— Не, не знаех.

Ето ти една жена, която се опиваше от собствения си глас.

— Да. Тягата на машината трябва да се регулира леко, за да се компенсира Ефекта на Кориолис. А за да спре, на тази рожбица са й необходими три морски мили.

— Ти си направо съкровищница от танкерни подробности.

— О, бива ме за разговори на коктейл.

Амира издуха струйка дим в мрака.

— И в какво още те бива?

Амира се засмя.

— Не съм съвсем зле и по математика.

— Така разбрах и аз.

Макфарлън се извърна, наведе се над перилата, с надеждата, че е разбрала намека.

— Е, не можем всички, като пораснем, да станем стюардеси, нали така? — Последва миг на благословена тишина, докато Амира пуфкаше пурата си. — Знаеш ли какво, шефе?

— Много ще се радвам, ако не ме наричаш така.

— Но си такъв, нали?

Макфарлън се обърна към нея:

— Не съм искал помощник. Нямам нужда от помощник. Тази подредба на нещата не ми харесва повече, отколкото на теб самата.

Амира издуха облаче дим, на лицето й се появи язвителна усмивка, а очите й заблестяха развеселени.

— Тъй че имам идея — продължи Макфарлън.

— И каква е тя?

— Хайде просто да се преструваме, че не си ми помощничка.

— Какво, да не би вече да ме уволняваш…

Макфарлън въздъхна, потисна първата си, импулсивна реакция.

— Ще прекарваме много време заедно. Затова нека работим като равни, става ли? Не е необходимо Глин да знае. А мисля, че и двамата ще сме по-доволни.

Амира погледна удължаващата се пепел на края на пурата, след което я запрати през перилата в морето. Когато заговори, тонът й бе станал малко по-дружелюбен.

— Онова, което направи със сандвича, много ми хареса. Рошфор е властолюбив маниак. Наистина се ядоса много, като оклепа ризата му с желето. Това ми хареса.

— Доказах твърдението си.

Амира се изкикоти и Макфарлън погледна към нея, видя блестящите й в полумрака весели очи, черната коса, която чезнеше в кадифения мрак. Пред него се намираше сложна личност, която се криеше зад фасадата на „мъжко момиче“, на „една от многото“. Погледна отново към морето.

— Е, сигурен съм, че с Рошфор няма да станем близки приятелчета.

— Никой не е приятел с него. Той е само наполовина човек.

— Като Глин. Мисля, че той дори не би се изпикал, преди да е изчислил всички възможни траектории на струята.

Последва пауза. Той разбра, че шегата му не й бе допаднала.

— Нека ти кажа това-онова за Глин — рече Амира. — През целия си живот той е работил само две неща. Ефективни инженерни решения. И при военните.

Нещо в гласа й накара Макфарлън да се обърне и да я погледне.

— Преди да основе ЕИР, Глин е бил специалист по разузнаването в Специалните части. Разпити на пленници, фоторазузнаване, подводни подривни действия, все от този сорт. Шеф на екип. Минал през десантните войски, после — рейнджърите. Спечелил е наградите и репутацията си по време на операцията „Феникс“8 във Виетнам.

— Интересно.

— Адски прав си — Амира говореше вече почти яростно. — Усъвършенствали се в най-тежките военни операции. От онова, което Гарса ми каза, съотношението им „убити противници — собствени загуби“ било отлично.

— Гарса ли?

— Той е бил инженерният специалист в екипа на Глин. Негов заместник-командир. Но по онова време вместо да строи, той взривявал разни неща.

— Гарса ли ти разказа всичко това?

Амира се поколеба.

— Ели ми каза сам част от него.

— И какво се случило?

— Екипът му бил разпердушинен, докато се опитвали да унищожат някакъв мост на камбоджанската граница. Калпава разузнавателна информация за позициите на противника. Ели изгубил целия си екип, до един, с изключение на Гарса. — Амира бръкна в джоба си, извади фъстък и го обели. — А сега Глин ръководи ЕИР. И събира цялата разузнавателна информация лично. Тъй че, както виждаш, Сам, сбъркал си в преценката си за него.

— А ти изглежда знаеш доста за него.

