— Погледни това — рече Джони и в тона му прозвуча нарастващ интерес.

Той се покатери върху накренената, усукана палуба. Навсякъде върху нея бяха разхвърляни ръждясали метални парчета, тръби, потрошена машинария, както и опасни витки от въжета и кабели. Малин започна да оглежда вехториите, като внимаваше да не пропусне проблясването на някой пиратски дублон. Предполагаше, че пиратът — Ред (Червения) Нед Окъм, след като е бил толкова богат, навярно е разхвърлил сума дублони из целия остров. Същият Ред Нед, който сигурно бе заровил милиони и милиони в злато на острова, както и украсения със скъпоценни камъни Меч на Архангел Михаил — толкова могъщ, че би могъл да убие всеки, който погледне към него.

Разправяха, че Ред Нед веднъж отрязъл ушите на някакъв и ги използвал за залог при игра на зарове. Една шестокласничка на име Синди му бе казала, че Ред Нед всъщност отрязъл тестисите на онзи, но Малин не й повярва. Друг път Ред Нед се напил и разпорил някакъв мъж, след това го хвърлил зад борда и го влачил за червата, докато акулите не го изяли. Децата в училище знаеха много истории за Ред Нед.

След като баржата му омръзна, Джони даде знак на Малин да го последва към скалите, които лежаха на дъното на почти отвесните скатове откъм наветрената страна на острова. Високо над тях, на фона на небето, се издигаше черен път, от почвата досущ като чворести, изкривени пръсти стърчаха корените на отдавна изгнили смърчове. Краят на пътя се губеше във вездесъщата мъгла. Тук-там скатът бе подкопан и се бе срутил — жертва на бурите, които връхлитаха острова всяка есен.

В сянката на ската бе хладно и Малин закрачи по-бързо. Джони, развълнуван от находките си, бързаше напред, размахал костта, забравил за собствените си предупреждения. Малин знаеше, че майка му щеше да изхвърли костта в океана в мига, в който я намереше.

Джони се спря за малко да разрови боклуците, изхвърлени от океана на брега: стари буйове и разкъсани кошове за омари, натрошени дървени парчета от корабна обшивка. След това пое към наскоро образувала се пукнатина по-нататък в склона. Явно брегът се бе срутил неотдавна и бе разхвърлял чакъл и камъни по скалистия бряг. Той прескочи лесно един от балваните и изчезна от погледа на Малин.

Малин ускори крачка. Не му харесваше, че не вижда Джони. Във въздуха се усети някакво раздвижване. Преди да изчезнат в мъглата на остров Рагид денят бе слънчев, но тук можеше да се очаква всичко. Вятърът бе студен, сякаш времето щеше да се разваля, а вълните започнаха да се разбиват по-силно о рифовете на острова. Приливът скоро щеше да обърне. Може би беше най-добре да се връщат.

Чу се рязък, неочакван вик и в един ужасен миг Малин почувства страх, че Джони се бе ударил някъде по хлъзгавите камъни. Ала викът прозвуча отново — спешно повикване — и Малин се закатери напред по падналите скали около една извивка на брега. Пред него се разкри огромен гранитен балван, паднал под невероятен ъгъл, прясно откъртен от брега при неотдавнашна буря. В далечния му край стоеше Джони и сочеше нещо, а върху лицето му бе изписано удивление.

Отначало Малин не може да изрече и думица. С откъртването си балванът бе открил входа на тунел в подножието на брега — тясна пролука, колкото да се промъкне човек. От входа на тунела струеше поток от студен, застоял въздух.

— Леле Боже! — прошепна той и изтича нагоре по склона към пътя.

— Открих го! — извика Джони, останал без дъх от вълнение. — Залагам всичко, че съкровището е там. Погледни, Малин!

Малин се извърна.

— Идеята беше моя.

Джони му отвърна със самодоволна усмивка.

— Може би — рече той и свали от рамо чантата. — Но аз го намерих. И аз взех кибрит.

Малин се наведе любопитен към отвора на тунела. Дълбоко в себе си той вярваше на думите на баща си, който твърдеше, че на остров Рагид никога не е имало съкровище. Ала сега вече не бе толкова сигурен. Нима не бе възможно татко му да бе сбъркал?

Бързо се отдръпна, сбърчил нос от застоялия въздух, който се носеше от тунела.

