Мейсън се наведе над електронните дисплеи и се взря напрегнато. Внезапно чувство на тревога изпълни мостика. Льосюр си спомни онова, което му бе казал един от офицерите му в Кралската флота: „Плаването е деветдесет процента скука и десет процента кошмар.“ Междинно положение нямаше. Той погледна към Кътър, чието лице бе непроницаемо, после към Мейсън, която запазваше хладнокръвие.

— Какво става, по дяволите? — попита вахтеният офицер.

— Нищо — отвърна сухо Мейсън. — Това е проблемът. — Тя пристъпи напред. — Господин Виго, поемам управлението за избягващия маньовър.

Виго се дръпна настрана с очевидно облекчение на лицето.

Тя се обърна към кормчията:

— Рул наляво двайсет градуса.

— Разбрано, рул наляво двайсет…

Внезапно заговори Кътър, прекъсвайки потвърждението на заповедта от страна на кормчията.

— Капитан Мейсън, ние сме корабът с правилния курс.

Мейсън изправи гръб.

— Да, сър. Но този супер танкер има почти нулева маневреност и може да е минал точката, в която…

— Капитан Мейсън, повтарям: ние сме корабът с правилния курс.

Настъпи напрегната тишина. Кътър се обърна към кормчията.

— Стабилизирай на две пет две.

Льосюр можеше да види светлините на танкера отдясно, които ставаха все по-ярки. Той усети как по челото му избива пот. Истина беше, че правото на преминаване е тяхно, че другият кораб трябваше да им даде път, но понякога се налагаше човек да се нагажда според ситуацията. Онези бяха вероятно на автопилот и се занимаваха с нещо друго. Само един Господ знае дали не бяха в каюткомпанията и не гледаха порно или пък се бяха натряскали и се търкаляха по пода.

— Включи сирената — нареди Кътър.

Мощната сирена на „Британия“, която се чуваше от петнайсет мили, проряза бездната на нощното море. Пет протръбявания — сигналът за опасност. Двамата наблюдатели на вахта стояха на местата си и се взираха напред с бинокли. Напрежението нарастваше болезнено.

Кътър се наведе към високочестотния усилвател:

— Корабът отдясно, тук „Британия“. Ние сме корабът с правилен курс и се налага да промените курса си. Разбрахте ли?

Свистене на празни честоти.

Сирената прозвуча отново. Светлините на супертанкера се разпаднаха до отделни точки. Льосюр можеше да види дори слабия сноп светлини на мостика на танкера.

— Капитане — подзе Мейсън. — Не съм сигурна дали ако сега променят…

— Точка на най-голямо сближаване четири минути — съобщи вахтеният офицер.

Льосюр си помисли невярващо: „Мили боже, наистина ще се сблъскаме.“

На мостика се възцари ужасена тишина. „Британия“ отново подаде сигнал за опасност.

— Променя надясно — каза наблюдателят. — Той променя курса, сър!

Сирената на танкера прозвуча над водата, три кратки изсвирвания, които показваха, че съдът се оттегля със спешна маневра.

— Стабилизирай — нареди Кътър.

Льосюр погледна екраните. Мъчително бавно векторният радар на АРПА8 покри преизчисления хединг на супертанкера. С огромно облекчение той осъзна, че са избегнали опасността; корабът щеше да се размине с тях отдясно. Почти осезаемо се усети успокоението на мостика, жужене на гласове, няколко цветисти ругатни.

Кътър се обърна към щаб капитана напълно невъзмутимо:

— Капитан Мейсън, мога ли да попитам защо намалихте скоростта до двадесет и четири възла?

— Метеорологичните условия напред са тежки, сър — отвърна Мейсън. — Екипажът спазва инструкциите, според които през Първата нощ на борда пасажерите трябва да се приспособят към условията в открито море при…

— Запознат съм с инструкциите — прекъсна я Кътър. Имаше бавен, тих глас, който звучеше неизмеримо по-заплашително, отколкото ако викаше. Той се обърна към кормчията: — Увеличи скоростта до трийсет възла.

— Разбрано, сър — отвърна мъжът с напълно неутрален глас. — Увеличавам скоростта на трийсет възла.

