Говорителят, монтиран към предната преграда изпука и Макфарлън чу гласа на Лойд, достатъчно силен в обширното помещение на мостика.

— Сам? Сам, там ли си?

— Говори капитан Бритън, мистър Лойд — рече Бритън и посочи на другите микрофона на командния пулт. — Чилийският бряг вече е във видимостта ни. Намираме се на един ден път от Пуерто Уилямс.

— Великолепно! — избуча Лойд.

Глин приближи микрофона.

— Мистър Лойд, тук е Ели Глин. Утре ще минем чилийския митнически контрол. Доктор Макфарлън, аз и капитанът ще отидем с работния катер до Пуерто Уилямс, за да представим документите на кораба.

— Необходимо ли е? — попита Лойд. — Защо трябва да отивате и тримата?

— Нека ви обясня положението. Първият проблем е, че митничарите навярно ще поискат да се качат на борда.

— Господи — долетя гласът на Лойд. — Но това ще издаде цялата игра.

— Потенциално е така. Ето защо нашето първо усилие ще е да предотвратим посещението им. Чилийците ще искат да се срещнат с главните действащи лица — капитанът, главният минен инженер. Ако пратим по-низши членове на екипа, те почти сигурно ще поискат да се качат на борда.

— Ами аз? — попита Макфарлън. — Не сте забравили, че в Чили съм персона нон грата, нали? По-скоро не бих си показвал носа навън.

— Съжалявам, но вие сте нашето основно предимство — отвърна Глин.

— И защо?

— Защото единствен от нас сте били в Чили. Имате най-богат опит при подобни ситуации. И дори при най-невзрачната възможност събитията да поемат по неочакван път, ще се нуждая от вашите инстинкти.

— Страхотно. Мисля, че не съм достатъчно добре заплатен, за да поемам такъв риск.

— А, заплатен си, заплатен си. — Гласът на Лойд прозвуча сприхаво. — Виж какво, Ели. Какво ще стане, ако те въпреки всичко поискат да се качат на борда?

— Подготвили сме специален приемен салон за случая.

— Приемен салон ли? Последното нещо, което бих желал, е да се мотаят на кораба.

— Помещението няма да предразполага към мотаене. Ако се качат на борда, ще бъдат отведени в носовата зала за управление на измиването на танковете. Помещението не е от най-уютните. Обзаведохме го с няколко железни стола — недостатъчно на брой — и пластмасова маса. Отоплението е изключено. Боядисахме част от палубата с химикали, които миришат леко на екскременти и повръщано.

Смехът на Лойд, усилен и с металически привкус, иззвънтя на мостика.

— Ели, да не дава Господ някой ден да водиш бойни действия. Ами ако поискат да видят мостика?

— Имаме стратегия и за това. Доверете ми се, Палмър, когато свършим с митничарите в Пуерто Уилямс, много малко вероятно ще е да поискат да се качат на борда, а още по-малко вероятно — да пожелаят да видят мостика. — Обърна се. — Доктор Макфарлън, оттук нататък няма да говорите испански. Просто следвайте моето поведение. Оставете аз и капитан Бритън да говорим.

Последва кратко мълчание.

— Ти каза, че това бил първият ни проблем — заговори отново Лойд. — А има ли и друг?

— Трябва да свършим още нещо, докато сме в Пуерто Уилямс.

— Мога ли да попитам какво ще е то?

— Възнамерявам да се възползвам от услугите на един човек на име Джон Пъпъп. Ще трябва да го открием и да го вземем на борда.

Лойд изстена.

— Ели, започвам да си мисля, че ти доставя удоволствие да ми сервираш изненади. Кой е Джо Пъпъп и защо се нуждаем от него?

— Той е наполовина яган, наполовина англичанин.

— А какво, по дяволите, е яган?

— Индианците яган са били туземните жители на архипелага нос Хорн. Вече са изчезнали. Останали са само няколко местисос. Пъпъп е възрастен, навярно около седемдесетте. На практика е бил свидетел на изчезването на собственото му племе. Той е последният, запазил донякъде познанията на местните индианци.

Говорителят известно време мълча. След това отново изпука и оживя.

— Ели, този план ми се струва твърде суров. Ти каза, че възнамеряваш да се възползваш от услугите му. Той знае ли за това?

— Още не.

— Ами ако откаже?

— Когато го намерим, изобщо няма да бъде в състояние да каже „не.“ Освен това не сте ли чували за дълбоко тачената морска традиция на „реквизирането?“

Лойд изпъшка.

— Значи сега към списъка от престъпленията ви ще трябва да добавим и отвличане.

— Тази игра е с твърде високи залози — отвърна Глин. — Вие го знаехте, когато започнахме. Пъпъп ще се завърне у дома богат. И няма да имаме неприятности от тази гледна точка. Единственият проблем ще е да го намерим и да го вземем на борда.

— Други изненади?

— В митницата доктор Макфарлън и аз ще се представим с фалшиви паспорти. Това е вариантът с най-голяма вероятност за успех, макар да включва някои дребни нарушения на чилийските закони.

— Почакайте малко — намеси се Макфарлън. — Да се пътува с фалшиви паспорти е нарушение на американските закони.

— Това никога няма да се разбере. Уредил съм данните за паспортите да се изгубят по пътя между Пуерто Уилямс и Пунта Аренас. Ще ви върнем истинските паспорти, разбира се, които ще бъдат подпечатани с истинските визи, ден и час на пристигане и отплаване. Или поне така ще изглеждат.

Той се огледа, сякаш очакваше някакви въпроси. Такива не последваха. Старши помощник-капитанът бе на руля и водеше кораба с безизразно лице. Капитан Бритън гледаше Глин. Очите й бяха широко отворени, ала не каза нищо.

— Много добре — каза Лойд. — Но трябва да ти кажа, Ели, че този твой план ме изнервя до крайност. Искам да бъда информиран мигновено, щом се върнете от митницата.

Говорителят замлъкна рязко. Бритън кимна на Виктор Хауъл, който отиде в радиорубката.

— Всички, които ще слезем в пристанището, трябва да изглеждат по подходящ начин за ролите си — каза Глин. — Доктор Макфарлън няма нужда от промяна — каза Глин, след като му хвърли един преценяващ поглед, — но капитан Бритън ще трябва да бъде с няколко степени по-малко официална.

— Казахте, че ще сме с фалшиви паспорти — рече Макфарлън. — Предполагам, че и имената ни ще са променени.

— Точно така. Вие ще бъдете доктор Сам Видманщетен.

— Много мило.

Последва кратко мълчание.

— А вие? — попита Бритън.

За пръв път, откакто се бе запознал с него, Макфарлън чу Глин да се смее — ниско, едва-едва, почти като въздишка.

— Наричайте ме Ишмаел — отвърна той.

На следващия ден големият кораб „Ролвааг“ лежеше на дрейф в Гори роудс, широк канал между три острова, които се издигаха над Пасифика. Студеното слънце къпеше острорелефните очертания на пейзажа. Макфарлън стоеше до перилата на работния катер на „Ролвааг“ — грохнало корито, почти толкова ръждясало, колкото и кораба-майка, и гледаше танкера, от който бавно се отдалечаваха. От морското равнище изглеждаше още по-голям. Далече високо, на кърмата, стоеше Амира, загърната в щормово яке с три размера по-голямо.

— Ей, шефе! — извика едва доловимо тя, докато му махаше. — Гледай да не пипнеш трипер!

Катерът се залюля на острата вълна и се насочи към пустия бряг на Исла Наварино. Този остров бе най-южната обитаема точка на земята. За разлика от планинския бряг, покрай който бяха минали преди, източният край на Наварино бе нисък и монотонен: замръзнали, заснежени блата, които се спускаха към широките, покрити с дребни камъчета плажове, върху които се стоварваха едрите вълни на Пасифика. Нямаше и знак за човешко присъствие. Пуерто Уилямс се намираше в защитени води на около двайсетина мили по протока Бийгъл. Макфарлън потрепери и се загърна по-добре с якето си. Едно бе да прекара известно време на Исла Десоласион — забутано островче, даже в сравнение с това забравено от Бога място. Но съвсем друго бе да се мотае в чилийско пристанище — това го изнервяше. На хиляда мили северно оттук още имаше много хора, които биха си спомнили лицето му — и с радост биха го запознали отново с болезнения край на електрическата палка. Винаги съществуваше възможността, колкото и да бе малка, да срещне някой от тях тук.