„Черен лед“ е отчасти вдъхновена от истинска научна експедиция. През 1906 г. адмирал Робърт Пири открива в Северна Гренландия най-големия метеорит в света и го кръщава „Анигито“. Полярният изследовател успял да намери метеорита, тъй като забелязал, че ескимосите в района използвали студено изковани върхове на копията си; Пири ги изследвал и открил, че произходът им е метеоритен. В крайна сметка изкопал „Анигито“ и с огромни усилия успял да го натовари на кораба си. Огромната желязна маса извадила от строя всичките компаси на кораба. Пири обаче успял да достави метеорита в Американския музей на естествената история в Ню Йорк, където той е изложен и днес в Метеоритната зала. Описал е тази история в книгата си „На север към Големия лед.“

„Никога дотогава — пише Пири, — не бях изпитвал това ужасяващо величие на гравитацията, както при пренасянето на тази планина от желязо.“

„Анигито“ е толкова тежък, че е поставен върху шест масивни стоманени колони, които преминават през пода на Метеоритната зала, през сутерена на музея и са закрепени върху скалистата основа под сградата.

Ненужно е да се споменава, че докато множеството от местностите, споменати в „Черен лед“ съществуват реално, то „Лойдс индъстриз“, „Ефективни енергийни решения“ и всички герои и кораби — американски и чилийски — описани в романа, са изцяло плод на въображението. В добавка към това, макар че в атласите може да бъде намерен островът Исла Десоласион (на около триста и петдесет мили северозападно от „сцената“, на която се развива действието в „Черен лед“), нашият остров Десоласион е изцяло плод на въображението — и като размери и като местоположение.

Безименната сивозелена долина между двата голи хълма бе покрита с мъхове, лишеи и тревата карфа. Беше средата на януари — в разгара на лятото — и пукнатините между парчетата разхвърляни скали бяха атакувани от малките цветчета пингуикила. На изток блестеше бездънносинята стена на снежния глетчер. Във въздуха жужаха черни мухи и комари, а летните мъгли, които обгръщаха Исла Десоласион, временно се бяха вдигнали, сякаш за да позволят на разсеяната слънчева светлина да изпъстри долината.

Един човек вървеше бавно по покритата с дребни камъчета равнинна повърхност, поспираше, после тръгваше, за да се спре отново. Не следваше някаква пътека — по островите от архипелага нос Хорн, най-южната точка на Южна Америка, пътеки няма.

Нестор Масънкей бе облечен в износено противощормово облекло, а на главата си бе нахлупил кожена шапка. Рядката му брадица бе толкова силно пропита с морска сол, че се бе превърнала в няколко сплъстени фитилчета. Те се поклащаха като змийски езичета, докато той водеше двете си тежко натоварени мулета по равнината. Наоколо нямаше жива душа, за да чуе произнесените на глас неблагопристойни коментари за произхода, характера и правото на съществуване на мулетата. От време на време оплакванията му се прекъсваха от изплющяването на шибалката, която държеше в загорялата си ръка. Никога не бе попадал на муле, особено пък на наето муле, което да му се хареса.

Ала в тона на Масънкей нямаше злост, а и ударите на шибалката не бяха твърде силни. Вълнението му нарастваше. Погледът му обгръщаше околността, попивайки всяка подробност: колоноподобния базалтов шкарп на около миля разстояние, двете вулканични гърла, необичайното оголване на седиментни скали. Геологията на района беше обещаваща. Много обещаваща.

Мъжът крачеше из долината, приковал поглед към земята. От време на време ритваше с подкованата си обувка по някой камък. Брадата му се поклащаше; той изсумтяваше нещо, след което необичайният керван продължаваше по пътя си.

В центъра на долината Масънкей изрита един камък от мястото му. Този път обаче той спря да го вдигне. Изследва меката порода, разтърка я с палец, изстърга няколко малки гранули, които полепнаха по кожата му. Вдигна камъка пред лицето си и го разгледа с бижутерската си лупа.

