— Откога не си си взимал отпуска?

Фаулър изсумтя.

— Истинска отпуска ли? От миналата година, август. Но прекарах съботата и неделята в Сиера, навъртях няколко километра на туристическите обувки, нямаше жива душа — Фаулър остави преспапието. — Ето ме пак сред цивилизацията и ходенето явно не ми е помогнало кой знае колко.

Харди кимна и отвърна:

— Преди няколко години се чувствах по същия начин, зарязах пиенето, хванах самолета и прекарах две седмици в Кабо.

— Това накара ли те да се почувстваш по-добре?

— Не, изобщо.

Фаулър се усмихна.

— Е, много ме ободри. Благодаря ти.

— Минава, все пак. Появяват се други неща.

— Да, знам. Единственият проблем е, че животът продължава да си тече, докато чакаш тези други неща — изведнъж, почти рязко, съдията се изправи. — О, чуй ме само. Моментна депресия и негова светлост го избива на сълзлива сантименталност.

— На негова светлост е позволено да изпада в депресия, както и на всички останали. Излизаш ли изобщо? Забавляваш ли се? Искаш ли да наминеш да видиш новото ми семейство, да вечеряме заедно?

— Не мисля, Диз, но благодаря. Винаги ще продължавам да си те представям с Джейн, да си мисля за това, което можеше да бъде — първият брак на Харди с дъщерята на съдията беше приключил с развод. — Ако обаче ти се играе скуош, с удоволствие бих те разбил в „Олимпик“. — Фаулър вече се бе изправил и отново си обличаше тогата.

Харди се пресегна и повторно взе преспапието.

— Става — отвърна той. После: — Откъде имаш това?

Фаулър се извърна.

— Кое…? — но като видя кое, лицето му, без да иска, помръкна за миг. — Защо не го вземеш? — попита той.

Харди понечи да го остави.

— Не, не мога…

— Диз, вземи това проклето нещо. Сложи си го в джоба. Не искам повече да го виждам.

— Анди…

— Хайде, Диз, стига. Цяла съдебна зала очаква височайшето ми присъствие. — Той мина покрай него, развявайки тогата си. Спря до вратата и я отвори пред Харди. — Ще ти се обадя, щом ангажирам зала. За скуош.

Верен на думата си, Лок лично се погрижи Харди да получи още предварителни изслушвания. Нови пет допълнителни дела лежаха в кабинета му, когато се върна от съда. Той въздъхна, извади преспапието от джоба си и вдигна телефона. Папките можеха да почакат.

Джейн Фаулър беше търговски представител на Ай Магнън. Точно се готвела да отиде да обядва, но отговори на обаждането му. Не беше разговарял с нея, откакто се бе оженил за Франи — което намираше за разбираемо. Идеята за платоническо приятелство между бивши съпрузи караше и двамата да се чувстват неловко и последния път, когато се бяха видели, преди Харди и Франи да се сгодят, бяха преспали заедно, което обаче не направи нещата по-лесни.

Харди и Джейн се бяха обичали в продължение на няколко години. Бяха имали много хубави моменти заедно, после заедно бяха преживели смъртта на сина си. Но след това Харди бе загубил вяра във всичко, а ако бракът се нуждаеше от нещо, то това бе вяра.

Така че се разведоха. После, след почти десетгодишна раздяла, се събраха отново за няколко месеца, достатъчно дълго, за да осъзнаят и двамата, че нов опит за брак не би потръгнал. Сега вече искаха различни неща от живота и макар още да се привличаха един друг, Харди бе решил, че няма да е на добро, ако бърка това с онова, което имаше с Франи.

Джейн звучеше както винаги — изискано и сдържано. Качества, наследени от баща й.

— Радвам се, че се обаждаш — каза тя. — Липсваше ми. Няма нищо лошо в това да ми липсваш мъничко, нали? Добре ли си? Всичко наред ли е?

Харди се разсмя.

— Добре съм, Джейн. Всичко цъфти около мен, но току-що се връщам от среща с баща ти. Виждала ли си го наскоро?

— Знам — отвърна тя. — За малко щях да ти се обадя заради това миналата седмица, но не знаех как ще го приемеш. Не исках да те карам да се чувстваш неловко.

— Можеш да ми се обаждаш, Джейн. Какво му е на Анди?

— Всъщност, не знам. Наистина съм малко разтревожена. Миналата седмица ме покани на вечеря у тях и беше толкова разсеян, толкова потиснат. По-бавно реагира. Мисля, че може би просто най-накрая годинките започват да му личат.

