айела, съдът ви нарежда да говорите. Чувате ли ме ясно?

Жената кимна.

— Ако обичате, бихте ли използвали думи? Ясно ли ме чувате?

— Да, сър.

— Ваша светлост, клиентката ми…

Фаулър вдигна длан нагоре.

— Г-н Иънс, говоря директно с вашата клиентка, ясно ли е? — без да чака отговор, съдията продължи: — Сега, г-це Айела, положението ви не е за завиждане. Трябва да ви кажа, че обвинението в кражба в големи размери е нещо много сериозно. Ако ви осъдят, няма да се разминете само с глоба, има вероятност, доста голяма вероятност — да отидете в затвора. Разбирате ли?

Ръката се отдръпна от устата й.

— Да, сър.

— Това не ви ли интересува?

Тя повдигна рамене.

— Няма значение.

— Няма значение дали ще отидете в затвора, така ли?

Езми отново повдигна рамене.

Фаулър погледна към Харди. Явно, нямаше значение. Назиданията, споренето или заплашването нямаше да променят нищо. Очите на съдията обходиха дъното на залата за миг, после той удари с чукчето си. Даде знак на Харди да го последва в кабинета му.

— Съдът се оттегля за малко.

— Няма никаква надежда — заяви съдията. Подобно изявление беше толкова нетипично за Андрю Брайън Фаулър, че Харди не можа веднага да отговори. У съдията нямаше нищо, което да подсказваше, че изобщо би могъл да си помисли, че няма никаква надежда. Изглеждаше, както винаги, великолепно. Гъстата му черна коса беше осеяна с достатъчно бели коси, за да внушава мъдрост, но не за сметка на напреднала възраст. Като младеж бе позирал за каталога „Сиърс“ и загорялото му лице все още носеше онези чудесни, типично американски черти. Сиво-синкавите му очи бяха проницателни, брадичката силна, зъбите съвършени, носът правилен.

Ръчно ушитата широка синя риза на Анди нямаше нито една гънка, дори и под тогата, а златните копчета за ръкавели, с изработените по поръчка инициали „А.Б.Ф.“, създаваха подходящото за един съдия впечатление.

Копчетата за ръкавели често се виждаха, докато Фаулър седеше зад банката с разперени върху устните си пръсти и слушаше нечии прения — които след това си спомняше почти дословно. Копчетата за ръкавели допринасяха за онова, което римляните наричаха gravitas — тежест — почти неподлежащото на описание качество, което придаваше на действията и решенията на един човек значимост. На съдийското място негова светлост Анди Фаулър притежаваше тежест, и то голяма.

Тук, в кабинета му или в дома му, беше по-различно, но не кой знае колко. В къщи Харди се подвизаваше по джинси и горнище на анцуг — по времето, когато беше барман, се чувстваше удобно с маратонки, стари рипсени панталони и тениска. Докато сега, в един от трите си нови костюма, Харди усещаше възела на вратовръзката на адамовата си ябълка. Анди, точно обратното, пристигаше на неделно барбекю в изгладени с ръб каки на цвят панталони, кожени мокасини с пискюли, официална риза и блейзер, понякога дори с вратовръзка. Когато Анди играеше тенис, което той правеше добре и често в „Олимпик Клъб“, той се обличаше изцяло в бяло. Харди предполагаше, че спи с шита по поръчка пижама и си слага халат и пантофи, докато си пие кафето сам в кухнята.

Харди взе преспапието от бюрото му. Съдия Фаулър се извърна към него.

— Не искам да ти причинявам това, но дори и без сътрудничеството на това момиче, не можем да продължаваме с тази углавна кражба в големи размери.

— Не можем ли? Защо?

— Защото подобен род клопки не минават пред мен, Диз. Крис Лок го знае. И Арт Драйсдейл го знае. Не мога да разбера защо продължават да препращат тия нещастници към Върховния съд.

