— Не. Само силует. Не си и помислих да запомня номера на колата. Тъпо! Веднага след това оня с червената униформа дотича до мен. — Райън отново потръпна. — Господи, за миг си помислих, че ще ме прободе с оня шиш. За миг си представих всичко — правя добро, а след това някой от нашите ме убива.

— Нямате представа какъв късмет сте имали — засмя се Уилсън. — Настоящата охрана на двореца е от Уелския полк.

— Е и?

— Така да се каже, собственият полк на негово кралско височество. Той е командирът им. А вие сте били там с пистолет в ръка — как бихте очаквали да реагира войникът? — Уилсън загаси цигарата си. — Отново сте имали късмет, защото жена ви и дъщеря ви са дотичали до вас, войникът значи решава да почака малко, достатъчно, за да могат нещата да се уредят сами. След това нашият човек стига до него и му казва да кротува. Идват и стотина от моите хора. Надявам се, че ни разбирате, докторе. Трима души са мъртви, други двама — ранени, принц и принцеса, които също смятат за мъртви, — между другото жена ви ги изследва на място и ги обяви за здрави малко преди да дойде линейката, — едно бебе и стотина свидетели, всеки със собствено мнение за случилото се. Един проклет янки, който на всичко отгоре е и ирландец от американски произход, а жена му твърди, че той е от добрите. Пълен хаос! — Уилсън се засмя отново.

— Най-важното, разбира се, беше да отведем кралското семейство на безопасно място. Полицаите и охраната се заеха с тази работа и вероятно са се молели този път никой да не създава неприятности. Чувам, че все още се чувстват зле, ядосани са повече, отколкото при инцидента с бомбата. Не е трудно да ги разбере човек. Както и да е, жена ви категорично отказа да ви изостави, докато не бяхте настанен тук под лекарски грижи. Доста енергична жена, разправят.

— Кати е хирург — каза Райън. — Когато си играе на доктор, е свикнала да получава своето. Такива са хирурзите.

— След като се увери, че всичко е наред, я закарахме в Скотланд Ярд. През това време доста си поиграхме, за да разберем кой сте вие. Обадиха се на аташето по правните въпроси в американското посолство и той направи проверка във ФБР, а и в морската пехота.

Райън си открадна една цигара от пакета на Уилсън. Полицаят я запали с газова запалка. Джек се задави от дима, но му се пушеше. Знаеше, че Кати ще му създаде доста неприятности заради това, но реши да кара нещата по реда им.

— И да ви Кажа, изобщо не сме и мислели, че сте с ония. Трябва да сте маниак, за да докарате жената и детето си при изпълнението на такова нещо. Но човек трябва да внимава.

Позамаян от дима, Райън поклати глава утвърдително. „Откъде са се досетили да направят проверка чрез морската пехота… може би са видели картата ми за Асоциацията на морските пехотинци…“

— Във всеки случай нещата са наред. Вашето правителство ни изпраща всичко, от което се нуждаем — вероятно в момента материалите са вече тук. — Уилсън погледна часовника си.

— Семейството ми как е?

Уилсън кимна по доста странен начин.

— За тях се грижат много добре, доктор Райън. Имате думата ми за това.

— Наричай ме Джек.

— Чудесно. За приятелите си съм Тони. — Най-после си стиснаха ръцете. — И както казах, ти си герой. Искаш ли да видиш какво пишат вестниците? — Той подаде на Райън един „Дейли Мирър“ и „Таймс“.

— Милостиви Боже!

Почти на цялата първа страница на пълния със сензации „Мирър“ имаше голяма цветна снимка, на която той седеше облегнат в безсъзнание на ролсройса. Гърдите му представляваха кървавочервена каша.

„ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ НАД НЕГОВО КРАЛСКО ВИСОЧЕСТВО — МОРСКИ ПЕХОТИНЕЦ СЕ ПРИТИЧА НА ПОМОЩ

Дързък опит за убийство на техни кралски височества принца и принцесата на Уелс в околностите на Бъкингамския дворец бе пресечен от смел американски турист.

