Брамбъл въздъхна сънено. Историята беше интересна. Можеше да се превърне в добър, макар и донякъде сензационен роман. Джек Лондон би го оценил. Или, още по-добре — Конрад…

— Безпокоя се за Макфарлън — рече Глин и прекъсна мислите му. — Не можем да допуснем тук да се случи нещо подобно. Това ще съсипе всичко. След като веднъж е решил да предаде шурея си, той би предал и Лойд, и ЕИР без изобщо да се замисли.

— Защо да го прави? — прозя се Брамбъл. — Лойд има дълбоки джобове и изглежда подписва с удоволствие чековете.

— Макфарлън, разбира се, е наемник, но тук нещата не опират само до парите. Метеоритът, който ще търсим, притежава някои много особени свойства. Ако Макфарлън бъде обсебен от него, както от онзи в Торнарсук… — Глин се поколеба. — Например, ако се наложи да използваме аварийния люк, това ще е в миг на изключителна криза. Всяка секунда може да се окаже решаваща. Не бих искал някой да се опитва да го предотврати.

— А каква е моята роля във всичко това?

— Искам да преглеждате тези периодични доклади. Ако забележите някаква причина за безпокойство — особено някакви сигнали в зародиш за срив, подобен на предишния — ще ви моля да ме информирате.

Брамбъл отново прелисти двете папки, старата и новата. Папката с досието му бе странна. Питаше се откъде ли се бе сдобил Глин с информацията — много малка част от нея, ако изобщо имаше такава, бе стандартната психиатрична или медицинска информация. Много от докладите не съдържаха името на съставилия ги лекар или негов сътрудник — а на практика в някои изобщо липсваха имена. Каквито и да бяха източниците, от досието лъхаше на доста похарчени за информацията пари.

Вдигна отново глава, погледна Глин и затвори папката.

— Ще прегледам това и ще го държа под око. Не съм сигурен обаче, че мнението ми за случилото се е същото като вашето.

Глин се надигна да си върви, сивите му очи бяха непроницаеми като скали. На Брамбъл това му се видя необяснимо раздразнително.

— А гренландският метеорит? — попита той. — Междузвезден ли се оказал?

— Разбира се, че не. Оказал се най-обикновена скала от астероидния пояс. Макфарлън е сбъркал.

— А съпругата? — попита след малко Брамбъл.

— Каква съпруга?

— На Макфарлън. Малу Масънкей.

— Напуснала го. Върнала се на Филипините и се омъжила отново.

В следващия миг Глин вече го нямаше, предпазливите му стъпки стихваха по коридора. Докторът се заслуша в ритъма им и се замисли. В съзнанието му изплува една фраза на Конрад: „Никой човек не може добре да разбере собствените си изкусни хитрини да избегне мрачните сенки на самопознанието.“

С въздишка на възвърнало се доволство, той прибра папките и се завърна в личния си апартамент. Дремливият екваториален климат, както и нещо, което бе доловил у Глин, накараха доктора да се сети за Моъм — по-точно за късите му разкази. Той прокара пръст по гръбчетата на томчетата — всяко възпламеняваше отново вселена от спомени и емоции — намери онова, което търсеше, настани се в големия си фотьойл и отгърна корицата, потръпвайки от наслада.

Макфарлън пристъпи по настланата с паркет палуба и се огледа с любопитство. За първи път се качваше на мостика и това без съмнение бе най-впечатляващото място на борда на „Ролвааг.“ Мостикът бе широк колкото самия кораб. Трите стени на помещението бяха заети почти изцяло от големи прозорци, наклонени напред от основата си към върха, всеки със собствена електрическа чистачка. От двете страни се излизаше на крилата, а други две врати в дъното носеха табелки с бронзови букви: „Щурманска“ и „Радиорубка“. Под предните прозорци по протежение на цялата ширина бяха монтирани пултовете на различно оборудване: конзоли, телефони, подредени в редици — връзка с различните пунктове за управление в кораба. През прозорците се виждаше предутринният шквал, който пресичаше развълнуваната пустош на океана. Единствената светлина идеше от осветлението на пултовете и екраните. Стена от по-малки прозорци гледаше назад, между димоходите — към кърмата и двойната бяла килватерна линия зад нея, която чезнеше към хоризонта.

