Инге вървеше из елегантно обзаведените зали и попиваше музиката, разговорите, гледките и миризмите. Тя притежаваше богато въображение — фантазиите бяха единственото й убежище, — но поне „Британия“ отговаряше на надеждите й. Беше най-прекрасното нещо, което бе виждала в живота си. Тя спря пред огромното казино и се загледа към богатите и влиятелните, които залагаха или грациозно се носеха в разкошните си дрехи и накити. Подобни гледки й помагаха да забрави ада, който й се налагаше да понася по цял ден.

Инге се застоя на вратата още няколко минути. После се изправи и пое обратно. Часът бе късен, много късен, и трябваше да поспи — възрастната дама не й позволяваше следобедна дрямка или каквито и да било почивки. Но тя щеше да се върне тук утре вечер, изпивайки гледките с очи — гледки, даващи храна за сънища и фантазии, които на свой ред щяха да й помогнат да посрещне идващите дни. Мечти за времето, когато и тя щеше да може да пътува сред такъв лукс и елегантност, необременена от своята бедност или чуждата жестокост, когато щеше да има съпруг и цял гардероб с прекрасни дрехи. И независимо колко богата станеше, Инге винаги щеше да говори кротко с прислужниците и да се отнася с тях сърдечно, помнейки, че те също са човешки същества.

Специален агент Пендъргаст безшумно се плъзгаше из разкошните обществени зали на „Британия“, а сребристите му очи отбелязваха всеки детайл, сглобявайки плана на кораба в ума си. Вече вървеше от почти три часа, прекосил бе салони, спа центрове, ресторанти, кръчми, казина, пасажи с магазини и обширни ехтящи театри. Облечен в безупречно скроен черен костюм, агентът с лекота се сливаше с тълпите от смокинги и единственото, което го отличаваше от множеството, бе платинено русата му коса и бледата кожа.

Знаеше, че целта му е някъде тук. В четири след полунощ най-сетне го откри да крачи безцелно по Палуба 7, най-високата от обществените палуби, проправяйки си път през лабиринта от зали и галерии към централната част на кораба. Непосредствено над главите им се намираха близо хиляда и стоте пасажерски каюти. За да оправдае гигантската си инвестиция в построяването на този огромен и тежък плавателен съд, „Норд Стар“ бяха намалили броя на единичните стаи за сметка на просторните — и скъпи — апартаменти с балкони, гледащи към морето. Поради тези балкони се наложило апартаментите да са разположени в най-горните отделения на кораба, високо над пенещата се вода, а обществените зали да се проектират на по-долните палуби.

Тълпите бяха намалели. Корабът се люшкаше бавно над вълните, след всяко поклащане му бяха нужни минути, за да се наклони в другата посока. Движеха се откъм центъра на буря далеч на изток. Твърде възможно беше много от пътниците да съжаляват заради разточителната вечеря, на която се бяха насладили по-рано вечерта. Явно и неговата мишена спадаше към тях.

Пендъргаст спря, за да разгърне карта с плана на кораба, изпъстрена отгоре с неговите собствени бележки. Огледа се наоколо и откри това, което търсеше: люк, водещ към горната палуба. Въпреки, че другите нива на „Британия“ имаха външни фоайета, обществени балкони и плажни палуби с басейни, само Палуба 7 разполагаше с място за разходки, което обикаляше целия съд. И точно натам се бе запътила неговата цел: мъжът отваряше люка и излизаше на чист въздух.

На вратата Пендъргаст отпи глътка бърбън от малка плоска бутилка от сребро, задържа го за миг в устата си, после го преглътна, отвори вратата и прекрачи отвън. Попадна в нещо като щорм. Вятърът го блъскаше в лицето, измъкна вратовръзката изпод сакото му и я развя назад и тя заплющя зад гърба му. Въпреки че беше осем нива над повърхността на океана, въздухът беше пълен с разпрашени водни капки. Отне му миг да осъзнае, че това не се дължеше напълно на приближаващата буря; корабът се движеше с трийсет възла в час, което дори в безветрено море създаваше собствен щорм на всяка открита палуба. Ставаше както бе казал първият помощник-капитан, Льосюр: „Круизните кораби обикновено избягват бури. Ние не се отклоняваме — просто порим вълните напред.“

Той видя целта си да стои зад перилата, на около петдесет метра, на завет. Пендъргаст закрачи напред, вдигнал ръка за сърдечен поздрав.