Очите на Амира изведнъж помръкнаха. Сви рамене, после се усмихна. Пламенното й изражение се бе стопило тъй бързо, както се бе и появило.

— Гледката е красива — рече тя и кимна към фара на нос Мей.

Светлината му трепкаше в кадифената нощ: последният им контакт със Северна Америка.

— Така е — отвърна Макфарлън.

— Можеш ли да се обзаложиш на колко мили е от нас?

Макфарлън се намръщи.

— Моля?

— Едно малко басче. За разстоянието до онзи фар.

— Не си падам по залозите. Освен това ти сигурно вече си измислила някоя чудодейна математическа формула.

— В това можеш да бъдеш сигурен.

Амира обели още няколко фъстъка, метна зрънцата в уста и хвърли шлюпките в морето.

— Е?

— Е какво?

— Ето ни тук, поели към края на света, за да отмъкнем най-големия камък, който светът е виждал. И тъй, господин ловецо на метеорити, какво всъщност мислиш?

— Мисля… — започна Макфарлън, но се сепна.

Осъзна, че не можеше да си позволи вярата, че тази втора възможност — която всъщност се бе появила изневиделица — би могла наистина да се осъществи.

— Мисля — продължи на глас той, — че е най-добре да слизаме долу на вечеря. Ако закъснеем, тази наша капитанка навярно ще ни прекара на въже под кила. А на такъв голям танкер това няма да е никак забавно.

Излязоха от асансьора и тук, пет палуби по-ниско, Макфарлън можеше да усети дълбоките, постоянни вибрации: все още слаби, ала осезаеми не само с уши, а и с всички кости на тялото.

— Насам — рече Амира и му посочи боядисания в синьо и бяло коридор.

Макфарлън я последва и се огледа. В сухия док бе прекарал дните и дори голяма част от нощите си в разположените в контейнери лаборатории на палубата и днес бе първият му истински ден в надстройката. Корабите, на които бе попадал досега, бяха все претъпкани, клаустрофобични пространства. Но на „Ролвааг“ всичко изглеждаше различно: коридорите бяха широки, кабините и общите помещения — просторни и постлани с мокет. Хвърляйки по един поглед, докато вървяха, той зърна през открехнатите врати киносалон с голям екран и библиотека с дървена ламперия. Завиха зад ъгъла, Амира отвори една врата и двамата влязоха в салона за хранене.

Макфарлън спря на място. Очакваше да види безличното помещение на корабен салет. Ала „Ролвааг“ отново го изненада. Офицерската столова бе обширно помещение, което заемаше цялата ширина на палубата към кърмата. Огромни прозорци гледаха към килватерната следа на кораба, която вреше в тъмнината. В средата на помещението бяха разположени дузина кръгли маси, всяка за осем души, застлани с колосани ленени покривки, украсени със свежи цветя. Камериерите в колосани униформи бяха на линия. Макфарлън се почувства неловко в облеклото си.

Хората вече заемаха местата си по масите. Макфарлън бе предупреден, че на кораба местата са строго определени, поне в началото, и че той трябва да бъде на масата на капитана. Огледа се и забеляза Глин на масата най-близко до прозорците. Закрачи към него по полираната дъбова палуба.

Глин бе забил нос в малко томче, което бързо прибра в джоба си с приближаването им. Но току преди то да изчезне, Макфарлън зърна заглавието му: „Избрана поезия от У. Х. Одън“. Глин никога не бе оставял у него впечатлението, че е любител на поезията. Може би в крайна сметка грешеше в преценката си за този човек.

— Разкошно — рече Макфарлън и се огледа. — Особено за петролен танкер.

— Всъщност е до голяма степен стандартно — отвърна Глин. — На такъв голям съд мястото вече не е проблем. Оперирането на тези кораби е толкова скъпо, че те практически не се застояват дълго в пристанище. Това означава, че екипажите им остават много месеци на борда. И си струва да направиш така, че да са доволни.

Продължиха да влизат още хора и нивото на шума в салона се повиши. Макфарлън огледа групичките корабни офицери, техници и специалисти от ЕИР. Събитията се бяха развили толкова бързо, че познаваше само десетина от около седемдесетте души.