— Ще ме, ъъ, извините ли за момент? — помоли Райън и момичето излезе от стаята с усмивка, съдържаща нотка на разочарование. Джек изчака вратата да се затвори докрай и едва тогава използва гърнето. За разлика от Уилсън той сподави въздишката на облекчение. Китиуейк се върна, след като беше преброила до шестдесет. Този път тя пъхна термометър в устата му и го улови за китката, за да премери пулса. Термометърът беше електронен и всичко трая само петнадесет секунди. Райън попита за резултата, но вместо отговор получи усмивка, която остана на лицето й и докато записваше данните в картона. След като приключи с всичко това, сестрата пооправи завивките, все така лъчезарно усмихната. „Малката мис Ефикасност — помисли си Райън. — Това момиче ще е истинска досада.“

— Желаете ли да ви донеса нещо, доктор Райън? — попита тя. Кафявите й очи контрастираха със сламенорусата коса. Беше хубава. И гледаше с такъв премрежен поглед. Райън не можеше да се ядосва на красиви жени и ги мразеше за това. Особено млади медицински сестри с премрежен поглед.

— Кафе? — попита с надежда той.

— Закуската е едва след час. Искате ли чаша чай?

— Чудесно. — Не беше никак чудесно, но поне за малко щеше да се отърве от нея. Чистосърдечно усмихната, сестра Китиуейк изхвръкна през вратата.

— Болници! — изръмжа Райън, след като тя беше излязла.

— О, не зная — отбеляза Уилсън. В съзнанието му образът на сестра Китиуейк беше все още свеж.

— Да, ама не си ти този, на когото му сменят пелените — оплака се Райън и се отпусна на възглавницата. Знаеше, че няма смисъл да се съпротивлява. Усмихна се напук на себе си. Няма смисъл да се съпротивлява. Беше изпадал в това състояние два пъти досега. И тогава сестрите бяха млади и красиви. Ако човек е намръщен, те още повече се стараят да бъдат съкрушително приятни — болният беше в ръцете им, имаха време и търпение, достатъчни да прекършат всекиго. Въздъхна и реши да се предаде. Не си струваше само да губи енергия в напразна съпротива.

— Значи си ченге, така ли? От специалния отдел?

— Не, сър. Работя в Ц-13, отдел „Антитероризъм“.

— Можете ли да ми разясните какво стана вчера? Аз май пропуснах някои неща.

— Какво си спомняте, докторе? — Уилсън приближи стола си. Райън забеляза, че той застана полуобърнат с лице към вратата и дясната му ръка беше свободна.

— Видях…е, чух експлозия. От ръчна граната според мен и като се обърнах, видях двама, които съсипваха от стрелба един ролсройс. Предполагам, че са от ИРА. Очистих двамата, а един се измъкна е колата. Дойде кавалерията, аз припаднах и се свестих тук.

— Не беше ИРА, а АОЪ — Армията за освобождение на Ълстър. Маоистка издънка на ИРА-Извънредни. Гадни копелета са. Оня, когото убихте, е Джон Майкъл Маккори, много неприятен тип от Лондондери. Един от избягалите от затвора „Мейс“ през миналия юли. Това е първото му появяване оттогава. А другия — хладно се усмихна Уилсън — още не сме успели да идентифицираме. Не знаехме кой е, поне до застъпването ми на пост преди три часа.

— АОЪ? — вдигна рамене Райън. Спомни си, че беше чул името, но не можеше да говори за това. — Човекът, когото убих, имаше автомат „Калашников“, но когато заобиколих колата, държеше пистолет. Защо?

— Защото е тъп и го е блокирал. Имал е два заредени пълнителя, завързани един за друг с тиксо, както често се случва по филмите и както ни учеха в парашутните войски в никакъв случай да не правим. Предполагаме, че го е ударил на излизане от колата. Вторият пълнител е бил огънат в горния край и не е подавал патроните правилно. Дяволски късмет сте имали. Вие знаехте ли, че се намирате пред човек с „Калашников“? — Уилсън наблюдаваше отблизо лицето на Райън.

Джек кимна с глава.

— Не изглежда много умно, нали?

— Глупак такъв! — Уилсън каза това точно в момента, в който Китиуейк влезе с поднос с чай. Сестрата му хвърли рязък неодобрителен поглед, постави подноса на количката и я докара до леглото. Китиуейк подреди е лекота нещата и изкусно наля чаша чай на Райън. Уилсън трябваше да си налее сам.

