Макфарлън я върна на Глин, който я прибра в джоба си.

— Лойд не ми каза нищо за плановете си. Какво мислиш, че би могло да означава това? И защо просто не телефонира или не изпрати електронна поща.

— Защото може би не се намира близо до телефон — отвърна Глин и се изправи. — Гледката от мостика е още по-хубава. Искаш ли да дойдеш?

Кой знае защо Макфарлън бе убеден, че шефът на ЕИР не се интересуваше много от гледката. Последва го. Глин обаче се оказа прав: от мостика яростта на вълните предизвикваше още по-силно страхопочитание. Разбеснели се черни талази се сриваха и се бореха помежду си, а вятърът отнасяше гребените им и дълбаеше дълбоки тунели в падините между тях. Макфарлън видя как носът на „Ролвааг“ се заби в масивна вълна, след това се изправи и мощни водопади рукнаха от двата му борда.

Бритън се обърна към тях, лицето й изглеждаше призрачно на изкуственото осветление.

— Виждам, че сте довели пилота — рече тя и погледна с известно съмнение към Пъпъп. — След като заобиколим Хорн, ще видим какви съвети би могъл да даде при подхождането ни.

Застаналият до нея Виктор Хауъл се размърда.

— Ето го сега — рече той.

Далеч пред кораба един „прозорец“ в стената на бурята хвърли лъч светлина върху изпъстрена с пукнатини скала — по-висока и по-тъмна от останалите, тя се издигаше над побеснялото море.

— Кабо де Хорнос — каза Глин. — Нос Хорн. Но аз дойдох тук за друго. Би трябвало да очакваме всеки момент посетител…

— Капитане! — прекъсна го третият помощник-капитан, наведен над някакъв екран. — Slick 32 засича радарно облъчване. Имам контакт с въздушна цел, която приближава от североизток.

— Пеленг?

— Истински пеленг нула-четири-нула, госпожо. Право към нас.

Атмосферата на мостика се сгъсти. Виктор Хауъл отиде бързо до третия помощник и се взря над рамото му в екрана.

— Разстояние и скорост? — попита Бритън.

— Четирийсет мили разстояние и приближава със скорост сто и седемдесет мили в час, госпожо.

— Разузнавателен самолет?

Хауъл се изправи.

— В такова време?

Подгоненият от нов яростен порив на вятъра дъжд забарабани отново по прозорците.

— Е, сигурно е, че не е някой любител с „Чесна“ — рече тихо Бритън. — Възможно ли е да е отклонил се от курса си граждански самолет?

— Едва ли. Единствените машини, които летят в тези райони са чартирани хидроплани. А и те никога не биха летели в такова време.

— Военни?

Никой не отговори. Чуваше се само воят на вятъра и тътенът на морето. В продължение на минута на мостика се възцари пълна тишина.

— Пеленг? — рече отново капитанът, този път по-тихо.

— Все още право към нас, госпожо.

Тя бавно кимна.

— Много добре. Мистър Хауъл, дайте общокорабна тревога.

Изведнъж от вратата на радиорубката се подаде радистът Банкс.

— Онази птичка там горе… това е вертолет на „Лойдс холдинг“.

— Сигурен ли си? — попита Бритън.

— Току-що проверих позивните му.

— Мистър Банкс, свържете се с хеликоптера.

Глин се прокашля. Макфарлън видя как той прибра сгънатото листче в джоба си. През цялото време на това внезапно оживление на мостика Глин не показа нито тревога, нито изненада.

— Мисля — рече тихо той, — че ще е най-добре да приготвим площадката за кацане.

Капитанът се вторачи в него.

— В това време?

Банкс се показа отново от радиоубката.

— Искат разрешение да кацнат, госпожо.

— Не мога да повярвам — извика Хауъл. — Та ние сме в средата на осембалов щорм.

— Мисля, че нямате голям избор — каза Глин.

През следващите десет минути на борда на кораба се развихри бурна дейност по подготовката за кацането. Когато Макфарлън се появи при вратата, водеща към кърмата, следван от Глин, един строг моряк им подаде безмълвно осигурителни колани. Макфарлън навлече широкия „ярем“ и го стегна. Морякът го подръпна, изръмжа одобрението си и отвори вратата.

Още щом Макфарлън излезе навън, силният порив заплаши да го изхвърли зад борда. С известни усилия закопча свободния край на колана си за външните перила и тръгна към вертолетната площадка. Тук бяха заели позициите си моряци от екипажа, които също бяха привързали коланите си към металните релинги. И макар корабът да бе намалил ход дотолкова, доколкото да не изгуби управление във врящите води, палубата се люлееше доста. Десетина прожектора светнаха изведнъж и осветиха периметъра — премигващи на пресекулки червени точици на фона на връхлитащата суграшица.

— Ето го! — извика някой.

Макфарлън присви очи и се вторачи в бурята. В далечината се виждаха очертанията на увисналия във въздуха огромен вертолет „Чинуук“ със запалени ходови светлини. Вертолетът подходи към кораба, като се накланяше ту наляво, ту надясно под напора на поривите. Някъде наблизо се чу алармен сигнал и серия оранжеви предупредителни светлини освети надстройката на „Ролвааг.“ Макфарлън чуваше грохота на вертолетните двигатели, които напрягаха сили срещу яростта на бурята. Хауъл крещеше нарежданията си през мегафон, притиснал ръчната радиостанция до ухото си.

Вертолетът зави и увисна неподвижно спрямо кораба. Макфарлън зърна пилота в носа на машината — той с мъка удържаше машината. Суграшицата ги запердаши с удвоена от винта на вертолета сила. Коремът на машината подскачаше настрани, докато тя предпазливо подхождаше към люлеещата се палуба. Мощен порив отхвърли вертолета настрани и пилотът бързо зави, за да се върне за повторен опит. Имаше един отчайващ миг, в който Макфарлън бе почти сигурен, че пилотът ще изпусне управлението, ала точно тогава гумите докоснаха площадката и моряците се втурнаха напред, за да ги застопорят с дървени клинове. Товарната врата се отвори. Навън се изсипа тълпа мъже, жени, заизлизаха машини и различно оборудване.

Чак тогава Макфарлън зърна фигурата на Лойд, която не можеше да сбърка с никого, да се спуска на мократа повърхност на площадката — беше по-едър от всякога в щормовото си облекло и ботушите. Изтича изпод вертолета, зюдвестката, която бе нахлупил на главата си, заплющя на бурята. Като зърна Макфарлън и Глин им махна въодушевено. Един моряк изтича да му сложи осигурителния колан, ала Лойд го пропъди с жест. Дойде до тях, изтри дъжда от лицето си и улови Макфарлън и Глин за ръцете.

— Господа — избуча той по-силно от бурята с разцъфнало в широка усмивка лице, — кафето е от мен.

Макфарлън погледна часовника си, качи се в асансьора и натисна бутона за палубата под мостика. Беше я подминавал много пъти, чудеше се защо Глин бе забранил достъпа до нея. А сега, докато асансьорът го изкачваше гладко, разбра за кого е била запазена. Сякаш Глин през цялото време бе знаел, че Лойд неминуемо ще дойде.

Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри картината на трескава дейност: телефони звъняха, бръмчаха факсове и принтери, хора се щураха насам-натам. Няколко секретари бяха заели местата си зад бюрата — мъже и жени, които приемаха обажданията, набираха текстове на компютърните си станции, с други думи, въртяха бизнеса на „Лойдс холдингс“.

Към него приближи мъж в светъл костюм, който с мъка си проправи път в бъркотията. Макфарлън разпозна клепналите уши, увисналата уста с дебели, свити устни — те можеха да принадлежат единствено на Пенфолд, личният помощник на Лойд. Пенфолд никога не вървеше направо към нещо, а винаги подхождаше под ъгъл, сякаш прекият подход би бил твърде нахален.

— Доктор Макфарлън — рече Пенфолд с висок и нервен глас, — насам, моля.

Поведе Макфарлън през една врата, а после по коридора до малка всекидневна с черни кожени канапета, подредени около стъклена масичка с позлатени орнаменти. Една врата се отвори към следващ кабинет и Макфарлън дочу дебелия басопрофундо на Лойд.

— Моля, седнете — рече Пенфолд. — Мистър Лойд ей сега ще дойде.

Той изчезна и Макфарлън се настани на един от диваните със скърцаща кожена дамаска. Имаше стена с телевизионни екрани, включени към различни новинарски канали от целия свят. Последните списания лежаха на масичката: „Сайънтифик Американ“, „Ню Йоркър“ и „Ню Рипаблик“. Макфарлън взе едно, разлисти го разсеяно и го остави. Защо се бе появил Лойд толкова неочаквано? Да не би нещо да се бе объркало?