В средата на помещението бе централният команден пулт. Тук Макфарлън видя Бритън — неясна фигура в полумрака. Говореше по телефона, навеждаше се от време на време да каже нещо на кърмчията до себе си; тогава очите й се обагряха в зелено от радарния екран.

Докато Макфарлън се присъединяваше към мълчаливото бдение, шквалът се разпръсна и иззад хоризонта изпълзя сивата зора. Един самотен моряк, досущ като мравка, пълзеше към далечния бак, тръгнал по някаква своя работа. Над белезникавата носова вълна се виеха и пищяха морски птици. Това бе шокиращ контраст спрямо горещите тропици, които бяха останали зад гърба им преди по-малко от седмица.

След като „Ролвааг“ пресече екватора в знойно, придружавано с проливни дъждове време, на кораба се възцари някаква апатия. Макфарлън също я почувства: в прозявките при игрите на шовълборд11; в това как се излежаваше в кабината си, взрян тъпо в стените с цвят на американски орех. Ала със слизането им на юг въздухът ставаше все по-свеж, океанската мъртва вълна — по-дълга и по-тежка, а перленосивото небе от тропиците бе отстъпило място на яркосиньото, изпъстрено тук-там с облаци. Но с промяната във въздуха той усети как общата апатия се измества от непрекъснато засилващо се вълнение.

Вратата към мостика се отвори отново и влязоха третият помощник-капитан, който поемаше вахтата от осем до дванайсет, и Ели Глин. Той пристъпи и застана мълчаливо до Макфарлън.

— Какво става тук? — попита шепнешком Макфарлън.

Преди Глин да успее да му отговори се чу леко изщракване и Макфарлън се обърна — Виктор Хауъл излизаше от радиорубката, за да присъства на смяната на вахтата.

Третият помощник отиде и прошепна нещо на ухото на капитана. Тя на свой ред погледна към Глин.

— Внимавай откъм десния борд — рече тя и кимна към хоризонта, който лежеше като лезвие на нож на фона на небето.

С просветляването на небето вълните и падините между тях в надигащото се море станаха по-отчетливи. Остър лъч утринна светлина проби тежкия облачен покров откъм десния борд на кораба. След миг друг лъч сряза върховете на облаците. А после най-неочаквано целият хоризонт на запад пламна като експлозия. Макфарлън присви очи, опитваше се да разбере онова, което вижда. В следващия миг схвана: това бяха редица високи, заснежени върхове, около които се виеха ледници, ярко осветени от слънцето.

Капитанът се обърна с лице към групата на мостика:

— Сушата! — рече сухо тя. — Планините на Огнена земя. След няколко часа ще минем през протока Льомер и ще навлезем в Пасифика.

Подаде бинокъла на Макфарлън.

Известно време той наблюдава планинската верига присвил очи: далечна и отблъскваща, досущ като укрепленията на изгубен континент; от върховете се спускаха дълги воали сняг.

Глин изправи рамене, извърна се от гледката и погледна Виктор Хауъл. Старши-помощникът отиде до техника в дъното на мостика, който веднага се изправи и изчезна през вратата на дясното крило. Хауъл се върна при командния пулт.

— Имаш петнайсет минути за кафе — съобщи той на третия помощник. — Аз ще поема управлението.

Младшият офицер погледна Хауъл, после — капитана, изненадан от това нарушение на правилата.

— Да го впиша ли в дневника, госпожо? — попита той.

Бритън поклати глава.

— Не е необходимо. Просто се върни след четвърт час.

След като третият напусна мостика, капитанът се обърна към Хауъл.

— Банкс готов ли е с връзката с Ню Йорк? — попита тя.

Старши-помощникът кимна.

— Мистър Лойд ни очаква.

— Много добре. Свържете ни.

Макфарлън едва потисна въздишката си. „Не е ли достатъчно един път дневно?“ — помисли си той. Вече бе започнал да се страхува от обедните видеоконференции, които всеки ден се осъществяваха с Музея на Лойд. Лойд разпитваше най-подробно, искаше да узнае напредъка на кораба до миля, въртеше на шиш всички, кроеше планове и подлагаше на съмнение плановете на останалите. Макфарлън се чудеше на търпението на Глин.