Той отиде до най-близкия прозорец, вгледа се за миг навън, след което се обърна.

— Знам, че повечето от вас са наясно с подробностите около злополуката. Докато е обхождал с екипа си острова, Кен Фийлд е паднал в стара, прокопана може би през деветнайсети век шахта. Спасителното му въже го е предпазило да рухне на дъното. Ала когато са започнали да го издърпват, въжето се е заплело в греда, чиито подпори са били изгнили с течение на времето. При натягането на въжето, за да го издърпат, гредата се е разместила, предизвикала е пропадане и наводнение откъм прилежащата шахта.

Той замлъкна за миг и продължи:

— Знаем какви уроци можем да извлечем от случилото се. И мисля, че сме наясно какви ще бъдат следващите ни задачи. Утре започваме приготовления за тест на Наводнената шахта с боя, за да локализираме скритите наводняващи я от морето канали. Дотогава основните компютърни системи вече трябва да са монтирани и да действат. Сонарите за откриване на твърди тела, сеизмографите, томографските системи и протоновите магнитометри трябва да са в действие преди да започнем работа. Водолазната екипировка трябва да бъде проверена и да е готова към петнайсет часа. И най-важното — искам сдвоените помпи да бъдат монтирани и готови за тестване до края на деня.

Найдълман огледа бързо всички.

— Като хора от основния ми екип, всички тук присъстващи вместо заплата ще получат дял от съкровището. Знаете, че ако успеем, всеки от вас ще стане много богат. Това може и да ви се стори нелошо за четири седмици работа, но не забравяйте какво се случи с Кен Фийлд. Ако някой от вас възнамерява да напусне, сега му е времето да го стори. Ще получите стандартните за „Таласа“ обезщетения, но не и дял. Няма да се караме, няма да си задаваме въпроси. Ала не идвайте после при мен, за да ми съобщите, че сте променили решението си. Ние ще продължим работата си, каквото и да ни коства това. Затова говорете сега.

Капитанът отвори едно шкафче и извади стара дървена лула, тенекиена кутия с тютюн „Дънхил“, напълни я, натъпка я замислен и я запали с клечка кибрит. Всичко това той стори с преднамерено забавени движения, а в това време тишината около масата продължи да се нагнетява. Отвън вечната мъгла, обвила остров Рагид, се бе сгъстила и галеше едва ли не чувствено „Грифин“.

Най-сетне капитанът се обърна и заговори, издишвайки кълбо дим:

— Добре. Преди да се разделим, искам да ви представя всички на най-новия член на експедицията. — Той погледна към Хач. — Докторе, надявах се да ви запозная със старшите членове на екипа си при по-приятни обстоятелства. — Обгърна с жест групата си. — Повечето от вас знаят, че това е Малин Хач, собственик на острова и съдружник в тази операция. Той ще бъде нашият лекар.

Найдълман се обърна:

— Доктор Хач, това е Кристофър Сейнт Джон, историкът на експедицията.

Беше мъжът с топчестото лице, когото Хач бе видял да се взира в него от единия от работните катери преди два дни. Грива непокорна коса покриваше темето му, а по измачканото му сако от туид имаше лекета от поне няколко закуски.

— Ще разберете, че е експерт по историята от елизабетинския и стюартовия период, включително пиратството и използването на шифри. А това — Найдълман посочи към мърлявия мъж с бермудките, който чоплеше ноктите си с изражение на безкрайна досада и бе прехвърлил крак през облегалката за ръце на стола си — е Кери Уопнър, нашият компютърен експерт. Кери е много вещ в изграждането на компютърни мрежи и в разшифроването. — Найдълман погледна двамината. — Няма нужда да ви казвам от какво огромно значение е да се разшифрова втората част на дневника, особено в светлината на тази трагедия. Макалън не бива да крие още тайни от нас.

Найдълман продължи с обхода си на масата.

— Вече се запознахте с шефа на екипа ни Лайл Стрийтър. Той работи с мен още от дните, когато кръстосвахме Меконг. А това тук — и той посочи дребна, строга, заядлива на вид, облечена официално жена — е Сандра Магнусен, главният инженер в „Таласа“ и специалистка по изследванията с прибори с дистанционно управление. А на края на масата е Роджър Ранкин, нашият геолог.

