Джони обаче изглежда не обърна внимание на допуснатата от него волност. Погледът му бе вперен в лодката.

— Къде толкова искаш да отидеш? — попита той.

Въпреки че бяха сами, Малин още повече сниши гласа си:

— До остров Рагид.

Джони се обърна към него.

— Татко ще ни убие — прошепна той.

— Няма да ни убие, ако намерим съкровището.

— Няма никакво съкровище — рече презрително Джони, ала без да е много убеден в думите си. — А и във всеки случай там е опасно с всичките онези шахти.

Малин познаваше твърде добре брат си, за да усети промяната в тона му. Джони бе заинтригуван. Малин замълча и остави монотонната им сутрешна усамотеност да довърши убеждаването вместо самия него.

Джони рязко се изправи и отиде до края на понтона. Малин зачака, обзет от вълнение. Брат му се върна с по една спасителна жилетка във всяка ръка.

— След като стигнем брега, няма да навлизаме по-навътре от скалите покрай него.

Тонът на Джони бе нарочно груб, сякаш искаше да напомни на Малин, че подхвърлянето на една добра идея не променя съотношението на силите помежду им.

— Ясно ли е?

Малин кимна и задържа планшира на лодката, докато Джони прехвърли в нея чантата и спасителните жилетки. Запита се защо досега не им бе хрумнало да сторят това. И двете момчета никога не бяха стъпвали на остров Рагид. Малин не знаеше и някое друго момче от Стормхейвън да е ходило на острова. Щеше да бъде страхотно да разказват на приятелите си за приключението.

— Седни на носа — нареди Джони, — аз ще карам.

Малин наблюдаваше как Джони се занимава с лоста за управление, как отваря ауспуха, как напомпва гориво, след което дръпна стартовата корда. Двигателят се закашля и изгасна. Джони дръпна отново, после — трети път. Остров Рагид се намираше на шест мили навътре в морето, ала Малин пресметна, че в такова тихо море можеха да стигнат до него за половин час. Наближаваше приливът, когато силните течения, които миеха острова щяха да намалеят почти до минимум, преди да обърнат посоката си.

Зачервен от усилието, Джони пое дъх, след което дръпна с все сила. Двигателят забръмча.

— Отдай въжето — извика той.

Отвързаха се, Джони бутна напред ръчката за газта и малкият двигател от осемнайсет конски сили зави от напрежение. Лодката се отдели от понтона и се насочи покрай нос Брийдс към залива; вятърът и пръските приятно галеха лицето на Малин.

Подир лодката, която се плъзгаше в океана, оставаше разпенена диря. Седмица преди това бе имало силна буря, ала както обикновено тя изглежда бе изгладила повърхността и водата бе като стъкло. Откъм десния борд се появи остров Оулд хъмп, нисък, гол, гранитен купол, нашарен от „варта“ на чайките, поръбен с тъмни водорасли. Докато минаваха през канала безброй чайки, дремещи на един крак върху скалата, вдигнаха глави и се вторачиха в лодката с яркожълтите си очи. Само една двойка излетя, зави покрай тях и изкряка.

— Това е една страхотна идея — рече Малин. — Нали, Джони?

— Може би — отвърна брат му. — Но ако ни хванат, предложението е било твое.

Въпреки че баща им бе собственик на остров Рагид, на тях досега им бе абсолютно забранено да ходят до него. Татко им мразеше това място и никога не говореше за него. В училището се носеха легенди за безброй загинали хора, които търсели съкровище; че мястото било прокълнато; че в него витаели духове. Във вътрешността на острова имало страшно много шахти и ями, прокопани през изминалите години — напълно разрушени, готови да погълнат някой непредпазлив посетител. Той дори бе чувал за Камъка на проклятието. Бил намерен в Шахтата преди много години и сега, по всеобщо мнение, се съхранявал в специално помещение дълбоко в избата на църквата, заключен яко, защото бил дяволско творение. Веднъж Джони му бе казал, че децата, които се държали лошо на неделното училище, били затваряни в криптата с Камъка на проклятието. Малин усети как отново потръпва от вълнение.

