— Знаете за онази история, върху която работеше Бил, за правата на животните, нали? Беше ми споменал за нея преди няколко седмици.

Нора кимна.

— Вече казах това на полицията. — Тя се поколеба. — Мислите ли, че има връзка?

— Интуицията ми подсказва. Но все още нямам достатъчно информация. Кажете ми нещо повече, ако знаете.

— Става въпрос за онази история с жертвоприношенията на животни в Инууд. В началото около това се вдигна голям шум, после всичко секна. Но Бил продължи да се интересува. Остави я на заден план, но продължи да търси други гледни точки.

— Много неща ли ви е казвал?

— Имах чувството, че някои хора не са били в особен възторг от интереса му, но не е нещо ново. Нищо не го правеше по-щастлив от това да изкарва хората от равновесие. И по-специално — неприятните. Страшно ненавиждаше типовете, които малтретират животни. — Тя си погледна часовника. — Изтекоха трийсет секунди. А вие все още не сте ми казали как можете да ми помогнете.

— Аз съм неуморен изследовател. Питайте когото и да е от колегите ми. Знам как да се оправям с полицията, с болниците, с библиотеките, с моргата — искам да кажа — с вестникарската морга, сиреч със справочния отдел. Журналистическата карта ми осигурява достъп до места, до които вие не можете да стигнете. Мога да посветя нощите и дните си на това, двайсет и четири часа, седем дена в седмицата. Вярно е, че искам история. Но в същата степен искам да постъпя правилно по отношение на Бил.

— Двете ви минути свършиха.

— Окей, тръгвам си. Искам да направите нещо — колкото за себе си, толкова и за мен. Извадете записките му по темата. По въпроса с правата на животните. Дайте да ги прегледам. Помнете: ние, репортерите, се грижим за своите. Искам да стигна до дъното на това почти толкова, колкото и вие. Помогнете ми да го направя, Нора.

При тези думи тя се усмихна кратко, подаде на Нора визитната си картичка, след което се обърна и излезе от лабораторията.

Ролс Ройсът мина през двойните порти на тухлената стена, декорирана с пластмасов бръшлян, небрежно закрепен отпред. Една табелка сред бръшляна информираше посетителите, че са дошли в „Шепнещите дъбове“ — гробищен парк и Мавзолей. Отвъд стената се простираше огромна зелена ливада, граничеща с наскоро засадени дъбови дръвчета, които се поддържаха изправени от телена мрежа. Всичко беше ново и грубо. Самото гробище на практика бе празно и Д’Агоста виждаше местата, където се съединяваха чимовете трева. В един ъгъл стърчаха половин дузина огромни, полирани надгробни плочи от гранит. Напред, в средата на поляната, се издигаше мавзолей — бял като кост, груб и лишен от всякаква украса.

Проктър подкара Ролса по асфалта и спря пред сградата. Една леха пред мавзолея преливаше от цветя, макар да бе есен, и когато излезе от колата, Д’Агоста побутна с крак един стрък.

Пластмаса.

Те стояха на паркинга и се оглеждаха.

— Къде са другите? — попита Д’Агоста и погледна часовника си. — Човекът трябваше вече да е тук.

— Господа? — Иззад мавзолея се показа един изглеждащ като призрак мъж. Д’Агоста беше учуден от вида му: слаб, облечен в добре ушит черен костюм, с неестествено бяла кожа. Мъжът тръгна забързано към тях, притиснал раболепно ръце пред себе си, и се насочи право към Пендъргаст.

— Как мога да ви помогна, господине?

— Тук сме във връзка с останките на Колин Фиъринг.

— А, да, бедният нещастник, когото погребахме преди колко… почти преди две седмици? — Мъжът грейна, оглеждайки Пендъргаст отгоре до долу. — Сигурно сте в бизнеса. Винаги мога да позная човек в бизнеса.

Пендъргаст бавно пъхна ръка в джоба си.

— Да, да — продължи мъжът, — спомням си погребението добре. Бедният човек, присъстваха само сестра му и свещеникът. Бях изненадан — обикновено на погребение на такива млади е пълно с хора. Добре! От кой Дом на покойника сте, господа, и как мога да ви услужа?

Ръката на Пендъргаст най-после измъкна един кожен калъф от джоба му, който той вдигна и отвори. Мъжът се ококори.

