— Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси — с издевателска сериозност каза Клайн.

— Върви по дяволите, Д’Агоста — изкрещя папагалът.

Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.

— Вижте сега какво направихте — укоризнено произнесе Клайн. — Развалихте му обяда.

Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.

— Откъде знае името ми? — промърмори той, докато изтръскваше перушината от сакото си.

— О, това ли — каза Клайн. — Виждате ли, Чонси и аз… ами-и-и-и… ви обсъждахме точно преди да дойдете.

Когато влязоха в асансьора на път към първия етаж, Д’Агоста погледна Пендъргаст. Специалният агент се тресеше в безгласен смях. Д’Агоста извърна поглед и се намръщи. Най-накрая Пендъргаст се успокои и прочисти гърлото си.

— Мисля си, скъпи ми Винсънт — каза той, — че май ще трябва да се сдобиеш с прословутата заповед за претърсване възможно най-бързо.

Кейтлин Кид пресече и спря колата в предназначената само автобуси лента срещу Нюйоркския природонаучен музей. Преди да излезе, разтвори един брой на вчерашния „Уест Сайдър“ — с нейната статия и напечатаното й с едър шрифт име — върху таблото. Това, заедно с журналистическата й карта, можеше да помогне да избегне втори фиш за глоба в последните дни.

Тя бързо пресече Мюзиъм драйв, вдишвайки мразовития есенен въздух. Беше пет без петнайсет и, както бе предположила, голяма група хора излизаха целеустремено от една немаркирана врата на първия етаж на огромната постройка. Носеха чанти и служебни куфарчета — очевидно бяха служители, не посетители. Тя си проби път през тълпата и тръгна към вратата.

Отвъд нея лежеше тесен коридор, водещ към будката на охраната. Няколко души показваха в момента служебните си пропуски и тя видя как двамата скучаещи охранители им махат с ръка да влизат. Кейтлин разрови чантата си и измъкна журналистическия си пропуск.

Пристъпи напред и го показа на охранителя.

— Само за служители — отсече той.

— Аз съм от „Уест Сайдър“ — отвърна тя. — Пиша история на музея.

— Имате ли насрочена среща?

— Имам насрочено интервю с… — Тя погледна табелката върху гърдите на един куратор, който току-що влизаше в малкия охранителен пункт. Щяха да минат поне няколко минути, преди да стигне до офиса си.

— Доктор Прин.

— Момент. — Мъжът погледна в една книга със служебни телефони, вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща не вдигна никой. Мъжът отправи сънливите си очи към нея:

— Не е стигнал. Трябва да почакате тук.

— Може ли да седна? — Тя посочи една пейка, отдалечена по-навътре в коридора.

Охранителят се поколеба.

— Бременна съм. Не бива да стоя дълго на крака.

— Вървете.

Тя седна на пейката, кръстоса крака, отвори една книга, без да изпуска от очи охраната. След малко пристигнаха група служители и се струпаха на входа — портиери, ако се съдеше по вида им, които идваха за нощната смяна. В момента, когато охранителите бяха погълнати напълно от проверката на пропуски и отбелязваха имената, Кейтлин бързо се изправи и се присъедини към потока служители, които вече бяха минали контролния пункт.

Стаята, която търсеше, се намираше в сутерена — пет минути ровене в Интернет — и се беше сдобила със справочник на служителите и план на музея — но мястото представляваше ужасен лабиринт от пресичащи се пасажи и безкрайни, неотбелязани коридори. Присъствието й не усъмни никого, дори като че ли никой не я забеляза, а няколко добре обмислени въпроса най-после я изведоха до дълъг, мъждиво осветен коридор, двете стени на който бяха осеяни с врати, с монтирани върху тях прозорци с матирани стъкла. Кейтлин тръгна бавно по коридора, като четеше имената върху вратите. Във въздуха се носеше миризма — леко неприятна, която не можеше да идентифицира. Някои от вратите бяха отворени и зад тях се виждаха лабораторно оборудване, претъпкани офиси и — странно! — затворени в буркани животни и гледащи свирепо препарирани същества.

