След четвъртия опит започна да си говори сам с нисък, бърз и монотонен глас. Хвърли поглед към мулетата, след това пусна сонара и с треперещи ръце развърза товара на второто муле. В бързината събори единия кош и той се отвори. От него се изсипаха кирки, лопати, геоложки чукчета, свредел и вързоп с динамит. Масънкей грабна кирка и лопата и изтича до центъра на долината. Хвърли лопатата и завъртя трескаво кирката. След това загреба с лопатата изровената пръст и я изхвърли настрани. Продължи по същия начин, като сменяше кирката с лопатата. Мулетата го гледаха с пълна апатия, навели глави, с полуспуснати клепачи.

Масънкей продължаваше, а дъждът започна да се засилва. В дъното на изкопа се образуваха плитки локвички. Откъм протока Франклин на север се носеше студеният мирис на лед. Чу се далечен гръмотевичен тътен. Над главата му пикираха чайки, водени от любопитство, и надаваха тъжните си крясъци.

Дупката достигна трийсетина сантиметра, после — до шейсет. Под твърдата чакълеста повърхност наносният пясък бе мек и се копаеше лесно. Хълмовете изчезнаха зад бързо променящите се завеси от дъжд и мъгла. Масънкей продължи да работи без да обръща внимание на нищо; бе свалил якето, после — ризата, накрая — и долната си риза — и ги бе захвърлил извън дупката. Кал и вода се смесваха с потта и се стичаха по гърба и гърдите му, очертавайки плътна, релефна мускулатура. По крайчетата на брадата му висяха капки вода.

Изведнъж той извика и спря. Наведе се над дупката, изхвърли с шепи калта и пясъка от твърдата повърхност под краката си. Остави дъждът да измие и последните следи от кал върху нея.

И в този миг се сепна, шокиран, объркан. След това коленичи като за молитва. Дишаше задъхано, сърцето му биеше силно от изтощение, вълнение и невъобразима радост.

В този миг от дупката изригна ударна вълна от бляскава бяла светлина, последвана от мощен бумтеж, който се понесе над равнината, а ехото му се отрази и затихна всред хълмовете. Двете мулета вдигнаха глави по посока на шума. Видяха едно малко облаче мъгла, което сякаш изпълзя нагоре, разпръсна се и дъждът го разнесе.

Животните отвърнаха поглед с пълно безразличие, а над Исла Десоласион се спусна нощта.

Дългото черно кану проряза водите на протока — плаваше бързо с попътното приливно течение. В него бе коленичила самотна дребна фигура, която умело въртеше греблото и насочваше лодката през късата остра вълна. От тлеещия огън върху подложката от мокра глина, се виеше тънка струя дим.

Кануто заобиколи черните скали на Исла Десоласион, зави в по-спокойните води на малко заливче и се вряза с хрущене в камъчетата на плажа. Човекът скочи на брега и издърпа кануто навътре.

Пътьом бе чул новината от един от скитащите се рибари, който живееше по тези места. Това, че чуждоземец е дошъл на такъв отдалечен и негостоприемен остров, бе наистина необичайно. Но още по-необичаен бе фактът, че бе изминал цял месец, а мъжът очевидно още не беше си тръгнал.

Той се спря, забеляза нещо. Придвижи се напред, намери парче стъклопластмаса, после друго, огледа ги, дръпна няколко стърчащи нишки стъкломат, след което захвърли парчетата. Останки от наскоро разбила се лодка. Може би в крайна сметка обяснението бе просто.

Изглеждаше твърде странно — стар, тъмен, с дълга сива коса и тънки мустачки, които се спускаха от брадата му като паяжини. Въпреки мразовитото време носеше само мърлява тениска и торбести шорти. Затисна с пръст първо едната, а после и другата ноздра и изтънчено се изсекна. След това се изкатери по скалата в дъното на заливчето.

Спря се най-горе, бдителните му черни очи огледаха терена за някакви следи. Посипаното с чакъл дъно на долината, осеяно с туфи подгизнал мъх, бе запазило отлично отпечатъците от стъпките, особено тези от копитата.