Съдията започваше да се ползва с все по-лоша и по-лоша слава из Палатата заради възгледите си относно принудителните показания. Неговата популярност, някога твърде голяма, беше накърнена от това, но той беше против да се пращат на топло хора за престъпления, които смяташе, че не биха извършили без натиск от страна на полицията.

— Жената — продължи той, — си хваща клиент на „Юниън Скуеър“, и двамата отиват в хотелската му стая. Телевизорът в стаята, за най-голяма изненада, всъщност се оказва видео камера и когато нашето момче излиза от стаята, за да отиде до банята, ние се сдобиваме с чудесно филмче с Езми Айела, заснета как прибира портфейла му, в който случайно има точно толкова долара, колкото да се образува дело, за както законът го нарича кражба в големи размери — той поклати глава с отвращение. — Понеже те обичам, както току-що видя, блъфирах. Кой знае, може да издаде сводника си. Но тя няма да го направи по никакъв начин. Така че това си става отново онова, което си е в действителност — подлежаща на наказание проституция, която не би трябвало да се разглежда в моята зала.

— Но тя наистина е откраднала парите, Анди.

— Диз, те всичките крадат. Защо, преди всичко, мислиш, че проституцията е незаконна?

— Значи просто да я глобим и да забравим?

Раменете на Фаулър увиснаха.

— Всеки Божи ден ние ги глобяваме и ги забравяме. Просто няма никаква надежда — повтори той.

Тежестта и равновесието на преспапието действаше невероятно добре. Харди седна, продължавайки да го държи, като го прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Съдията се отправи към един от двата прозореца зад бюрото и кръстоса ръце зад гърба си.

Харди се изправи, постави преспапието обратно на мястото му и се приближи до мъжа, бил негов тъст в продължение на пет години.

— Анди, добре ли си?

Съдията въздъхна.

— Естествено, добре съм — той бързо възвърна усмивката си. — Ето.

Фаулър не каза нищо повече за това, защо няма никаква надежда, но ако в момента не му се говореше, Харди нямаше да настоява.

— Ами следващия път какво ще правим с Езми Айела? Никога ли няма да я осъдим?

Съдията бе зареял поглед навън през мръсния прозорец.

— Да я поправим, искаш да кажеш? — смехът му беше по-скоро горчиво сумтене. Фаулър раздели щорите на прозореца, сякаш търсеше нещо. Когато не го откри, той се върна отново зад бюрото си, в червеното кожено кресло. — Момиче като Езми, всички момичета като Езми, проституират, защото за тях нищо няма значение. Техният сводник е и техен баща. Той ги бие и спи с тях.

— Мислиш, че бащата на Езми е спял с нея?

Сега пък Фаулър се пресегна към преспапието и кимна.

— Или брат й, или чичо й, или всички заедно. Жените в занаята, всички те са пречупени още у дома. И обратното, ако баща им ги е чукал, дори и да не се захванат изцяло с това, те го правят един-два пъти. Евтина психология, но я има в биографията на всички.

Харди знаеше, че е истина. Спомни си интервюто, което бе чел, в което някакъв репортер бе питал една проститутка, дали е била малтретирана като дете. И жената се бе разсмяла. Това беше отговорът й — смях, че онзи е бил толкова тъп, та изобщо да й задава подобен въпрос. „Сладурче — бе отговорила тя, — не «малтретирана». Чукана, удряна, смазвана от бой и така е с всички, които познавам. Всяко едно момиче от занаята.“

— Значи няма никаква надежда — каза Харди.

— Не бих се залъгвал напразно — съдията разсеяно стисна преспапието в ръка и го стовари с глух удар върху бюрото.

Измина една минута, Фаулър продължаваше да потропва с преспапието по плота. После, сякаш бяха говорили за това през цялото време, добави:

— Да, май че нещо ме гризе отвътре — той остави нефрита и се завъртя в креслото. — Не съм същият, Диз. Чувствам се като стар часовник, на който се е скъсала пружината.