— Ти са май уплаши! — викна ми Алито.

— Падаш от небето, как да се не плаша?

— Ти на бориката небе ли викаш? А като сядаш и огън палиш, и мляко вариш, защо не поглеждаш какво има на бориката?

На устата ми беше да му кажа, че не съм арамия като него, а овчар и затуй в бориките не гледам, ала по за добре намерих да се не закачам.

— Ще ми дадеш ли — казва — мляко?

Дадох му го с гърнето. След това извади от силяха черногорския и го насочи в мене.

— Хвани ми един овен!

— Че аз ще ти хвана — викам — и без пищов.

— По е добре за тебе с пищов — каза ми той. — Утре вечер ще слезеш в общината и ще кажеш, че съм идвал тука и съм ти взел овена с насилство. Да не те винят, че си ми ятак! Заради мене да страдаш.

Пекохме овена цяла нощ, а докато пекохме — приказвахме за овце и за кочове. Запита ме за чановете, какви чанове имам, отде ги имам, хубаво ли цъкат и захвана да ми разправя.

— Тоя и тоя чан ще вземеш да смениш, че не си уйдисва с другите! Оня ще го малко изтъниш да се „отбистри”!

Докато в бориката се крил, чул всичките ми чанове и разбрал кой какъв и какво му трябва, за да стане асъл чан!

— Тебе ти — казва — трябват два нови чана: единият бешенджи деве — дебелоглас, а другият — алтъпджи деве — със сребърце малко в него. Двата — казва — хем ще се надпяват, хем и работа ще вършат! Ако има лошо некакво за мене, ще връзваш големия чан на дебелия коч, ще му напариш корема с коприва да се чеше, а пък звънецът ще бие и аз ще зная, че при тебе не бива да се идва. Дрънкат ли двата — всичко е наред! Ако пък аз за нещо ти потрябвам — вържи алтънджи девето на един катър, качи се на катъра и оттука до Чамжас, ако съм жив и здрав, чанът ти ще ме извика!

— Мъчно ли е — питам го — да си разбойник?

— Ако можеше слободно да се пее, не е мъчно. Хайде — вика — да попеем, ала тихо-о!

И запя. Той имаше едни чакърести очи, корави, като те гледаше строго, като че подстригва пъпа ти с ножица, но като запееше, ставаха меки и кротки — можеше в тях да си натопиш зехтин.

— Такова тихо пеене — вика — е едно и също при хубава жена да легнеш със завързани ръце.

Това бяха последните му думи. Шумна се в гората и замина. Аз в общината не обадих, ала за двата чана както ми каза, тъй направих. Звънтеха двата чана, както се бяхме разбрали — все на весело и на спокойно, но Алито вече не дойде. Пусна се дума, че границата минал и го затрили някъде в Гръцко.

Разбойник, такъв-онакъв, ала ми стана, да ти кажа, криво и взех, че вързах алтънджи девето на най-големия коч, натрих му корема с коприва и го пуснах да разлюлява чана. Като припна оня коч „лунгуур-у-у-у-у-ур" на оня връх „лунгу-у-ур" — на срещния, по ниви и ливади — „лунгу-ур, лун-гу-ур!" — по дъбрави и дерета, по-високо и по-ниско — цял ден млати тоя чан като камбана, докато планината и гората чак разбраха, че се е затрил Ибрям-Али. (Ибрям беше арамийското му име, та понякога вървеха и двете.)

След това мъки в живота ми се случиха големи: стана преврата двайсет и трета, юрнаха ни с калъча и отнесох много бой. Сетне пък криза ни налегна: агнешката кожа струваше повече от агнето! Изкорених овцете, купих си два катъра и започнах да си вадя хляба с кирия. Бичени дъски надолу, а за нагоре — сол и газ.

Една събота слизам на Станимашката гара да натоваря петел-сапун. „Разгеле — рекох си — влака баре да погледам, че да разправям на децата що е влак.” Пристигна влакът и гледам аз — слизат кокони с капели, такива-онакива, а пък аз се зазяпах да гледам. В същото време тури се една ръка на мойто рамо. Обръщам се: един с мустаки, астраганена гугла с червено дъно и чакърести очи. Коленете ми отмаляха изведнъж.

— Тихо! — вика ми той. — Какво търсиш на тая гара?

— Товарям петел-сапун.

— Разгеле! Хващай катърите и да вървим!

Барам потурите му — асъл потури, няма лъжа. Гледам в лицето — тоя е! Ибрям-Али.

Като излязохме на края на града, попитах:

— Абе ти — казвам — от оня свят ли се връщаш?