— Джейсън? Джейсън Ламбе?

Мъжът се обърна.

— Какво има? — Лицето му беше позеленяло.

Пендъргаст се приближи, стисна ръката му.

— За бога, наистина си ти! Помислих си, че съм се припознал на вечерята! Какво правиш, по дяволите? — Той издърпа ръката си и започна да потупва ентусиазирано мъжа по гърба, придърпвайки го по-близо.

— Ъ-ъ-ъ… добре съм. — Джейсън Ламбе изобщо не изглеждаше добре. — Извинете ме, но познавам ли ви?

— Пендъргаст! Алойзиъс Пендъргаст! П.С. 84, Ривърдейл! — Пендъргаст потупа още веднъж мъжа по рамото, стисна го дружески, докато дишаше в лицето му, облъхвайки го с тежък дъх на бърбън. Ламбе замръзна, потръпна и направи усилие да се измъкне от неприятната, плътна прегръдка.

— Не си спомням никакъв Пендъргаст — произнесе той несигурно.

— Хайде сега! Джейсън, спомни си старите дни! Клубовете, университетския баскетбол! — Ново стискане на рамото, по-силно този път.

На Ламбе му дойде в повече. С енергично усилие той се опита да се освободи от желязната хватка на агента.

— Да не си изкуфял на стари години, а, Джейсън? — Пендъргаст го поглади любвеобилно по рамото.

Ламбе най-сетне се изтръгна, блъсна ръката му и отстъпи назад.

— Вижте, Пендъргаст, защо не се приберете в каютата си и да изтрезнеете? Нямам и най-отдалечена идея кой сте.

— Така ли се отнасяш със старите си приятели? — изхленчи Пендъргаст.

— Сега ще ти го кажа по-ясно. Да ти го начукам, аверче. — Ламбе мина бързо край него и влезе обратно вътре; все още изглежда го мъчеше морската болест.

Пендъргаст се облегна на перилата, като се тресеше от тих смях. След малко се изправи, прочисти гърлото си, оправи костюма и вратовръзката си, избърса ръце в копринената кърпичка и с презрително свити вежди отстрани с маникюрираните си пръсти няколко въображаеми прашинки от себе си. След това закрачи по палубата. Люлеенето на кораба все още се усещаше силно и той се наведе срещу вятъра, докато се придвижваше напред с ръка на перилата.

Вдигна очи към редицата от балкони над него, всичките празни. Изглеждаше върховна ирония: болшинството от пасажерите на „Британия“ плащаха солидно възнаграждение да получат апартамент с балкон, но заради изключително високата скорост на кораба не можеха да го използват.

Изминаха почти десет минути, докато обходи кораба по дължина. Най-накрая спря на завет при кърмата. Приближи се към перилата и погледна към разпенените вълни: четири линии от бяла пяна чезнеха в сърдития океан. Пръските и пяната, подети от вятъра и морето, започваха да замръзват в лека мъглица, обгръщаща кораба в тайнствен, влажен саван.

Корабната сирена изсвири печално и Пендъргаст се обърна, облягайки се замислено на перилата. На палубите над него две хиляди и седемстотин пасажери се наслаждаваха на луксозно обкръжение. А далече долу в дълбоките пространства под ватерлинията се намираха квартирите на хиляда и шестстотин мъже и жени, чиято работа беше да удовлетворяват всяка прищявка на тези пасажери.

Над четири хиляди души — и сред тях се намираше един странен убиец и един мистериозен предмет, заради който бе извършено убийство.

Скрит на завет, Пендъргаст извади списъка от джоба си, измъкна автоматична писалка и бавно прокара една черта през името на Джейсън Ламбе. Неговата преценка за физическото състояние на мъжа — което бе изпитал, преструвайки се на пиян състудент, — го увери, че тънките като клечки ръце на Ламбе, както и хилавата му фигура, не биха могли да смажат Амброуз, да оставим настрана развихрилата се свирепа ярост.

Оставаха шестима.

Сирената прозвуча отново. Пендъргаст спря. След малко изправи гръб и се заслуша напрегнато. За миг си помисли, че е чул друг вик, който се сля с воя на сирената. Той почака, вслушан още няколко минути. Но нямаше нищо, освен напора на вятъра. Като се загърна плътно в сакото си, той се насочи към люка и гостоприемната топлина на кораба. Беше време да се оттегли за нощта.