Той посочи към едър, як като бик космат мъжага, който седеше на стол, който изглеждаше поне наполовина по-малък за него. Срещнаха погледите си с Хач, русата му брада се разтвори в спонтанна усмивка, след което чукна с два пръста челото си.

— Доктор Бонтер — продължи Найдълман — нашата археоложка и шеф на водолазния екип трябва да пристигне по-късно тази вечер.

Капитанът замълча за миг, след което рече:

— Ако няма други въпроси, това бе всичко. Благодаря ви, ще се видим отново утре заран.

След като групата се разпръсна, Найдълман заобиколи масата и отиде при Хач.

— Оставих на острова специален екип, който да подготви мрежата и базовия лагер — рече той. — Вашият медицински пункт ще е подреден и готов до изгрев слънце.

— Това е успокояващо — кимна Хач.

— Може би ще искате да научите още нещо за същината на проекта. Този следобед ще е най-подходящото време. Какво ще кажете да дойдете на „Серберъс“ около четиринайсет часа? — Върху устните му се изписа лека усмивка. — След като утре вече започваме, нещата тук ще станат доста напрегнати.

Точно в два следобед „Плейн Джейн“ се понесе бавно по тихата вода и се освободи от последните вълма мъгла, обвили остров Рагид. Пред себе си Хач виждаше очертанията на белия „Серберъс“, който се люлееше на котвата си: дългата му, стройна надстройка бе ниско над водата. Забеляза близо до водолинията отворен люк, в чиито рамки се очертаваше силуетът на високата и слаба фигура на капитана, който очакваше пристигането му.

Хач намали газта до нула и се насочи под ъгъл към „Серберъс.“ Под сянката на кораба бе хладно и тихо.

— Хубава лодчица си имате тук — извика Хач, докато заставаше току до капитана.

Пред „Серберъс“ „Плейн Джейн“ изглеждаше като джудже.

— Най-големият във флотилията на „Таласа“ — отвърна Найдълман. — На практика това е плаваща лаборатория и базов изследователски център. Не можем да свалим на острова цялата екипировка. Големите уреди — електронните микроскопи и ускорителят за датировка с въглерод–14, например — ще си останат на борда на кораба.

— Чудех се за този харпун на носа — рече Хач. — Да не би когато на екипажа му доскучее, да си прострелва по някой и друг син кит?

Найдълман се усмихна.

— Харпунът издава произхода на кораба, приятелю. Той е бил проектиран преди шест години от норвежка фирма като класически китобоен кораб. След това дойде международната забрана за лов на китове и корабът се превърна в скъпоструващ бял слон, преди още да бъде напълно оборудван. „Таласа“ го купи на отлична цена. Всичките балки за изтеглянето на китовете и за одирането им бяха снети, ала на никой не му и хрумна да махне харпунното оръдие. — Той кимна с глава назад. — Хайде, ела да видим с какво са се заели момчетата.

Хач привърза „Плейн Джейн“ на борд на „Серберъс“, след това изкачи трапчето до отворения люк. Последва Найдълман по боядисания в светлосиво дълъг коридор. Капитанът го преведе през няколко празни лаборатории и един салет и спря пред врата, на чиято табела пишеше „Компютърна зала“.

— Зад тази врата имаме повече компютърна мощ, отколкото някой малък университет — рече Найдълман и в тона му се усети нотка на гордост. — Ала въпросът не е само в скоростта на обработката на информация. Тук имаме и навигационна експертна система и автопилот с неврална мрежа. На практика при аварийни ситуации корабът може да се управлява сам.

— Питам се къде ли са дянали всички хора? — рече Хач.

— На борда държим само минимален екипаж. Същото е и на останалите кораби. Философията на „Таласа“ е да поддържа гъвкав екип. Ако се наложи, утре тук ще има дузина учени. Или дузина сондьори. Ние обаче се опитваме да работим с минималния и възможно най-способен екип.

— Съкращаване на разходите — кимна шеговито Хач. — Това сигурно много допада на счетоводителите на „Таласа“.