Установи вида му — трошлив, зеленикав материал с бели ивички — минерал, известен като коезит. Тъкмо за да открие този грозен, безполезен камък, бе пропътувал дванайсет хиляди мили. Лицето му разцъфна в широка усмивка, той разтвори ръце към небесата и нададе вик на радост; ехото от него се отрази неколкократно от заобикалящите го хълмове, докато най-сетне утихна напълно.

Мъжът хвърли поглед към хълмовете, преценявайки наносния характер на ерозията им, после се изви към оголените седиментни скали с ясно разграничени пластове. След това отново сведе поглед към земята. Отведе мулетата десетина метра напред, изрови с крак още един камък и го преобърна. След това изрита трети, а после и четвърти. Всички бяха коезити — долината бе буквално павирана с тях.

Близо до глетчера, върху тундровата растителност лежеше един балван — случайно изхвърлен от ледника. Масънкей отведе мулетата натам и ги завърза за него. След това, като внимаваше движенията му да бъдат колкото е възможно по-бавни и внимателни, той се върна, като разриваше с подметките си земята и мислено съставяше карта на минерала. Беше невероятно, това надхвърляше дори най-оптимистичните му предположения.

Бе пристигнал на острова с надежди. Знаеше от личен опит, че местните легенди рядко водят към успех. Спомни си прашната музейна библиотека, където за първи път попадна на легендата за Ханукса: мирисът на крехките листи на антропологичната монография, избелелите снимки на артефакти и на отдавна измрели индианци… Той почти не й обърна внимание; нос Хорн бе адски далеч от Ню Йорк. А и инстинктът му често бе грешал в исторически план. Но ето, че се озова тук.

И откри най-ценната находка в живота си.

Масънкей пое дълбоко дъх. Прекалено много избързваше. Върна се при балвана и се наведе под корема на първото товарно муле. Развърза бързо кръстовидните такъми, дръпна въжето, опасващо товара и освободи дървените кошове. Вдигна капака на единия от тях, измъкна дълъг водонепропусклив чувал. От него извади шест алуминиеви цилиндъра, малка компютърна клавиатура и екранче, кожена презрамка, две метални сфери и никелокадмиева батерия. Седнал по турски на земята, той сглоби апаратурата в дълъг пет метра алуминиев прът със сферични окончания в двата си края. Монтира компютъра по средата, закопча презрамката и мушна батерията в отвора от едната му страна. Изправи се и огледа високотехнологичния си уред със задоволство. Това бе електромагнитен томографски сонар и струваше над петдесет хиляди долара — десет хиляди като първоначална вноска, кредит за останалата сума; щеше да види голям зор да го изплати в добавка към всичките си останали дългове. Но когато този проект се реализира, той щеше да се разплати с всички — дори със стария си съдружник.

Масънкей включи захранването и изчака уредът да загрее. Вдигна екрана на място, хвана дръжката в средата на пръта и остави тежестта да се уравновеси върху врата му — балансираше досущ като въжеиграч. Провери изходните данни, със свободната си ръка калибрира и нулира уреда, а след това закрачи с равна стъпка по дългата, плоска долина, без да откъсва поглед от екрана. Докато вървеше, мъглата се спусна и небето потъмня. Близо до центъра на долината той спря.

Масънкей се вторачи изненадан в екрана. След това вкара нови параметри и направи още една крачка. Но пак спря, сбърчил чело. Изруга и изключи машината, върна се в началото, нулира отново уреда и тръгна под прав ъгъл спрямо предишния си маршрут. Отново спря: изненадата отстъпи мястото си на недоверие. Маркира мястото с два камъка, поставени един връз друг. След това отиде до края на равнинния терен, обърна се и пое назад, този път с по-бърза крачка. Лек дъждец обливаше лицето и раменете му, ала той не му обръщаше внимание. Натисна някакъв бутон и компютърът започна да бълва тясна ивица хартия. Той я проучи внимателно, докато мастилото се стичаше върху хартията в наситената мъгла. Дъхът му се ускори. Отпървом си помисли, че данните бяха сбъркани: но ето, беше направил три „тегела“ и всички данни бяха напълно еднакви. Направи още един тегел, още по-безразсъден от последния, откъсна от компютъра ново рулце хартия, прегледа го набързо и го мушна в джоба на якето си.