В залата се възцари тишина. Макфарлън вдигна глава към вратата и видя капитанът на „Ролвааг“ Бритън да влиза в залата. Знаеше, че капитанът е жена, но не очакваше да е толкова млада — не беше на повече от трийсет и пет години. В държанието й личеше естествено достойнство. Облечена бе в безупречна униформа: тъмносин блейзер със златни копчета и строга офицерска пола. Върху грациозните й рамене бяха прикрепени малки златни пагончета. Тя приближи към тях с отмерена стъпка, която сякаш излъчваше компетентност, а и нещо повече — може би, помисли си той, това бе желязна воля.

Капитанът зае мястото си и останалите я последваха с обичайния шум. Бритън свали фуражката си и я постави върху малката масичка встрани, чието предназначение бе сякаш точно за това. Разкри се сноп плътно прибрана руса коса. Когато се вгледа по-добре, Макфарлън забеляза, че очите й бяха сякаш на по-възрастен от нейните години човек.

Приближи побелял мъж в офицерска униформа и прошепна нещо на ухото й. Беше висок и слаб с тъмни очи, заобиколени от още по-тъмни кръгове. Бритън кимна и той отстъпи назад, като огледа междувременно масата. Спокойните му меки движения напомниха на Макфарлън за едър хищник.

Бритън го посочи с вдигната длан.

— Бих искал да ви представя старши помощник-капитана на „Ролвааг“ Виктор Хауъл.

Чуха се приглушени поздрави, мъжът кимна и отиде да заеме мястото си начело на съседната маса. Глин запита тихо:

— Мога ли да продължа с представянето?

— Разбира се — кимна капитанът.

Имаше ясен, отсечен говор с едва доловим акцент.

— Това е специалистът по метеорити на Музея Лойд, доктор Сам Макфарлън.

Капитанът стисна ръката на Макфарлън през масата.

— Сали Бритън — рече тя, дланта й бе хладна и силна. Едва сега Макфарлън идентифицира акцента й с характерното шотландско „р-р-р.“ — Добре дошли на борда, доктор Макфарлън.

— А това е доктор Рейчъл Амира, математичката от моя екип — продължи Глин. — И Юджийн Рошфор, главен инженер.

Рошфор вдигна глава и кимна отсечено и нервно, умните му, отнесени очи се стрелкаха непрекъснато настрани. Носеше син блейзер, който би могъл да изглежда и приемлив, ако не бе от полиестер, който блестеше под силните светлини в салона. Погледът му се спря върху Макфарлън и бързо се отмести. Изглеждаше много притеснен.

— А това е доктор Патрик Брамбъл, корабният лекар. Човек на „ти“ с морето.

Брамбъл дари сътрапезниците си с чудата усмивка и лек поклон по японски. Беше дяволит на вид старик с остри черти, с фини успоредни бръчки на високото чело, тесни, увиснали рамене и глава, гладка като порцеланова топка.

— Работили ли сте досега на кораб? — попита учтиво Бритън.

— Избягвам да стъпвам на сушата, ако е възможно — рече Брамбъл с ирландски акцент.

Бритън кимна, извади салфетката си от пръстена й, отвори я и я постави в скута си. Движенията, пръстите й, начинът, по който разговаряше, издаваха пестеливост, някаква несъзнателна ефикасност. Беше толкова спокойна и самоуверена, че на Макфарлън това му се видя като своего рода поза на самозащита. Докато разтваряше собствената си салфетка Макфарлън забеляза карта в сребърна рамка по средата на масата с отпечатано върху нея меню. На нея бе написано: консоме „Олга“, агнешко „Виндалу“, пиле по лионски, тирамису. Той подсвирна лекичко.

— Да не би менюто да не ви се нрави, доктор Макфарлън? — погледна го Бритън.

— Тъкмо обратното. Очаквах сандвич с яйце и салата и сладолед с фъстъци.

— Хубавата храна е стара корабна традиция — рече Бритън. — Шефът на борда — мистър Сингх — е един от най-добрите главни готвачи на море. Баща му е готвел на британското адмиралтейство по време на раджите.

— Нищо друго, освен доброто виндалу, не може да ти припомни, че си смъртен — рече Брамбъл.

— Но да караме неща по реда им — рече Амира и разтри ръце, докато се оглеждаше. — Къде е стюардът по напитките? Умирам си за един коктейл.

— Ще си поделим тази бутилка — рече Глин и посочи отворената бутилка „Шато Марго“, която стоеше до цветната украса.

— Хубаво вино. Ала нищо не може да се сравни с едно сухо бомбайско мартини преди вечеря. Дори когато вечерята е в полунощ — засмя се Амира.

Намеси се Глин.

— Съжалявам, Рейчъл, но на борда на кораба не се разрешават спиртни напитки.

Амира го погледна.

— Спиртни напитки ли? — повтори с лек смях тя. — Това е новост, Ели. Да не би да си станал член на Женското християнско въздържателно дружество?

Глин продължи спокойно:

— Капитанът разрешава само по чаша вино преди или по време на вечеря. На кораба няма твърд алкохол.

Все едно електрическа крушка гръмна над главата на Амира. Закачливото изражение бе заменено от внезапно изчервяване. Погледът й се стрелна към капитана, после — пак към Глин.

— О, така ли? — рече тя.

Макфарлън проследи погледа на Амира и забеляза, че лицето на Бритън леко побледня под хубавия й тен.

Глин все още гледаше Амира, която продължаваше да се зачервява.

— Мисля, че ще откриеш как качеството на бордото компенсира ограничението.

Амира не рече нещо, но по лицето й бе изписано пълно смущение.

Бритън взе бутилката и напъни чашите на всички около масата, освен своята. Каквато и да бе загадката, помисли си Макфарлън, тя бе отминала. Докато стюардът му сервираше чинията с консомето, той си отбеляза на ум да попита Амира за това по-късно.

Шумът от разговорите на съседните маси отново се увеличи и запълни краткото и неловко мълчание. На най-близката маса Мануел Гарса мажеше с масло дебел резен хляб с мускулестата си ръка и се заливаше от смях на някаква шега.

— Как се управлява такъв голям кораб? — попита Макфарлън.

Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.

Бритън взе лъжица консоме.

— До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. — Тя остави лъжицата. — Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.

— Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова ръждясало старо корито?

Отговорът на Бритън бе премерен:

— На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.

Обърна се към Глин:

— И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.

Глин кимна.

— Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.

Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.

— Ох-ох, това е чудничко — промърмори Брамбъл.

— Колко пъти сте заобикаляли Хорн? — попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.

— Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.

Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.

— Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?

Бритън се усмихна сдържано.

— Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?

Макфарлън кимна.

— Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро, тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.