— Господин Виго, можете да поемете вахта.

— Разбрано, сър.

Кътър продължи да гледа втренчено Мейсън.

— Като заговорихме за инструкции, до вниманието ми стигна, че един от офицерите на този кораб е бил видян да напуска каютата на пътник рано тази сутрин.

Той направи пауза, придавайки с това още по-голяма тежест на факта.

С ръце на гърба направи една бавна обиколка, спирайки се върху лицето всеки от офицерите, преди да завърши с Мейсън.

— Искам да ви напомня, че това не е „Корабът на любовта“. Този вид поведение няма да бъде толерирано. Нека пътниците отговарят за собствената си недискретност; моят екипаж не трябва да си позволява подобни неща.

Льосюр се учуди, когато видя, че руменината по лицето на Мейсън става по-гъста.

„Не е възможно да става дума за нея“, помисли си той. „Тя е последната, която би нарушила правилата.“

Вратата на мостика се отвори и Патрик Кемпър, шефът на охраната, влезе вътре. Като видя Кътър, той пристъпи към него.

— Сър, аз…

— Не сега — прекъсна го Кътър и Кемпър млъкна.

На всеки от големите круизни кораби, на които Льосюр бе работил, основно задължение на капитана беше да разговаря любезно с пътниците, да седи начело на капитанската маса по време на дългите, приятни вечери и да е публичното лице на кораба. Старши помощник-капитанът, макар и формално втори по ранг, беше действително управляващият. Но Кътър имаше репутацията на човек, който не си пада по светските глезотии, и както изглежда, се канеше да пренесе този си навик в отношението към първия си заместник. Той бе офицер от старата школа, бивш капитан в Кралската флота от титулувана фамилия, когото — предполагаше Льосюр, — са повишили повече, отколкото е заслужавал. Преди няколко години капитанството на „Олимпия“ бе отишло в ръцете на най-непримиримия съперник на Кътър и той така и не можа да преглътне този факт. Беше задействал връзки по най-високи места, за да поеме командването на „Британия“ — което по право трябваше да се даде на Мейсън — и сега намеренията му бяха очевидни. Щеше да направи всичко по силите си, за да превърне този Първи воаяж в крайпътен камък на кариерата си — включително да счупи рекорда за най-бързо прекосяване на океана, поставен от „Олимпия“ година по-рано. Лошото време нямаше да му попречи, помисли си мрачно Льосюр, само щеше да укрепи решението му. Круизните кораби бягаха от лошото време; но един океански лайнер, истински океански лайнер, се каляваше в него.

Льосюр хвърли поглед към Мейсън. Тя гледаше през предния прозорец, спокойна и хладна; единственият намек за нещо нередно бе рязкото изчезване на руменината от лицето й. До този момент, въпреки отнетото командване на круиза и днешното отплаване, тя бе приела грубото поведение на капитана със самообладание и елегантност. Пренебрегването й като капитан на „Британия“ не бе оставило дори една бръчица върху чертите й. Може би беше свикнала с шовинизма в открито море и беше станала дебелокожа. Управлението на най-големите кораби като че ли остана един от последните мъжки бастиони в цивилизования свят. Без съмнение тя бе наясно с неписаното правило: в бизнеса с пътнически кораби жена никога не може да стане капитан на голям лайнер.

— Скорост под фюзелажа трийсет възла, сър — докладва кормчията.

Кътър кимна и се обърна към шефа по сигурността:

— Е, господин Кемпър, какво има?

Дребният мъж заговори. Въпреки силния му бостънски акцент и неизбежното американско носово произношение, Льосюр мислеше за Кемпър като за сродна душа. Може би защото и двамата произхождаха от работническите квартали в пристанищни градове по Атлантическото крайбрежие. Кемпър навремето бил ченге, застрелял наркодилър, който стоварил чук върху партньора му, и така беше станал герой, — но бе напуснал службите. Както изглежда, не можеше да се занимава повече с тази работа. Продължаваше обаче да е дяволски добър офицер, макар да му липсваше самоувереност. Льосюр предположи, че тази липса е един от страничните продукти на акта да убиеш човек.