Тя спря пред една врата с табелка „Кели, Н“. Вратата беше открехната и отвътре се чуваха гласове. Един глас, осъзна след миг. Нора Кели говореше по телефона.

Тя направи крачка напред и се заслуша.

— Скип, не мога — казваше гласът. — Просто не мога сега да се прибера вкъщи.

Настъпи пауза.

— Не, не е това. Ако отида в Санта Фе точно сега, може повече никога да не се върна в Ню Йорк. Не разбираш ли? Освен това за мен е жизненоважно да разбера какво наистина се е случило, да открия убиеца на Бил. Само това ме държи в момента.

Това бе доста лично. Кейтлин се пресегна да отвори вратата по-широко и прочисти гърлото си. В лабораторията отзад цареше ред. Половин дузина керамични парчета лежаха на една работна маса до малък лаптоп. Жената, която говореше по телефона, я погледна. Беше слаба, привлекателна, с боядисана в бронзово-златист цвят коса, която се сипеше по раменете й, и объркан поглед в лешниковите очи.

— Скип — произнесе жената. — Ще ти се обадя пак. Да. Добре, довечера. — Тя затвори и се изправи иззад бюрото. — Мога ли да ви помогна?

Кейтлин си пое дълбоко дъх.

— Нора Кели?

— Точно така.

Кейтлин извади журналистическия си пропуск от чантата си и й го подаде.

— Аз съм Кейтлин Кид, от „Уест Сайдър“.

Нора Кели изведнъж избухна:

— Авторката на онази отвратителна статия? — Гласът й беше остър, изпълнен с гняв и скръб.

— Госпожо Кели…

— Пълен боклук. Още една такава и може да получите покана от „Уикли Уърлд Нюз“. Предлагам ви да напуснете, преди да съм извикала охраната.

— Чели ли сте всъщност статията ми? — избухна Кейтлин.

По лицето на Нора премина несигурност. Кейтлин беше предположила вярно: тази жена не беше чела статията й.

— Получи се добър материал, верен на фактите и безпристрастен. Аз не пиша заглавията, само отразявам новините.

Нора направи крачка напред и Кейтлин инстинктивно се отдръпна. В продължение на миг Нора я гледа с втренчени, пламтящи очи. След което се върна до бюрото си и вдигна телефона.

— Какво правите? — извика Кейтлин.

— Обаждам се на охраната.

— Госпожо Кели, моля ви, не го правете.

Нора спря да набира и зачака телефонът от другата страна да звънне.

— Само си причинявате болка. Защото аз мога да ви помогна да намерите убиеца на съпруга си.

— Да? — произнесе Нора в слушалката. — Нора Кели е, от лабораторията по антропология.

— И двете искаме едно и също — изсъска Кейтлин. — Моля ви, позволете ми да ви покажа как мога да ви помогна. Моля ви.

Тишина. Нора я изгледа, след което каза в телефона.

— Съжалявам, набрала съм погрешен номер. — Тя бавно остави слушалката на мястото й.

— Две минути — произнесе тя.

— Окей. Нора — мога ли да ви наричам Нора? Познавах съпруга ви. Споменавал ли ви е за мен? Често се засичахме на журналистически мероприятия, пресконференции, сцени на местопрестъпления. Понякога тичахме след една и съща история, но… ами… за мен беше малко трудно, неопитен репортер в сензационен таблоид като „Уест Сайдър“… да се съревновава с „Таймс“.

Нора не каза нищо.

— Бил беше добър човек. Казвам ви — двете с вас имаме обща цел — да намерим неговия убиец. Всяка от нас има уникални ресурси на разположение; ще ги използваме. Вие го познавате по-добре от всеки друг. А зад мен стои вестник. Можем да обединим талантите си и да си помогнем една на друга.

— Все още очаквам да чуя как.