Лойд изпита носталгично чувство. Не бе идвал тук от години. Спомни си как бе израсъл в града на металурзите Рейуей, близо до пристанището. В бедняшкото си детство бе прекарал много дни в кръстосване на доковете, корабостроителниците и заводите. Вдиша въздуха на индустриалния център и познатият остър мирис на изкуствени рози се смеси с миризмата на солените блата, катрана и сярата. Още обичаше атмосферата на това място, складовете, от които се носеше пара и пушек, лъскавите рафинерии, гъсталака от електрически жици. Оголеният индустриален мускул притежаваше красотата на картина на Шийлър. Тъкмо места като Елизабет, помисли си той, с комбинацията от търговия и промишленост, даваха на жителите от предградията самочувствието да се присмиват на грозотата им от собствените си комфортни гнезденца. Странно колко много му липсваха онези изгубени дни от детството, нищо, че всичките му мечти се бяха сбъднали.

А още по-необичайно беше, че най-голямото му начинание трябваше да започне оттук, където бяха корените му. Още като момче той обичаше да колекционира. Тъй като не разполагаше с пари, трябваше да съставя колекциите си по естествена история като намираше сам екземплярите. Изравяше остриета от стрели от ерозиралите брегове, мидени черупки — от мръсния бряг, камъчета и минерали — от изоставени мини; копаеше вкаменелости от Юрския период в близкия Хакънсак и ловеше десетки и десетки пеперуди край същите тези блата. Събираше жаби, гущери, змии и всякакви други живи твари, които запазваше в стъкленици с джин, отмъкнат от баща му. До петнайсетия си рожден ден бе събрал внушителна колекция — но тогава къщата им изгоря до основи и всичките му съкровища изчезнаха ведно с нея. Това бе най-болезнената загуба в живота му. След нея не събра повече нито един екземпляр. Постъпи в колеж, после навлезе в бизнеса и започна да трупа успех подир успех. А един ден му хрумна, че вече е в състояние да си позволи да купи най-доброто, което светът можеше да предложи. Възможно бе по своеобразен начин да компенсира онази ранна загуба. И онова, което започна като хоби, се превърна в страст — така се роди идеята за Музея на Лойд. И ето го сега тук, отново край доковете на Джърси, готов да отплава и да придобие най-голямото съкровище всред всички останали.

Пое дълбоко дъх и стисна дръжката на вратата, обзет от тръпката на очакването. Тънката папка на Глин се бе оказала шедьовър — струваше си милиона, който бе платил за нея. Планът, който разкриваше, бе блестящ. Беше помислено за всяко непредвидено обстоятелство, за всяка евентуална трудност. Преди още да свърши с четенето шокът и ядът от цената бяха заменени от ентусиазъм. И сега, след десет дни на нетърпеливо очакване, щеше да види как приключва първият етап на плана. „Най-тежкият предмет преместван досега от човечеството.“ Натисна дръжката и влезе.

Фасадата на сградата, колкото и голяма да беше, само загатваше за огромното пространство вътре. Когато човек видеше такъв обем без междинни етажи и стени, напълно отворен до самия висок таван, временно изгубваше способността си да преценява разстояния, но сградата изглеждаше дълга поне четвърт миля. В прашния въздух висеше мрежа от мостчета, досущ като метална паяжина. Какофония от звуци се носеха в пространството към него: тракането на нитачките, дрънченето на стомана, съскането на заварките.

И там, в средата на тази бясна дейност, беше той: изумителен кораб, укрепен в сухия док с големи метални подпори; булбът на носа му се издигаше високо. Погледнат на фона на супертанкерите, той не бе от най-големите, но вън от водата бе най-голямата конструкция, която Лойд някога бе виждал. На носа бе изписано с бяла боя името му „Ролвааг“. Хора и машини пълзяха по него като мравуняк. Когато вдиша опияняващия мирис на изгорен метал, разтворители и пушек от дизелови двигатели, лицето на Лойд разцъфна в усмивка. Частица от него се наслаждаваше на гледката на прахосничество — дори и на собствените му пари.

Глин се появи с руло планове в една ръка, с нахлупена предпазна каска с инициалите на ЕИР. Лойд го погледна, все още усмихнат, и възхитено поклати глава.