— Зад банката изобщо не реагира бавно. Само в кабинета, когато не е в съда.

— Реших, че може да е изкарал лек удар или нещо такова.

— Попита ли го?

Джейн се разсмя.

— Познаваш татко. Великият отрицател. Ровеше в чинията си, едва говореше, попитах го дали е добре и естествено: чувствал се отлично, никога не се бил чувствал по-добре. И после се напи.

— Анди да се напие?!

— Спомняш ли си, когато двамата с Моузес изядохте една диня, пълна с джин? Отговорът е: не, нищо не си спомняш.

— Спомням си махмурлука.

— Добре, но от тогава до последния път, когато видях татко, никога не бях виждала някой толкова пиян.

Харди подсвирна. Напиването с динята беше станало част от мита „Моузес и Харди“. Ако Анди Фаулър се бе напил толкова, значи наистина не приличаше на себе си. Нещо сериозно се беше объркало.

— Каза ли какво го притеснява?

— Не. Просто заяви, че заслужавал малко радост в живота си. Какво лошо имало един съдия да бъдел и човек? После започна да пие коняк, да си спомня за мама и за мен, когато съм била малка, и за това как решил да престане да се забавлява, когато стане адвокат и съдия, а сега животът му почти наближавал края си… Както и да е, съвсем се гипсира и аз го сложих да си легне — линията замлъкна за миг. — Радвам се, че и ти си забелязал. Че не съм си въобразила.

— Не, не си си въобразила. Както и да е, насреща съм, ако стане нещо. Просто искам да знаеш. Може би ще поиграя на скуош с него, ще го поразпитам малко.

Последва нова пауза.

— Благодаря, че се обади — каза тя. — Все още сме приятели, нали?

— Все още сме приятели. Винаги ще бъдем такива, Джейн.

След като затвориха, Харди извади преспапието от джоба си и го сложи на бюрото. Защо Анди му го беше дал просто така — по дяволите, дори не просто така, настоя да го вземе — нещо толкова красиво?

Е, стига толкова за Анди Фаулър, помисли си той. Време е да се залавя за работа. Пресегна се към новите папки с дела и ги придърпа пред себе си. Отвори първата — шофиране в нетрезво състояние, в случая се имаше предвид алкохол. Единайсето нарушение. Концентрация на алкохол в кръвта 0.9 промила, което до миналата година не беше наказуемо. Харди затвори папката, подравни малката купчинка по средата на бюрото си, сложи преспапието отгоре й и реши да отиде да обядва.

6

Арт Драйсдейл жонглираше с бейзболни топки в кантората си. В младежките си години беше играл няколко седмици като универсален играч за „Сан Франциско Джайънтс“ — завършекът на една петгодишна кариера в професионалния бейзбол, преди да се насочи към правото. Сега беше треньор на младежки бейзболен отбор към Полицейска атлетическа лига, а вечер играеше по малко в Б-лигата на мъжкия софтбол.

Той обичаше да жонглира. Щеше да го направи и със завързани очи, ако се наложеше. С това можеше да обезоръжи всеки, който го наблюдаваше, като Дизмъс Харди, например, застанал на прага в ранния следобед.

— Бая работа си ми стоварил — каза Харди. — Има дори един тип, който може и да е извършил нещо лошо, но не и незаконно.

Арт продължи да жонглира, без да гледа към топките.

— Незаконно означава лошо. Наръчник на прокурора, глава първа.

— Харесва ми жената, която не използвала лопатката си, за да изчисти лайната на кучето си. Наистина заслужава порицание.

— Кучешки лайна на улицата — Драйсдейл улови топките, събра ги всичките в едната си лапа. — Нарушение на обществения ред. Трябва да прилагаме тези кучешки закони. Освен това, както знаеш, глутниците диви кучета са заплаха за обществото ни.

Харди влезе и седна.

— Сериозно, Арт…

— Никакво „сериозно, Арт“ — той се надвеси напред от стола си. — Не си създаваш приятели наоколо. А на нас ни харесва да работим с приятели. Аз ще те почеша по твоя гръб, ти по моя. Това е една голяма служба, като се вземе полицията, прокуратурата и експертизата, събрани всички тук, под един голям щастлив покрив. А ти с един елегантен жест се изпикаваш върху Ригби, Страут и Лок едновременно. Определено не е добра политика.