— Какво има? — попита Джони. — Страх ли те е?

— Не — отвърна тихичко Малин.

Отворът на тунела изглеждаше твърде тъмен.

— Аз ще вляза пръв — рече Джони. — Ти ме следвай. И внимавай, само да ми се загубиш.

Той захвърли намерената кост, коленичи и пропълзя през отвора. Малин също клекна, но се поколеба. Земята бе корава и студена. Ала Джони вече бе изчезнал от полезрението му и Малин не искаше да остане сам на пустия, обвит в мъгла бряг. Той също пропълзя в отвора подир брат си.

Чу се изсъскването на кибритена клечка и Малин без да ще затаи дъх, докато се изправяше. Намираше се в малко преддверие, чиито покрив и стени бяха укрепени със старинни греди. Тесен тунел пред него водеше някъде в мрака.

— Ще разделим съкровището наполовина.

Джони говореше с много сериозен тон, тон, който Малин дотогава не бе чувал. След това той стори нещо още по-изненадващо. Обърна се и се ръкува с Малин с детинска официалност.

— Ти и аз, Мал, сме равностойни съдружници.

Малин преглътна, почувства се по-добре.

Клечката изгасна и те направиха още крачка напред. Джони се спря и Малин чу издраскването на нова клечка, последвано от лумването на слабо огънче. Видя бейзболната шапка на брат си в ореола на трепкащото пламъче. Неочаквано през гредите изтрополи поток от пръст и камъчета, които отскочиха от каменния под.

— Не пипай стените — прошепна Джони — и не вдигай никакъв шум. Иначе ще срутиш всичко.

Малин не отвърна нищо, но инстинктивно се приближи към брат си.

— Не ме следвай много отблизо! — просъска Джони.

Поеха напред и надолу, после Джони извика и разтърси изгорената си ръка. Светлинката изгасна и те потънаха в пълен мрак.

— Джони? — извика Малин, почувствал как паниката го обзема, и посегна да улови ръката на брат си. — Ами проклятието?

— Хайде, хайде, няма никакво проклятие — прошепна му презрително Джони.

Чу се ново издраскване и кибритената клечка пламна.

— Не се безпокой, тук имам най-малко четирийсет клечки. И виж сега…

Той бръкна в джоба си, после се обърна към Малин и му показа хартиена щипка, която държеше.

— Какво ще кажеш, а? Край на изгорените пръсти.

Тунелът завиваше леко наляво и Малин забеляза, че вдъхващите кураж отблясъци светлина от входа на тунела вече бяха изчезнали.

— Може би е най-добре да се върнем и да вземем фенерче — предложи той.

Изведнъж долови злокобен шум: някакво отекващо стенание, което сякаш извираше от дълбините на острова, изпълни помещението.

— Джони! — извика той и отново се улови за брат си.

Шумът се разсея в дълбока въздишка, последвана от ново поточе пръст, което рукна от гредите над главите им. Джони изтръгна ръката си.

— Господи, Малин! Просто приливът обръща. Той винаги издава такива звуци в Наводнената шахта. И нали ти казах — говори тихо!

— Откъде го знаеш? — попита Малин.

— Всички го знаят.

Последва нов стон, клокочене, а сетне — силно проскърцвате на гредите, което бавно утихна. Малин прехапа устна, за да не й позволи да трепери.

След още няколко изгорени клечки тунелът сви в широка дъга и започна да се спуска по-стръмно надолу, стесни се и стените му станаха по-груби.

Джони бе вдигнал запалената клечка към прохода.

— Това е — отсече той. — Помещението със съкровището трябва да е на дъното.

— Не знам — колебливо произнесе Малин. — Май най-добре е да се върнем и да извикаме татко.

— Да не се майтапиш? — просъска Джони. — Татко ненавижда това място. Ще му кажем, след като открием съкровището.

Той запали нова клечка, след това мушна глава в тесния тунел. Малин успя да види, че проходът не бе по-висок от метър и двайсет. Напукани греди, укрепени от проядени от червеи подпори, поддържаха тавана. Тук мирисът на мухъл бе още по-силен, примесен с миризмата на водорасли и загатване за нещо по-лошо.

— Ще се наложи да пълзим — прошепна Джони и в тона му се прокрадна неувереност.