— Капитане, имаме проблем с казиното.

Кътър се извърна от Кемпър и заговори, сякаш Кемпър бе престанал да съществува.

— Господин Кемпър, казината са нещо второстепенно в управлението на един кораб. Първият помощник ще задвижи нещата. — Без дори да поглежда Льосюр, той заговори на вахтения офицер. — Обадете ми се, ако се нуждаете от мен, господин Виго. — След което закрачи отсечено по мостика и изчезна през вратата.

— Това не е „Кораб на любовта“ — изсумтя Льосюр. — Ама че гадняр!

Мейсън заговори твърдо, без да губи учтивост:

— Комодор Кътър беше прав, когато каза това.

— Да, сър. — Льосюр се обърна към Кемпър с дружелюбна усмивка. — Е, добре, господине, да чуем за проблема в казиното.

— Изглежда имаме шайка броячи на карти, които действат на масите за блекджек.

— О, боже.

— В началото „Мейфеър“ бяха надолу с двеста хиляди паунда, а след това и „Ковънт Гардън“ олекнаха със сто хиляди.

Льосюр трепна леко: това беше тъкмо новината, която наистина щеше да вбеси Корпорацията.

— Идентифицирахте ли ги?

— Очевидно знаем кои са спечелилите, но не можем да кажем кой е мошеник и кой — просто късметлия. Работят в екип: играчи и броячи. Броячите не играят — само наблюдават и сигнализират на своите хора сред участниците. Както знаете, те са истинските мозъци.

— Всъщност не знам. И сте сигурен, че не става дума за съвпадение?

— Малко вероятно. Хентоф се притеснява, че може да приличат на онзи отбор от студенти на Масачузетския технологичен институт, които преди няколко години овътриха Вегас с три милиона.

Неприятното чувство в стомаха на Льосюр се засили. „Британия“ естествено не беше Лас Вегас, където можеше да изриташ някого, ако го хванеш, че брои картите. Тези тук бяха пътници с платени билети, а компаниите с пасажерски кораби силно разчитаха на печалбите от хазарт: един скандал в казиното би могъл да убие ентусиазма на гостите за игра. Все пак обаче нещо трябваше да се направи. Един успешен Първи круиз до Ню Йорк с всичките фанфари на възхитената публика нямаше да е от никакво значение за Корпорацията, ако имаше големи загуби в казиното. Всичко беше пари — на първо, на последно място и всякога.

— Какво предлагате да направим по въпроса? — попита той.

— Ами, сър… Има един… — Кемпър се поколеба. — Един необичаен пасажер. Паралия, който се прави на частен детектив. Той пръв забеляза номера с броенето на картите. Предложи си помощта за откриването на замесените.

— В замяна на какво?

— Ами нали разбирате… — Кемпър запелтечи. — Изглежда е на борда, за да проследи някаква вещ, която по думите му била открадната от негов клиент. Ако ние му дадем информация за неговите заподозрени, той ще ни помогне с броячите на карти… — Гласът му секна.

— Доколкото ни е известно — рече Льосюр сопнато — това може да е съвпадение и до края на нощта можем да сме на печалба със сто хиляди паунда на „Мейфеър“. Нека изчакаме още няколко часа и да видим дали загубите продължават. Но при всички положения каквото и да правите, ви моля да действате тихо. Без мелодрами.

— Разбрано, сър.

Льосюр изпрати Кемпър с очи. Изпитваше съчувствие към този тип — а също и към себе си. Ех, ако си беше в Кралската флота, където нямаше казина, картоброячи и невротични пътници.

— Пак си направила водата във ваната прекалено гореща — просъска възрастната жена; острият й глас беше твърде силен за каютата. — И си сложила твърде малко масло за вана.

Инге Ларсен се опитваше да помогне на старицата, която тежеше два пъти повече от самата нея, да се напъха в нощницата си.

— Съжалявам, мамо — промърмори момичето.

— И колко пъти да ти повтарям — продължи наставническият глас, докато набръчканата и отпусната кожа проявяваше милостта да се скрие под пластовете коприна и памук. — Докато си тръгваше от вечерята, си оставила чантата ми от дясната страна на инвалидната количка. А трябва да стои от ляво. От ляво!

