Седя си оня ден на двора, пека си кълката на слънце и гледам — минава по пътя Юмера, в текезесето дето е овчар.

— Здрасти! — казва и си клати главата.

— Здрасти, здрасти, но защо си въртиш главата?

— Въртя я, че ние горе, на кошарите, се чудим откъде помагачи да намерим — като да има как от кал да ги направим, — а ти тука дремеш ли, дремеш. Ела — вика, — с мене, чичо Каньо, хем надница ще ти платя, хем ще видиш как се прави изкуствено опсеменяване.

— Какво опсеменявате? Пшеницата или ръжта?

— Каква ти пшеница — овцете опсеменяваме!

Опсеменявали овцете. Нова мода шантеклер.

— Абе, Юмере, нямате ли — казвам — кочове, та вие ще опсеменявате овцете?

— И има — кай, — и няма. Ела да видиш! Всяка вечер ще ти варя качамак.

Откакто си бях навехнал крака, в гората не бях излизал, та ми се беше бая затъжило, а и времето хубаво: едно спокойничко слънце пекнало — защо пък, рекох си, да не отида на къшлата, че да се разшавам и разгледам? Викам на бабата:

— Давай ямурлука! Слагай хляба в торбата!

Засмяха се на Мерко и потурите, че дружина ще си има, грабна ми и ямурлука, и торбата, насмалко и мене да нарами! Бабата се понамръщи, но като й казах, че гъби ще й набера — благослови ме.

Леви-десни — стигнахме на Криво бърдо, дето са кошарите. Ама то аслъ криво, криво-закривено, та хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много се вижда, бре-е-е! Вижда се Перелиица насреща, обраснала с тъмни ели, като че забулена с фередже. По-наляво — Карлък, белоглав, не му стигнало купището със земя под него, ами се ровнал в небето, като че търси майка си и баща си, а до него — връх до връх; зелени, жълто залесени, едни като кучешки зъби подострени, други заоблени — да се ненагледаш на балкан! Мерко ми вика:

— Не се зазяпвай, чичо Каньо, ами да поработим, докато е видело, че ей-сегичка ще се мръкне.

Отидохме в бараката. Вътре — стая като стая; с дюшеме, с прозорче и с печка в едното й кьоше, а в другото — намърдало се едно ей такова кочище рунтаво, с наведена шия, гледа ме с накървавени очета, сякаш ей-сегичка ще се хвърли да ме хакне с накеркелените си рога.

— Мерко — викам, — внимавай!

— Не се бой — казва Мерко. — Той се е наежил, че от завчера не е виждал ни овца, ни ягне, но сега, като му дадеме — кай — овца, ще поомекне и няма да се ежи. Докарай една отвън, само че гледай бяла да е, той на черни много не налита... Той е руски меринос, там, изглежда, е навикнал повече на руси...

Дотътрих аз отвън една овца, а кочът, като ме видя, вдигна шията си изведнъж, прекрачи крачка, изпръхтя и се закова на място.

— Пусни овцата! — казва Мерко. — И върви до вратата.

Пуснах овцата и застанах до вратата, но кочът не гледа в овцата, а в мене.

— Срамува се — вика Мерко, — но ще свикне! Недей се плаши. Опсеменяването трябва да се върши от техника, но техникът, вместо да опсеменява тука, фукнал в Лясково при даскалицата, цялата работа оставил на мене — да се чудя дали овцата да задържам, или на коча да събирам изкуственото семе.

Приказва си Мерко, а па мене окото — в коча. Ама коч, ти казвам! Заслужава на куци крак до бърчината да идеш да го видиш. То не е, брате мили, коч, а варел от двесталитровите, ако можеш да си го представиш; цялото в космалак и повесма, до земята чак разнесени, като се поклати само, и завее топъл вятър! Нашите кочове гледат като ангели, а на тоя очите му до половината скрити в едно бяло перде, като те погледне отдолу нагоре с другата половина — реже ли, реже като с нож! Да не приказвам за рогата, завити на главата му като чалми. „Тая хала — викам си, — ако само допре овчицата, ще я смаже. Ако пък вземе, не дай си боже, да я блъсне с рогата — от овцата няма да остане и опашка!“

Докато аз си правех тия сметки, кочът се пресрами и тръгна към овцата. Отиде до нея, спря се, протегна си шията и та-ак! — муцуна в муцуна с овцата. Целуна я! Овцата нито шава, нито мърда. Кочът я подуши откъм задницата, а че се обърна пак към главата на овцата и започна да я ближе с езика, от устата към ушите, като да я сресва. Като стигна до ушите, изпръхтя и овцата се отмести.