Островът сега се намираше точно пред тях, обвит от парцаливи ивици мъгла. През зимата или в дъждовно време мъглата се превръщаше в задушлива пелена, гъста като грахова супа. А в ясните летни дни повече приличаше на прозрачен захарен памук. Джони бе опитвал да му обясни местните бурни приливи, които я причиняват, ала Малин не можа да го разбере, а се съмняваше, че и Джони го разбира.

Мъглата наближаваше носа на лодката и те изведнъж се озоваха в някакъв странен полумрак, в който и шумът на двигателя звучеше приглушено. Джони почти несъзнателно намали хода. Сетне вече се озоваха в най-гъстата мъгла и пред себе си Малин можа да види рифовете на остров Рагид, очертанията на злокобните им хълбоци, обвити във водорасли, се смекчаваха от мъглата.

Прекараха скифа през отвор в рифовете. Мъглата се повдигна от равнището на морето и Малин успя да види зелените върхове на назъбените подводни скали, покрити с поклащащи се водорасли; бяха тъкмо такива скали, от които толкова се бояха ловците на омари при отлив или при гъста мъгла. Ала сега водата бе висока и малката моторница се плъзна без усилие покрай тях. Докато спореха кой да си намокри пръв краката, лодката опря дъно о чакълестия бряг. Малин скочи с вързалното въженце в ръка и изтегли лодката; водата джапаше в маратонките му.

Джони скочи на суха земя.

— Доста добре — рече уклончиво той, нарами чантата и погледна към вътрешността.

Малко над каменния бряг започваха високи треви и диви черешови храсти. Пейзажът бе осветен от призрачна сребриста светлина, която се процеждаше през тавана на мъглата, който още висеше над главите им. Огромен парен котел, висок най-малко три метра, се издигаше от близките треви, виждаха се масивните му нитове и тъмнооранжевата ръжда, с която бе покрит. От едната му страна имаше дълбок прорез — назъбен и обрасъл с цветчета. Горната му част чезнеше наполовина обвита от ниските вълма на мъглата.

— Обзалагам се, че котелът се е пръснал — рече Джони.

— Аз пък бас ловя, че е убил някого — отвърна с наслада Малин.

— Ха на бас, че е убил двамина.

Каменистият плаж завършваше към морето с хребети от полирани от морските вълни гранитни скали. Малин знаеше, че рибарите, които минават през канала на остров Рагид наричаха тези скали „уейлбакс“ (гърбове на китове). Той се покатери на най-близката от тях и се изправи, като се опита да надникне над тях към острова.

— Слез долу! — изкрещя Джони. — Какво си въобразяваш, че ще видиш в такава мъгла, идиот такъв!

— Не се знае кой е идиотът — понечи да каже Малин, докато слизаше, и получи братско почукване по главата заради стореното.

— Стой зад мен — рече Джони. — Ще обиколим брега, след това се връщаме.

Той закрачи бързо покрай подножията на скалите; загорелите му крака изглеждаха шоколадови на мъждивата светлина. Малин го последва огорчен. Идеята да дойдат тук бе негова, но Джони винаги поемаше водачеството.

— Ей! — извика Джони. — Погледни! — Той се наведе и взе нещо бяло и дълго. — Това е кост.

— Не, не е — отвърна Малин, все още ядосан.

Идването до острова бе негова идея. Той трябваше да я намери.

— Кост е и още как. И се обзалагам, че е човешка. — Джони развъртя предмета напред-назад като бейзболна бухалка. — Това е кост от крак на някой, който се е опитвал да намери съкровището. Или пък, може би, на пират. Ще я отнеса в къщи и ще я държа под леглото си.

Любопитството надви над гнева на Малин.

— Я да я видя — рече той.

Джони му подаде костта. Тя бе учудващо тежка и студена и миришеше лошо.

— Пфу! — рече Малин и веднага му я върна.

— Може би и черепът е някъде наоколо — поклати глава Джони.

Те се поразровиха сред скалите, но не намериха нищо друго освен умряла риба-куче с изпъкнали очи. След като заобиколиха носа, пред погледите им се появи потънала баржа, изоставена от някоя отдавна забравена спасителна операция. Явно заседнала при отлив, усукана и блъскана върху скалите, брулена от щормовете в продължение на десетилетия.