Джон Патрик Райън, историк и бивш лейтенант от морската пехота на САЩ, се хвърли с голи ръце в разгорещената битка на пътя към двореца, докато над стотина лондончани наблюдаваха станалото в шок и изумление. Райън, на 31 г., от Анаполис, Мериленд, успешно обезвреди един въоръжен и вземайки пистолета му, уби друг. Самият Райън бе сериозно ранен по време на стрелбата. Откаран беше с линейка до болницата «Сейнт Томас», където сър Чарлс Скот му направи успешна хирургическа операция.

Трети терорист успя да се измъкне от мястото на събитията, като избяга в източна посока по улицата, а след това зави по «Марлборо роуд».

Висшите полицейски служители бяха единодушни в мнението си, че ако не е бил смелият Райън, техни кралски височества щяха да бъдат убити.“

Райън обърна страницата, за да види друга своя цветна снимка, направена при по-щастливи обстоятелства — завършването в Куантико*, — и се усмихна на себе си — блестящ, облечен в синьо поло, с две лъскави златни ленти на пагоните и сабя. Това беше една от малкото снимки, на които изглеждаше прилично.

[* База за подготовка на кадри за морската пехота на САЩ. — Б.пр.]

— Откъде са намерили тази снимка?

— О, хората от вашата морска пехота бяха изключително услужливи. Всъщност един от военноморските ви кораби — хеликоптероносач или нещо такова — в момента е в пристанището в Портсмут*. Дочух, че бившите ви колеги в момента се наливат с безплатна бира, колкото могат да носят.

[* Пристанище в Южна Англия. — Б.пр.]

Райън се засмя. След това взе „Таймс“ — там заглавието беше далеч по-малко сензационно.

„Днес следобед принцът и принцесата на Уелс се спасиха от сигурна смърт. Трима или вероятно четирима терористи, въоръжени е ръчни гранати и автомати «Калашников», направиха засада на кралския ролсройс, но плановете им бяха осуетени от смелата намеса на Дж. П. Райън, бивш лейтенант втора степен от морската пехота на Съединените щати, а понастоящем историк…“

Райън прелисти на вътрешната страница. Уводната статия, подписана от редактора, призоваваше за отмъщение, като в същото време възхваляваше Райън, Съединените щати и морската пехота на САЩ и благодареше на Божието провидение с цветисти изрази, достойни за папска енциклика.

— За себе си ли четете? — Райън вдигна поглед. Сър Чарлс Скот стоеше при долния край на леглото му и държеше алуминиевата подставка за диагнозата.

— За първи път пишат за мен във вестниците. — Райън ги постави на леглото.

— Заслужили сте го, а, изглежда, и сънят ви се е отразил добре. Как се чувствате?

— Нелошо, като се има предвид състоянието ми. Много ли съм зле? — попита Райън.

— Пулсът и температурата са нормални — почти нормални. Цветът на лицето ви също не е лош. Ако имаме късмет, ще избегнем следоперационна инфекция, въпреки че не бих искал да се обзалагам за това — каза лекарят. — Болката силна ли е?

— Боли, но е поносимо — предпазливо отговори Райън.

— Изминали са само два часа от последната доза лекарства. Вярвам, че не сте от онези дебелоглави глупци, които отказват да вземат болкоуспокояващи лекарства.

— Точно от тях съм — отговори Райън. Продължи предпазливо: — Докторе, досега съм бил два пъти в такова състояние. Първия път ми дадоха твърде много от тези лекарства и възстановяването след това беше…по-добре да не се повтаря всичко това. Разбирате ли ме?

Кариерата на Райън в морската пехота беше приключила само за три месеца заради катастрофа с хеликоптер на брега на остров Крит по време на учение на НАТО. Райън беше наранен в гърба и се наложи да постъпи във Военномедицинския център в Бетесда — покрайнините на Вашингтон. Там лекарите бяха доста по-щедри по отношение на болкоуспокояващите лекарства и му бяха необходими две седмици, за да се възстанови от тях. Не желаеше това да се повтаря.

Замислен, сър Чарлс кимна:

— Мисля, че да. Е, ръката си е ваша.

Сестрата се върна, докато той вписваше някои неща в диагнозата.

— Завъртете малко леглото.

Райън не беше забелязал, че рамката, на която висеше ръката му, всъщност беше кръгла. С вдигането на леглото ръката му зае по-удобен ъгъл. Лекарят погледна през очилата си към пръстите на Райън.