Викам на Мерко:

— Дръж овцата,, че бяга!

— Ти се не бой — казва, Мерко, — той ще си я кандърдише. Женско може ли да си не даде фасон? Запали си — кай — цигара, има време! Кавказките мери- носи много са табиетлии. Едно само — казва — ще те моля — като се нажеже да рипне въз овцата, ти я хвани за ушите и я дръж, а пък аз ще сложа зад него станока, че да си свърша и техническата работа. То има време, още не е минало хорото, но мине ли хорото, бъди нащрек!

Докато да каже той „хоро“, и кочът започна нещо да похлопва с копитата, като да искаше да рови... Наведе си шията, заби на място с единия си крак, похлопа с другия, след това вирна главата и фукна, та обиколи овцата три-четири пъти с развети повесма. Спря на място и заудря пак с копитата, заигра...

Игра ли бе това, или искаше силата си на овцата да покаже, да я слиса и сащиса — не мога да ти кажа, ала беше чудно нещо тая хала да се гледа как се носи с развети повесма и подковава дюшемето с копита, и се нажижа, и пръхти, докато захвърча от него бяла пяна. Тогава отново приближи овцата запъхтян, близна я с муцуната си, близна го и тя... И тогава, след като я набързо попригали от ушите до опашката, кочът се засили да я покрива.

— Дръж за ушите! — извика Мерко.

— Дръж я — казвам — ти! Аз ще подложа станока.

Той хвана овцата за ушите, а пък аз, вместо да сложа станока, ритнах го и мериносът захлупи овцата по закон божи.

Стори ми се грозно след тия галеници и милувки всичко да удари на... дърво.

Че като викна оня Мерко:

— Абе ти луд ли си или майтап си правиш! С една такава скачка ние можехме да опсеменим не една, а петдесет овце!

— Той — казвам — отново ще скочи.

— Да, но пак ще трябва да загрява! А гледай, че започва да се мръква.

— Ще загрява. Ти ако не загряваш, той загрява!

Наежи се Мерко:

— Какво искаш да кажеш? Я се изрази!

— Седни — казвам, — недей ми се пули в очите! Дай ми една цигара да подпаля и ще ти кажа..,. Само че поглеждай от време на време и коча!

— Защо ще го гледам, след дъжд — качулка?

— Точно сега е за гледане. Я кажи ми, какво прави сега кочът?

— Ближе овцата.

— Видя ли! Ако беше ти на негово място, триста пъти да си захъркал, а той, кавалерът, ближе й и благодари!

Засмя се Юмерът:

— Гледай за какво си се сетил!

— А ти, като гледаш всеки ден тия, кочовите сватби, не се ли сещаш никога за нищо?

— Сещал съм се — казва, — как не!

— За какво си се сещал? За дърво? Сещал се... Я ставай да организираме скачките, ей-сегичка ще се мръкне. И не си гледай пъпа, а внимавай коча какво работи и се учи!

Изведохме овцата, доведохме друга. Мислех си: „Това ще му е на коча втората сватба за днеска, та ще я претупа по-набързо!“ А то, брате, същата игра, същото целуване и сресване, същите метани, поклони, и хора!

Изтропахме и трета сватба, и четвърта, материал събрахме за опсеменяването не на петдесет, а на петстотин овце. Викам тогава на Мерко:

— Давай на коча да яде и да вървим да спим!

Подредихме овцете и легнахме. В колибата ми се стори много задушно, та легнахме навънка, под небето... Ама и небето беше тая вечер — джа-ам! Ококорили се звездиците, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:

— Как е, чичо Каньо, как е?

— Ами добре е...

— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!

— Стига съм мислил! Ще спя!

— Ще спиш, ама не можеш — реже ме право в очите най-високата и ясна звезда, — че ти е червива съвестта-а! Женен си четиридесет години, а я кажи, едно хоро изигра ли на жена си? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?

— Мерко!... Дай ми кибрита — казвам, — Ще запаля огън. Не ми се спи!