Той пое по следата, която се точеше неравно към височината в подножието на глетчера, а после продължаваше покрай него и се спускаше надолу в отвъдната долчинка. На склона, надвиснал над нея, следите преставаха, след като се завъртаха по най-причудлив начин. Мъжът се спря и напрегна очи. Там имаше нещо: нещо цветно изпъкваше върху сивия пейзаж, на слънцето проблясваше и полиран метал.

Забърза надолу.

Първо видя мулетата, все още завързани за камъка. Отдавна бяха умрели. Погледът му жадно обходи района, светналите му от алчност очи регистрираха запасите и екипировката. След това забеляза трупа.

Приближи го, като се движеше много по-предпазливо. Нещастникът лежеше по гръб, на около сто метра от отвора на наскоро изкопана дупка. Беше гол, към овъгленото тяло само тук-там бе залепнала обгоряла тъкан. Черните му изгорели ръце се издигаха към небето, а потрошените крака бяха свити към смачкания гръден кош. В празните очни ябълки се бе сбрала дъждовна вода и в тези локвички се отразяваха небето и облаците.

Старецът се заоттегля стъпка по стъпка, досущ като котка. След това спря. Без да помръдва, като вкопан, той дълго оглежда мястото в почуда. А после — бавно и без да се обръща повече към овъгления труп — насочи вниманието си към плячката от ценна екипировка, пръсната наоколо.

Тръжната зала на „Кристис“ бе обкована с ламперия от светло дърво, обляна щедро от светлината на тежките полилеи. Макар паркетът от твърда дървесина да бе подреден в красива рибя кост, от него не се виждаше почти нищо под безбройните редици столове.

Когато председателстващият търга се изкачи на централния подиум, залата притихна. Дългият, светложълт екран зад него, който при обичайните търгове биваше изпъстрен с картини или гравюри, бе празен.

Председателят удари с чукчето си, огледа се, след това извади от джоба на сакото си картонче и се зачете в него. После го постави внимателно встрани от катедрата и вдигна отново глава.

— Предполагам — рече той, като ясните английски гласни резонираха от усилвателите, — че мнозина от вас вече знаят какво предлагаме днес.

През множеството премина вълна на оживление.

— Съжалявам, че не можем да го доставим тук на подиума, за да го видите. Оказа се възголемичко.

Нова вълна на смях се понесе над аудиторията. Председателят определено се наслаждаваше на важността на онова, което предстоеше да се случи.

— Но съм донесъл едно малко парченце от него — символичен знак, тъй да се каже — като уверение, че онова, за което ще се наддава, е истинско.

Едновременно с тези думи той кимна и един младеж със стойка на газела се качи на подиума, понесъл с две ръце малка кадифена кутия. Председателят я отключи, вдигна капака й и я извърна в полукръг, за да я види публиката. Разнесе се тих шепот, който бързо стихна.

В кутията имаше изкривен кафеникав зъб, поставен върху бял сатен. Беше дълъг около двайсетина сантиметра, с ужасяващо назъбена вътрешна страна.

Председателят се прокашля:

— Продавачът на партида номер едно, единствената ни за днес, е племето навахо, в доверително споразумение с правителството на Съединените щати.

Той огледа публиката.

— Партидата е от вкаменелости. Забележителни вкаменелости. — Погледна в картончето върху катедрата. — През 1996-а един овчар навахо, на име Уилсън Атсити изгубил няколко овце в планините Лакучукай по границата на Аризона и Ню Мексико. Докато ги търсел, се натъкнал на голяма кост, която стърчала от пясъчната стена на отдалечен каньон. Геолозите наричат тези пластове от пясъчник „Формирането на Хел крийк“ и ги датират към Кредната ера. Слухът стигнал до Музея за естествена история в Албъкърки. След споразумение с племето навахо започнали разкопки на скелета. В процеса на работа разбрали, че са попаднали не на един, а на два вплетени един в друг скелета: на тиранозавър рекс и на трисератопс. Тиранозавърът бил захапал врата на трисератопса току до гърдите му, като на практика почти бил обезглавил с яростната си захапка противника си. От своя страна трисератопсът бил забил централния си рог дълбоко в гръдния кош на тиранозавъра. Двете животни са умрели заедно, вкопчени в ужасяваща прегръдка.