— Много добре, мамо. — Като присвиваше очи заради болезнената хватка на старческата ръка върху рамото й, Инге подаде на възрастната жена бастуна й. За благодарност веднага получи болезнено чукване по кокалчетата.

— Стой изправена, момиче. Да не искаш да падна!

— Не, мамо. — Инге гледаше встрани, докато говореше. Да среща очите на работодателката си изглежда само подбуждаше допълнителни критики.

— Наистина ти си най-лошата компаньонка, която някога съм имала — а мога да ти кажа, че съм имала повече от достатъчно. Ако не се поправиш, просто ще трябва да те освободя.

— Много съжалявам, ако не ви удовлетворявам, мамо — отвърна Инге.

Беше въпрос на половин час да настани жената в леглото, да подвие юргана под краката й, да намаже ръцете й с крем, а лицето — с избелващ мехлем, да разреше и сплете косата й и да разпухка възглавниците.

— Сега не искам да чувам и звук от устата ти — долетя скърцащият глас. — Знаеш колко трудно ми е да заспя.

— Както кажете, мамо.

— И остави вратата отворена. Спя леко и не се знае кога може да ми потрябваш.

— Много добре. — Колкото се може по-тихо и бавно Инге излезе на пръсти от спалнята и зае мястото си на стола точно пред вратата в дневната. Там спеше тя. Старата жена настояваше завивките й сутрин веднага да се прибират и да не бъдат постилани до късно през нощта; изглежда я дразнеше фактът, че и Инге трябваше да спи.

Тя зачака, като едва се осмеляваше да диша, докато старата дама раздразнено си мърмореше под нос. Звуците постепенно утихнаха и дишането й стана равномерно. Инге седеше и слушаше, докато не започна шумното хъркане, както всяка нощ: обратно на думите й, старата спеше извънредно дълбоко и никога не се събуждаше преди да е дошло утрото.

След това, много внимателно, Инге се надигна от стола и крадешком премина край отворената врата на спалнята. Хъркането невъзмутимо продължаваше. Движейки се към изхода, тя се спря само за миг пред огледалото, за да се увери, че е в приемлив вид. Отсреща я погледна сериозна млада жена с руса коса и тъжни, почти уплашени очи. Приглади прическата си набързо и продължи към входната врата на апартамента. Открехна я внимателно и се шмугна навън.

Пое надолу по покрития с елегантен килим коридор и почти в същия миг се почувства по-добре. Сякаш тъмна мъгла се надигаше под топлината на слънцето. Щом стигна до централното стълбище, Инге се спусна към обществените зали в кораба. Тук атмосферата бе толкова по-жизнерадостна — хората разговаряха, смееха се. Не един мъж й се усмихна докато минаваше край магазините, кафенетата и винените барове: макар и срамежлива и леко непохватна, Инге беше привлекателна, а шведските й корени не можеха да се сбъркат.

Работеше за старицата вече от два месеца и преживяването нямаше нищо общо с очакванията й. Рано осиротяла, тя бе прекарала уединено детство, израснала бе в манастирски училища. Когато дойде време да си потърси работа, вече имаше място като компаньонка на възрастни дами, осигурено от една агенция, свързана с манастира. На пръв поглед — идеално. Говоримият й английски беше безупречен, а училището й даваше отлични препоръки. Нямаше къде да живее — като компаньонка щеше да получава и стая, и храна. А най-хубавото беше, че пътуванията с богата дама щяха да й позволят да се докосне до външния свят — нещо, за което много пъти си бе мечтала.

Ала реалността нямаше нищо общо с тези блянове. Господарката й я критикуваше на всяка стъпка; Инге не можеше да си спомни и една думичка, която би могла да мине за похвала. Когато беше будна, старата жена изискваше постоянно внимание и настояваше всеки неин каприз да се изпълнява незабавно. Инге нямаше право да се отделя от нея. Все едно се намираше в затвор — с двегодишна присъда, като се има предвид договора, който бе подписала. Единствените мигове на свобода идваха късно нощем, когато старицата потъваше в сън. На зазоряване, когато се будеше раздразнена и капризна, всичко започваше отначало.