Глин му подаде каска.

— Гледката от мостчетата горе е още по-добра — рече той. — Там ще се срещнем с капитан Бритън.

Лойд наложи каската и го последва в малкия асансьор. Изкачиха се на около трийсет и пет метра, след това излязоха на едно от мостчетата, които обикаляха стените на сухия док. Докато вървеше, Лойд не можеше да откъсне очи от огромния кораб, който се простираше под него. Беше невероятен. И беше негов.

— Построен е в Ставангер, Норвегия, преди шест месеца. — Гласът на Глин почти се губеше в оглушителния шум от строителните работи, който ги посрещна. — Като се има предвид характера на задачата ни, не можехме просто да го чартираме. Тъй че се наложи да го купим.

— Двойно подсигуряване — промърмори Лойд.

— Разбира се, после ще можем да го продадем на почти същата цена. А и мисля, че ще се убедите, че „Ролвааг“ си струва парите. Той е класическо изпълнение, с тройно дъно и бордове и с дълбоко газене за бурно море. Измества сто и петдесет хиляди тона — малък е в сравнение с онези супертанкери, които изместват до половин милион.

— Забележително! Само да имаше начин да въртя делата си от разстояние, бих дал много да мога да дойда сам.

— Ние, разбира се, ще документираме всичко. Ще имаме всекидневна връзка чрез спътник. Вие ще можете да споделите всичко с нас, освен морската болест.

Продължиха да вървят по мостчето и пред тях се разкри целият ляв борд на кораба. Лойд спря.

— Какво има? — попита Глин.

— Аз… — Лойд се запъна, временно изгубил дар слово. — Просто никога не съм смятал, че ще изглежда толкова правдоподобен.

В очите на Глин за миг проблесна забавно пламъче.

— „Индъстриъл лайт и меджик“ вършат добра работа, не смятате ли?

— Холивудската фирма ли?

Глин кимна.

— Защо да преоткриваме колелото? Те притежават най-добрите проектанти на визуални ефекти в света. И са дискретни.

Лойд не отговори. Просто стоеше до перилата и се взираше надолу. Пред очите му лъскавият, класически танкер се превръщаше в очукан рудовоз, който сякаш търсеше къде да потъне. Предната половина на големия кораб представляваше боядисан метал, линиите на металните листове бяха в геометрично съвършенство: всичко това издаваше блестящата конструкция на новия, едва на шест месеца съд. От средата към кърмата обаче контрастът бе наистина жесток. Кърмовата секция на кораба наподобяваше развалина. Задната надстройка изглеждаше като покрита с двайсетина слоя боя, всеки от който олюспен в различна степен. Едно от крилата на мостика бе очевидно смачкано и после заварено наново. Големи потоци ръжда се стичаха по очукания корпус. Перилата бяха изкривени, липсващи части от тях бяха грубо заменени от заварени тръби, железа и винкели.

— Чудесно предрешаване — рече Лойд. — Досущ като цялата миннопроучвателна операция.

— Особено съм доволен от радарната мачта — рече Глин и посочи назад.

Дори отдалеко Лойд можеше да види олющената боя и парчетата метал, висящи на стари кабели. Няколко антени бяха потрошени, грубо снадени, а после отново — счупени. Всичко бе покрито със сажди от димохода.

— Вътре в тази развалина — продължи Глин, — ще намерите последната дума на екипировката: диференциална и Р-кодова GPS, FLIR, LN–66, Slick 327, пасивна ESM и друго специализирано радарно оборудване, Лоран С „Тайгършарк“. Ако се натъкнем на някои… ъ-ъ-ъ… по-специални ситуации, има електронни датчици, които могат да бъдат вдигнати на мачтата с натискането на един бутон.

Пред очите на Лойд един кран вдигна голяма разрушителна топка и се завъртя към кораба; с изящна точност топката се удари о левия борд веднъж, дваж, трижди, за да добави нови унизителни хлътнатини по новеничкия корпус. Бояджии с дебели шлангове със струйници се тълпяха по средната секция и превръщаха безупречно чистата палуба в бъркотия от симулирани петна от катран, нефт и мръсотия.