Усетих, че нещо ще се случи, но докато да разбера какво, Алито стана изведнъж! Стана като от вихрушка вдигнат, пристъпи към певците и преди някой нещо да е разбрал, викна, та запя с пълно гърло:

Руфинка й болна легнала

на връх, на високана планина...

Всичко се вдърви и занемя. Само Друлю продължи да свири.

— Вино! — изрева Алито. — Всеки да си улови шише!

Припна ханджията, звъннаха шишета, захвърчаха тапи, а пък Алито продължи да пее. Той пее, Друлю свири, а хората слушат и ту в певеца гледат, ту се споглеждат един друг.

Разбрах, че работата става на зле, и станах да си вървя. Като си отидох у дома, жената вече знаеше, че Ибрям-Али е в село. Легнах си уж да спя, но вътре нещо ме човърка: „Върви му кажи, че са го познали! Върви го спаси!”

Станах и отидох пак в кръчмата. Жената не ме пущаше, трябваше устата й да запушвам да не вика. Промъкнах се до него и прошепнах:

— Познаха те!

А той:

— Пее ми се и ще пея! Ако иска някой да ме хваща, нека да заповяда! — И ми въвира шишето в устата. — Пий! — А на ханджията вика: — Давай буре с вино, аз плащам! И да се заключи вратата!

Каквото е било сетне — всичко ми е като в мъгла. Пиене—пеене и накрая — всички се натръшкаха под масите, кьоркютук. Беше призори, когато Алито плати сметката и стана:

— Давай мулетата да вървим!

Аз, попийнал, но разбирам, че Гъгрицата ме гледа, че ако тръгна с Алито, ще ме обади в полицията и няма никакво сетне село да ме свърти. Изкривих си тогава душата и казах на Алито:

— Не те познавам кой си и не приемам с кирия да те возя!

Загледа ме Алито остро-остро в очите, а че извади патлака:

— Тръгвай, инак ще ти светя маслото!

— На насилството — казвам — ще се подчиня!

Качихме се на катърите, тръгнахме. Аз — напреде, той — след мен. Докато вървяхме през село, мълчахме. Като излезнахме от село, шибна той неговото муле, изравни се и ми вика:

— Абе ти одеве нарочно ли го направи или наистина се беше отказал да ме возиш?

Стана ми срамно истината да му кажа, излъгах:

— Нарочно го направих, а не че не исках!

— Я ме гледай в очите!

Съмнало се вече — всичко ясно, как да го погледна в очите?

— Бре-ей! Ти ме — казва — лъжеш бе! Лъжеш ме, нали?

Казах си тогава истината:

— Лъжа те! Защото ти — казвам — ще се махнеш, а пък аз няма къде в джендема да отида! Ей това е истината! Кой ти е крив, че се разпя.

— Ами тъй си кажи, защо не кажеш! — вика ми Али. — Мене такъв кираджия ми не трябва. Аз — вика — закопаните лири смятах с тебе да деля, но щом си се уплашил, връщай се, докато е време, а пък на мене пътя за границата ми е ясен и без теб. Обръщай се и тръгвай! И не бой се, в гръб не стрелям!

Съжалих за всичко, ала късно. Не за лирите! Не за опустелите му лири, а за това, че с лъжа се омърсих.

— Алия — казвам, — аз мога да дойда с тебе, ако ти трябвам честно и без лъжа!

— За лирите ли, а?

Запуши ми устата, та ме дори задави. Хванах оглавника на едното муле и си тръгнах. Другото му го оставих. Преди да си тръгна, рекох му:

— Две последни думи искам да ти кажа: слушай ме и знай, че ти го казвам от сърце. Цялото село вече знае, че си тука, имаш и присъда за въже! Гъгрицата е човек шпионин на полицията, а в кръчмата видех на Фъндъклията, дето ти троши крака, голямото момче — Фензи. Карай, Али, през шумата, в пътя не върви!

Само ми рече:

— Стъпвай!

Тръгнах и вече не се обърнах. А като дойдох до ливадите край село, тогава чух, че са нейде пушка пукна и си рекох: „Стана тя, каквато стана!”

Беше ми тревожно, та не си отидох у дома, а в хана.

— Де е разбойникът? — пита ме Гъгрицата.

— Отиде си!

— А ти?

— Мене ме изпъди!

— Значи си искал с него да ходиш, тъй ли?

Исках, мамицата ти — рекох — и мръсника! Исках, ала ме не взе! За разбойник се иска дупе, ала не тричаво като моето и твоето, разбра ли бе — казвам — мръсник! И както си държах оглавника в ръцете, светнах го по главата, та му се уви пет-шест пъти врата.

Хванахме се гуша за гуша, едвам успяха да ни разтърват. И в това време чу се тупурдия и докато да разбера що е, какво е — подаде се моето муле. Влачи зад себе си дървена влачка, а на влачката завързан Ибрям-Али в бяла риза, нашарена с кървави петна. (Заради тия кървави петна закачиха му и трето име след смъртта — Шарен Али). Зад влачката, наперили пушките, вървеха един стражар и копелето на Фъндъклията. Спряха на двора на хана, а пък аз се спуснах към Алито.

— Ранен ли си? — викам. — Лошо ли ти е?

На Алито вече очите замъглени.

— Лошо-хубаво, свърши се! Хубавото е, че ще ме заровят с наша си пръст...

Бликна кървава пяна от устата му и на тая дума го пресече.

— Али! Али! Съживи се! — Ала той се люшна в ръцете ми, скърши глава и свърши.

— Не можахте ли — казвам — да го превържете бе! — викам на Февзито, а той ми отговаря:

— За главата му едно дават: все едно е дали е жива или умряла.

Сетне пристави, джандари, доктори... Питане, разпитване... Разпрали го беха да видят няма ли две сърца, чудели се как може два куршума в плешката му да прошибат и да живее час и половина, докато го довлекат в хана!

Дадоха ми го след това, та го зарових с наша си пръст. И камък му сложих, и китки набрах... Толкова години оттогава — гложде ме все едно и също: ако да бех вървял с него — щеше ли тая му съдба да се размине? Щеше ли? Като ме хване тоя нерв и — хайде при даскала.

— Има ли, даскале, съдба в живота на човека или няма?

— Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само, че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го твоя Али: ако не беше се халосал за песен — нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе... Силен, страшен — ала песента му — кай, надви.


Перейти на страницу:
Изменить размер шрифта: