Гражданската война донесла кратък отдих в копането. Но през 1869-а година новосъздадена компания за търсене на съкровища получила правата да копае на острова. Майсторът-сондьор Ф.К.Ренч забелязал, че равнището на водата се повдигало и спадало съобразно приливите и предположил, че Шахтата и водните й капани би трябвало да са свързани с морето посредством прокопан наводнителен канал. Ако този тунел можел да бъде открит и затворен, Шахтата би могла да бъде осушена и съкровището да бъде безопасно прибрано. Ренч прокарал общо повече от дузина проучвателни галерии на различна дълбочина в близост до Наводнената шахта. Много от тях се натъкнали на хоризонтални тунели и каменни „тръби“, които били взривени в опит да се спре водата. Ала така и не бил намерен тунел към морето и Шахтата си останала наводнена. Компанията свършила парите и като всички свои предходнички оставила машинарията си кротко да ръждясва на соления въздух.

В началото на осемдесетте години на миналия век консорциум от индустриалци от Канада и Англия основали „Златотърсачи“ ООД. На острова били доставени мощни помпи и нова сондажна техника, ведно с парните котли, които да ги задвижват. От компанията опитали да пробият няколко отвора в Наводнената шахта и най-накрая, на 23 август 1883-а година стигнали дъното. Резецът на сондата се натъкнал на желязната плоча, която петдесет години по-рано сломила Паркхърст. В резеца били монтирани още няколко диамантени елемента, а парата в котлите била вдигната до максимум. Този път сондата минала през желязото и се врязала в блок от по-мек метал. След като била извадена ядката, в нея била открита дълга, тежка спирала от чисто злато, както и изгнило парче пергамент, върху което могли да прочетат две полуразбираеми фрази: „коприна, южно вино, слонова кост“ и „Джон Хайд гние на бесилката в Дептфорд.“4

Половин час след това откритие един от най-големите парни котли експлодирал, при което загинал един ирландец-огняр, а повечето от издигнатите от компанията постройки били изравнени със земята. Тринайсет души били ранени, а един от собствениците — Езикиъл Харис ослепял. „Златотърсачи“ ООД било сполетяно от съдбата на предшествениците, т.е. от банкрут.

Годините малко преди и след 1900-а са свидетели на още три компании, опитали късмета си с Наводнената шахта. Тъй като не успели да повторят откритието на „Златотърсачи“ ООД, тези компании използвали новоконструирани помпи в комбинация с произволно поставени подводни заряди, в опит да запечатат и да осушат наводнения остров. При най-големия си капацитет помпите били в състояние да намалят водното равнище в някои от централните шахти до около 20 фута при отлив. Копачите, изпратени долу да изследват състоянието на шахтите се оплаквали от наличието на вредни газове; неколцина припаднали и трябвало да бъдат изтеглени на повърхността. В началото на септември 1907-а година, когато още работела последната от трите компании, един човек изгубил едната си ръка и двата си крака в резултат на преждевременно взривил се заряд. Два дни по-късно свиреп североизточен вятър помел острова и разбил основната помпа. Работата била изоставена.

Въпреки че не се появили повече компании, отделни копачи и ентусиасти от време на време опитвали късмета си в проучвателните тунели. По това време първоначалното местоположение на Наводнената шахта било изгубено измежду безбройните наводнени странични шахти, дупки и тунели, които просичали сърцевината на острова. Най-сетне островът бил изоставен във владение на орлите-рибари и храстите диви череши, като самата му повърхност била неустойчива и опасна, отбягвана от жителите на градовете от материка. През 1940 година Алфред Уестгейт Хач старши — млад, заможен нюйоркски финансист, довел семейството си на лятна почивка в Мейн. Научил за острова и, заинтригуван, проучил историята му. Документацията била непълна; нито една от предишните компании не си била направила труда да води точни архиви. Шест години по-късно Хач купил острова от търговец на недвижими имоти и се преместил със семейството си в Стормхейвън.

Както и мнозина преди него, А.У.Хач старши, бил обсебен от Наводнената шахта и бил разорен от нея. Само за две години финансите на семейството били източени и Хач се принудил да обяви личен банкрут; той се пропил и починал малко след това, като оставил А.У.Хач младши, тогава деветнайсетгодишен, като единствена опора на семейството.

На Малин Хач му бе скучно това лято. Той и Джони през цялата сутрин замеряха с камъни гнездо на стършели в старата колиба на кладенеца. Беше забавно. Ала сега вече нямаше какво друго да се прави. Минаваше единайсет, но той вече бе изял двата сандвича с фъстъчено масло и банани, които майка му бе направила за обяд. Седеше с кръстосани крака на понтона пред къщата им и гледаше към морето с надеждата някой боен кораб да се появи на хоризонта. Дори голям танкер би свършил работа. Би могъл да се насочи към някой от външните острови, да заседне и да се взриви. Е, това вече би било нещо интересно.

Брат му излезе от колибата и затрополи по дървеното мостче към понтона. Беше наложил парче лед върху врата си.

— Е, пада ти се — рече Малин, тайничко зарадван, че той бе избегнал ужилването, докато по-големият му и ужким по-умен брат не бе успял.

— Ти просто не приближи достатъчно — отвърна Джони с уста, пълна с последната хапка сандвич. — Страхопъзльо.

— Приближих колкото и ти.

— Да, как ли не! Онези пчели можаха да видят само как кльощавият ти задник се носи с все сила.

Той изсумтя и метна парчето лед във водата.

— А, не, господине. Бях точно там.

Джони се тръшна на понтона до него и пусна раницата-еднодневка до себе си.

— Ама пък добре им дадохме да се разберат на тези пчели, а, Мал? — рече той и опипа с показалец зачервеното място на врата си.

— Уха!

Двамата се смълчаха. Малин отправи поглед отвъд малката бухта към островите в залива: Хърмит, Рек, Оулд хъмп, Килик стоун. А зад тях — синкавите очертания на остров Рагид, които ту се появяваха, ту изчезваха в упоритата мъгла, която не искаше да се вдигне дори в този хубав летен ден. Отвъд островите откритото море бе, както баща им често казваше, тихо като воденичен вир5.

Той лениво хвърли камък във водата и без особен интерес загледа как се разпростират концентричните вълнички. Почти съжали, че не бе отишъл в града с родителите си. Искаше му се да е където и да е другаде по света — в Бостън, в Ню Йорк, само не и в Мейн.

— Ходил ли си в Ню Йорк, Джони?

Джони важно кимна.

— Веднъж. Преди да се родиш.

„Каква лъжа!“, помисли си Малин. Като че Джони можеше да помни какво се е случило, когато е бил на по-малко от две години. Ала ако го бе изрекъл на глас, щеше да рискува бърз юмрук по ръката.

Погледът на Малин спря върху малката лодка с извънбордов мотор, привързана в края на понтона. И изведнъж му хрумна една идея. Една наистина добра идея.

— Хайде да излезем с нея — рече той шепнешком и кимна към скифа6.

— Ти си луд — извика ужасен Джони. — Татко ще ни напердаши яката.

— Хайде — подкани го Малин. — След като напазаруват, те ще обядват в „Хейстингс“. Няма да се върнат преди три, а може би и преди четири часа. Кой ще разбере?

— Целият град ще разбере, след като ни видят да излизаме.

— Да не мислиш, че всички нас гледат? — рече Малин и добави безразсъдно: — Е, сега кой е страхопъзльото?