— Какво… какво е това?

— За съжаление, не сме „в бизнеса“, както вие толкова очарователно го казахте.

Мъжът пребледня още, без да каже нищо.

Д’Агоста пристъпи и му подаде един плик.

— Тук сме във връзка със съдебното решение за ексхумация на Колин Фиъринг. Всички документи са тук.

— Ексхумация? Не знам за такова нещо.

— Говорих с господин Радклиф снощи по въпроса — обясни Д’Агоста.

— Господин Радклиф не ми е казвал нищо. Той никога не ми казва нищо. — Гласът на мъжа се извиси в недоволен хленч.

— Това е много лошо — каза Д’Агоста; противното настроение, в което бе от убийството насам, го обхвана отново. — Да свършим с това.

Служителят беше явно уплашен. Сякаш се люлееше на място.

— Ние… ние никога не сме се занимавали с такива неща досега.

— Винаги има първи път, господин…?

— Лил. Морис Лил.

В този момент служебният ван на Патологията се зададе с трополене по пътя, вдигайки облаци син пушек. Той сви на завоя прекалено бързо — Д’Агоста се запита защо всички тези хора караха като откачени — и спря с леко скърцане, като се залюля напред-назад. Двама санитари, облечени в бели униформи, излязоха отвътре, отвориха задните врати и измъкнаха носилка, върху която лежеше празен чувал за трупове.

— Къде е убитият? — извика по-слабият, с рижата коса и обсипаното с лунички лице.

Мълчание.

— Господин Лил? — обади се Д’Агоста.

— … убитият?

— Нали знаете — подзе санитарят. — Трупът. Нямаме на разположение цял ден.

Лил се окопити.

— Да. Да, разбира се. Моля, последвайте ме в мавзолея.

Той тръгна към предната врата, набра един код на таблото и покритата с фалшив бронз врата се отвори, разкривайки високо, бяло пространство с урни, които се издигаха от пода до тавана на всичките четири стени. Два огромни снопа от пластмасови цветя преливаха от двойка гипсови гигантски урни в италиански стил. Само върху няколко от урните имаше черни надписи с издълбани имена и дати. Д’Агоста, без да иска, подуши въздуха, търсейки онази позната миризма, но той беше чист, свеж, ароматизиран. Определено ароматизиран. Такова място, помисли си той, трябва да има някаква супермощна климатична система.

— Съжалявам. Казахте, че става въпрос за Колин Фиъринг, нали? — Въпреки климатика Лил се потеше.

— Точно така. — Д’Агоста погледна с раздразнение Пендъргаст, който се разхождаше с ръце на гърба, стиснал устни, и оглеждаше мястото. Този човек като че ли винаги изчезваше във възможно най-неподходящия момент.

— Един момент, моля. — Лил мина през стъклената врата, която водеше към неговия офис и се върна с един клипборд в ръка, вперил очи в голямата стена с урните; устните му мърдаха, сякаш броеше. След малко спряха да се движат.

— Ето тук е. Колин Фиъринг. — Той посочи към една от надписаните урни, после отстъпи назад и направи опит да изобрази усмивка, но излезе само измъчена гримаса.

— Господин Лил? — произнесе Д’Агоста. — Ключът?

— Ключ? — Върху лицето на мъжа премина паника. — Карате ме да го отворя?

— Това всъщност представлява ексхумацията, нали? — изгледа го Д’Агоста.

— Но, виждате ли, аз… не съм упълномощен. Аз съм само продавач.

Д’Агоста издиша шумно.

— Ще намерите всички документи в този плик. Единственото, което се иска от вас, е да подпишете листа отгоре — и да ни дадете ключа.

Лил погледна надолу и видя, сякаш за първи път, кафявия плик, който стискаше в ръка.

— Но аз не съм упълномощен. Ще трябва да се обадя на господин Радклиф.

Д’Агоста завъртя очи.

Лил се върна бързо в офиса си, оставяйки вратата отворена. Д’Агоста се заслуша. Разговорът започна на нисък тон, но скоро пронизителният глас на Лил проеча през мавзолея като писък на изритано куче. Господин Радклиф, както изглежда, не проявяваше желание за сътрудничество.

Лил се върна.