— Карай — вика, — по-нагоре ще ти кажа!

— Закъде?

— За Чепелли...

За нашето село, ще рече. Бодна ме някакво си под лъжичката.

— Няма ли да те познаят?

— Почакай ме — казва — малко, но се не обръщай!

Слезе от катъра. След малко обръщам се да видя какво става и забелязвам, какво, мислиш? Един бабанко чернобрад, с плетена шапка. На две крачки се изправил и седи. „Бре, майка му стара — викам си, — какви са тия чудеса, да изникне из изневиделица толкав мъж?!”

— Кой си пък ти бре?

— Ибрям!

Като рече „Ибрям”, засмя се и разбрах, че е Али. Свали си брадата и са уверих. Де ще зная, че можело да има на света купешка брада!

— Тъй — казвам — не в Чепелли, в Пашмакли можеш в околийското да влезеш и с пристава да пиеш кафе и няма кой да се досети, че си ти!

Махна си той брадата, тури си я в дисагите и я извади чак като наближихме Чепелли. А през това време ми разправи, че идва от Одрин с железницата. По-преди бил в Гърция, оттам преминал в Турско. И все току повтаряше: „Разгеле, че на гарата се случи ти!” Такава била работата му, че трябвало да има под ръката си верен човек.

— Само че — казах му — кървави работи не ща!

— От тебе искам едно — вика ми Али, — да ме вкараш в село на кирия и да казваш, ако те попитат, че съм кехаята на Стойчоолу от Шумнатица. Куц съм, та ме возиш. Работата ми ще бъде кратка, няма да е кървава.

— У дома ли да те водя?

— Не! У дома се водят свои хора. Затова ти ще ме оставиш в хана.

Като минава покрай дърветата, къса букови шумки и ги дъвче.

— В нашия край — вика — шумата е като чеверме! В Анадола няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия.

Види ли коритце, и спира.

— Чакай да пием!

Слезе от катъра, пие, тури си главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска...

Като влязохме в борикаша, спря до една борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърна.

Боре,боре, ти в балкана,

аз край море!

Стигаме в село и поемаме към хана. Той — с плетената шапка и брадата, върви си през улицата най-спокойно и никой не се спира да го гледа: брадати имаше тогава много, а с плетени шапки ходеше половината село.

Отиваме на Гъгрицата в хана. Мина, значи, работата, както трябва.

— Отивай си вкъщи да наредиш катърите и са върни да вечеряме в кръчмата, да има с кого да вечерям! — вика ми Али.

Отидох вкъщи, наредих добитъка, казах на жената да вечеря и да ляга, а пък аз се върнах в кръчмата. Джамовете светят, гюрултия, олелия, хора... викам на Алито:

— Ибрям, нека да не влизаме! Ще ти донеса от къщи сирене и хляб — по-сладко ще се наядеш, отколкото в кръчмата.

На дувара все едно че казах. Влезе той в кръчмата, влезнах подире му и аз. Топло вътре, дим!  Пече се някакво месо. Гайда свири. Пеят се песни — да не вярваш, че на такова работно време — беше по харман — толкова хора могат да се съберат на веселба. А то какво било? Пречукали див шопар ловджиите, хвърлят пражоли на жарта, пият и ядат, а Друлю от Левочево с гайда им свири. Около тех сеирджиите правят калабалък.

Седнахме на една маса в кьошето, заръча си Алито фасул и пастърма и започна да вечеря. През това време песните вървят… Пяха коя ли не. Алито си яде и сегиз-тогиз поглежда към ловджиите. А те пяха каквото пяха, а че по едно време — кой беше, не мога да ти кажа — викна на Друля:

— Друльо, карай — вика — Руфинкината!

Засвири Друлю Руфинкината, засвири и запея. Бурущила захвана да отпява на Дреля, поведоха се подире му три-четирима и започнаха всичките да пеят. Таванът затрепера. Джамовете дзънкат като чинели. Гъгрицата наливаше вино в едно шише, преля шишето, а той — налива и се не усеща. Изгоряха мръвките в жарта, а дърварите — заковали се прави — не смеят да шавнат, да не подплашат песента.

Алито заряза да се храни. Хванал чашата да пие, ала нито пие, нито я оставя. Стиска — сини-посинели пръстите от стискане, а лицето — камък! Само една синя жила зад ухото — бие ли, бие! Колкото по-нататък песента вървеше, жилата по-нагъсто биеше, а очите — блеснати очи, сейнати, всичко гледаха — никого не виждаха.