— А кой беше в колата? — попита Райън. Забеляза реакциите на двамата.

— Не знаехте ли това? — Китиуейк беше поразена.

— Нямах много време да разбера. — Райън пусна две бучки захар в чашката си. Внезапно спря да разбърква чая си, когато Уилсън му отговори:

— Принцът и принцесата на Уелс. И новороденото им бебе.

Райън завъртя глава рязко:

— Какво?

— Вие наистина ли не знаехте? — попита сестрата.

— Сериозно ли говориш? — тихо попита Райън. „Не биха се шегували с такова нещо, нали?“

— Точно така, по дяволите. Сериозно говоря — продължи Уилсън с много равен глас. Думите му показваха колко дълбоко го е развълнувала тази случка. — Ако не бяхте вие, сега и тримата щяха да бъдат мъртви и, дявол да го вземе, това ви превръща в герой, доктор Райън. — Уилсън отпи от чая си и ловко извади цигара.

Райън сложи чашката си на масичката.

— Искате да кажете, че сте ги оставили да се возят в колата си без полиция или секретни служби …или как му викате тук … без ескорт?

— Твърди се, че това е било неофициално пътуване. Разпоредбите за сигурността на кралското семейство не са към моя отдел. Но си мисля, че хората, отговарящи за охраната му, ще премислят някои неща — отбеляза Уилсън.

— Не са ли ранени?

— Не, но шофьорът им е убит. А също и охраната от ГОД — Групата за охрана на дипломатите — Чарли Уинстън. Познавах Чарли. Имаше жена и четири деца, вече големи.

Райън отбеляза, че ролсройсът би трябвало да е с бронирани стъкла.

Уилсън изпръхтя:

— Имаше бронирани стъкла. Всъщност те бяха от пластмаса, някакъв сложен поливъглероден материал. За нещастие, изглежда, никой не е чел какво пише на опаковката от завода. Гаранцията е само една година. Оказва се, че слънчевата светлина разваля материала. Предното стъкло не е било по-добро от обикновено автомобилно. Нашият приятел Маккори е изстрелял тридесет куршума в него, то се е пръснало и първият убит е бил шофьорът. Слава богу, вътрешната преграда не е била изложена на въздействието на слънчевата светлина и е останала здрава. Чарли натиснал бутона — последното, което е успял да направи. Вероятно това ги е спасило, но не помогна много на Чарли. Имал е достатъчно време да изтегли пистолета си, но не и да стреля.

Райън си припомни сцената. В задната част на колата имаше кръв — не просто кръв. Главата на шофьора е била пръсната и мозъкът му се е разплискал в отделението за пътниците. Джек потрепера, като си помисли за това. Ескортиращият ги офицер вероятно се е навел най-напред да натисне бутона, преди да се защити… „Е — помисли си Джек, — за това им плащат. Що за проклет начин да си вадиш хляба.“

— Цяло щастие е, че се намесихте. И двамата имаха ръчни гранати.

— Да, аз видях една. — Райън изпи остатъка от чая си. — По дяволите, за какво мислех?

„Изобщо не мислеше, Джек. Ето за какво мислеше.“

Китиуейк забеляза, че Райън побледнява.

— Добре ли ви е? — попита тя.

— Предполагам, да — изпъшка изумен Райън. — Какъвто тъпак бях, сега би трябвало да се чувствам много добре. Трябваше да съм мъртъв.

— Категорично заявявам, че това няма да се случи тук — потупа го тя по ръката. — Моля да ми позвъните, ако се нуждаете от нещо. — Отправи му пак една лъчезарна усмивка и излезе.

Райън все още клатеше глава.

— А другият, който се измъкна?

— Намерихме колата до един вход на метрото, на няколко пресечки по-надолу — кимна Уилсън. — Разбира се, беше открадната. За него не е било голям проблем да се измъкне чист. Изчезва в метрото. Отива на „Хийтроу“ може би и взема самолет за континентална Европа — за Брюксел например, — а след това за Ълстър или Ирландската република. После взема кола и с нея изминава оставащия път до дома. Това е един маршрут. Има и други и не е възможно всичките да бъдат покрити. Вероятно снощи си е пил бира и е гледал новините по телевизията в любимата си кръчма. Видяхте ли лицето му?


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: