Когато отвори вратата, върху него връхлетя леденият вятър. Бе обаче ободрителен и прогони и последните остатъци от кошмарите. В полумрака можеше да види вентилационните „лули“ от наветрената страна, лодбалките, заснежените контейнери, покритата с киша палуба. Сега вече Макфарлън можеше да чуе ясно грохота на тежките вълни, които преминаваха по дължината на корпуса. Тук, навън, люлеенето на кораба бе по-осезаемо. Тъмните тежки вълни, върху които на равни интервали се наслагваха сриващи се гребени, едва доловимото свистене на връхлитащата вода, което се смесваше в ушите му с воя на вятъра.

Някой се бе надвесил над перилата на десния борд с увиснала над тях глава. Като приближи, видя, че бе Амира, навлякла отново прекалено голямото за нея яке.

— Какво правиш тук? — попита той.

Тя се обърна към него. Успя да зърне позеленялото й лице, потънало дълбоко в обшитата с кожа качулка. Няколко непокорни кичура черна коса се освободиха и вятърът ги поде.

— Мъча се да повърна — рече тя. — А какво е твоето извинение?

— Не можах да спя.

Амира кимна.

— Надявам се онзи разрушител да се появи отново. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да изпразня съдържанието на стомаха си върху онзи грозен, дребен команданте.

Макфарлън не отговори. Срещата с чилийския кораб, спекулациите относно команданте Валенар и мотивите му бяха основните теми на разговора на вечеря предишния ден. А пък Лойд, като чу за инцидента, направо обезумя. Само Глин изглеждаше равнодушен.

— Я погледни ей там — рече Амира.

Следвайки погледа й Макфарлън зърна тъмната фигура на бегач, облечен само в сив анцуг, който тичаше покрай перилата на левия борд. Напрегна очи и осъзна, че това бе Сали Бритън.

— Само тя може да се прави успешно на мъж, за да тича в такова време — рече кисело Амира.

— Доста е корава.

— По-скоро — побъркана — надсмя се Амира. — Погледни как ги друса под пуловера си.

Макфарлън, който гледаше точно натам, не отвърна нищо.

— Не ме разбирай криво. Проявявам единствено научен интерес. Мисля си как човек би могъл да състави уравнение за състоянието на тези доста впечатляващи гърди.

— Уравнение за състоянието ли?

— Това е нещо, което ние, физиците, правим. Отнася се до физическите свойства на даден предмет — температура, налягане, плътност, еластичност…

— Схващам.

— Виж — рече Амира и рязко смени темата. — Още един корабокруширал съд.

Макфарлън забеляза в зимния мрак очертанията на голям кораб, пречупен на две върху скалите.

— Кой е по ред, четвърти? — попита Амира.

— Мисля, че е петият.

След като „Ролвааг“ се насочи на юг от Пуерто Уилямс към нос Хорн гледките на гигантски корабокруширали съдове зачестиха. Някои бяха големи почти колкото „Ролвааг“. Районът бе същинско корабно гробище и подобни гледки вече не предизвикваха изненада.

По това време Бритън вече бе заобиколила бака и тичаше към тях.

— Ето я, идва — рече Амира.

Като ги наближи, Бритън спря, тичайки на място. Анцугът й бе мокър от лапавицата и дъжда и бе прилепнал към тялото й. „Уравнение за състоянието“ — помисли си Макфарлън.

— Бих искала да знаете, че в девет часа ще издам заповед за задължително носене на осигурителни колани на палубата — рече тя.

— Защо? — попита Макфарлън.

— Задава се шквал.

— Задава ли се? — изсмя се хапливо Амира. — Струва ми се, че той е вече тук.

— След като излезем от подветрената страна на Исла Наварино, ще се насочим право към бурята. Никой няма да излиза на палубата без осигурителен колан.

Бритън отговори на въпроса на Амира, ала гледаше Макфарлън.

— Благодаря за предупреждението — рече той.

Бритън му кимна и продължи да тича. След минутка вече я нямаше.

— Какво имаш против нея? — попита Макфарлън.

Амира замълча за миг, после отвърна:

— Нещо у Бритън ме дразни. Прекалено съвършена е.

— Мисля, че това се нарича командирско поведение.

— Освен всичко друго ми се вижда съвсем несправедливо целият кораб да страда заради това, че била имала проблеми с алкохола.

— Решението е на Глин — рече Макфарлън.

Амира въздъхна и поклати глава.

— Да, добрият стар Ели, нали? Можеш да се обзаложиш, че решението му се основава на безупречна логика. Той просто не е съобщил никому каква е тя.

Макфарлън потрепери от поредния порив на вятъра.

— Е, на мен толкова чист въздух ще ми е достатъчен за известно време. Да идем да закусим, а?

Амира изстена.

— Ти върви, аз ще поседя тук още малко.

След закуската Макфарлън се запъти към корабната библиотека — Глин го бе помолил да се срещнат там. Библиотеката, както и всичко останало на кораба, бе голяма. Прозорците, заскрежени от лапавицата, заемаха едната стена. През тях той можеше да види как долу снегът пердашеше почти хоризонтално и се виеше на вихрушки над черната вода.

Върху лавиците бяха подредени всякакъв вид книги: навигационни текстове и трактати, енциклопедии, годишници с „Рийдърс дайджест“, забравени бестселъри. Той ги заразглежа, докато чакаше Глин, донякъде обезпокоен. Колкото повече приближаваха до Исла Десоласион — мястото, където смъртта бе настигнала Масънкей, — толкова по-неспокоен ставаше. А вече бяха близо. Днес щяха да заобиколят нос Хорн и да се закотвят най-сетне всред островите на архипелага със същото име.

Пръстите на Макфарлън спряха върху едно тънко томче: „Разказ на Артър Гордън Пим от Нантъкет“. Това бе заглавието от Едгар Алън По, което Бритън бе споменала на вечерята през първата им нощ на море. Завладян от любопитство, той го отнесе до най-близкия диван. Тъмната кожа на подвързията му бе хлъзгава. Настани се и отвори книгата. Ноздрите му поеха приятния мирис на стара хартия и кожа.

Началото бе отчайващо сухо и той с облекчение видя вратата да се отваря и да влиза Глин. Следваше го Пъпъп, приведен и усмихнат, почти не приличаше на онзи пияница, който бяха взели на борда предишния следобед. Дългата му сива коса бе вчесана назад от челото, а изчистените и подредени, но все така кичурести мустаци се спускаха от провисналата му устна.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — рече Глин. — Разговарях с мистър Пъпъп. Той изглежда е доволен да ни помогне.

Пъпъп се ухили и отново се ръкува с всички наред. Макфарлън намери ръката му за учудващо хладна и суха.

— Елате до прозорците — рече Глин.

Макфарлън отиде и се взря навън. През разкъсалата се мъгла можеше да види на североизток гол остров, който се издигаше от водата — приличаше на назъбения връх на потънала планина, бялата пяна на разбиващите се вълни подскачаше в основата му и сякаш го гризеше.

— Това — рече тихо Глин, — е Исла Барнавелт.

Мина далечен шквал и сякаш дръпна завесата от назъбения от щорма хоризонт. В полезрението им се появи друг остров: черен, скалист, високите му като планини хълмове бяха покрити със сняг и мъгла.

— А това е Исла Десеит. Най-източният от островите нос Хорн.

Зад тях нежната светлина освети още пусти, потънали планински върхове, които се надигаха от морето. Докато наблюдаваха, светлината изведнъж изчезна — така, както се бе появила. Сякаш над кораба се спусна нощ, поредният шквал връхлетя с пълна сила и от яростта му прозорците затрепериха, по стъклата забарабани в картечен огън градушка. Макфарлън усети как големият кораб се накренява.

Глин извади сгънат лист хартия.

— Получих това съобщение преди половин час — каза той и го подаде на Макфарлън.

Макфарлън го разтвори с любопитство. Беше кратка радиограма: