Констанс зави още веднъж и спря. На ъгъла стоеше монах — висок, сух, в парцалива роба, с хлътнали очи, и гледаше със странна, почти жестока настойчивост. Тя срещна очите му, но той не каза нищо. Тогава тя посегна към качулката си, отметна я назад и пусна кестенявата си коса да се разпилее по раменете й.

Очите на монаха се разшириха, но съвсем леко. Все още не казваше нищо.

— Поздрави — произнесе Констанс на тибетски.

Монахът слабо наклони глава. Огромните му очи продължаваха да се взират в нея.

— Агозиена — каза тя.

Отново никаква реакция.

— Дойдох да попитам: какво е Агозиенът? — Тя говореше неуверено, продължавайки на бедния си тибетски.

— Защо сте тук, малък монахо? — попита той спокойно.

Констанс направи крачка напред към него.

— Какво е Агозиенът? — повтори тя вече по-настоятелно.

Той затвори очи.

— Умът ти е в смут от вълнение, младо създание.

— Трябва да знам.

— Трябва — повтори той.

— Какво прави Агозиенът?

Очите му се отвориха. Той се обърна и тръгна. След миг тя го последва.

Монахът се провираше на зигзаг през много тесни пасажи и спираловидни завои, спускаше се и се изкачваше по стъпала, пресичаше грубо издълбани тунели и дълги, украсени с фрески коридори. Най-накрая спря пред каменна врата, завесена с протрита оранжева коприна. Дръпна я настрана и Констанс с изненада видя трима монаси, които седяха на каменни пейки, сякаш на съвет, с подредени множество свещи пред една позлатена статуя на седящ Буда.

Един от монасите се изправи.

— Заповядайте, влезте — произнесе той на изненадващо гладък английски.

Констанс се поклони. Очакваха ли я? Изглеждаше невъзможно. Но нямаше друго логично обяснение.

— Уча с Лама Церинг — каза тя, доволна да мине на английски.

Мъжът кимна.

— Искам да знам за Агозиена.

Той се обърна към другите и заговори на тибетски. Констанс се напрегна да схване какво казваше, но гласовете бяха твърде тихи. Накрая монахът се изви към нея.

— Лама Тубтън каза на детектива всичко, което знаем — произнесе той.

— Моля да ме извините, но не ви вярвам.

Монахът изглеждаше слисан от прямотата й, но бързо се съвзе.

— Защо говорите по този начин, дете?

Стаята бе замръзнала и Констанс започна да трепери. Тя се загърна стегнато с робата си.

— Може да не знаете какво точно е Агозиенът, но знаете целта му. Бъдещата му цел.

— Още не е време да се разкрива. Агозиенът беше взет от нас.

— Искате да кажете: взет преждевременно?

Монахът поклати глава.

— Ние бяхме пазителите му. Наложително е да ни бъде върнат, преди… — Той спря.

— Преди какво?

Монахът само поклати глава, тревожните линии на лицето му изглеждаха мрачни и непреклонни на мъждивата светлина.

— Трябва да ми кажете. Това ще помогне на Пендъргаст, на нас, да открием предмета. Няма да кажа на никого, освен на него.

— Нека затворим очи и да медитираме — каза монахът. — Да медитираме и да отправим молитви за неговото бързо и безопасно връщане.

Тя преглътна, опитвайки се да успокои ума си. Истина беше, бе действала импулсивно. Поведението й без съмнение бе шокирало монасите. Но беше дала обещание на Алойзиъс и възнамеряваше да го удържи.

Монахът запя монотонно и останалите подеха. Странните бръмчащи, повтарящи се звуци изпълниха съзнанието й и гневът и отчаяното й желание да научи повече, сякаш изтекоха от нея като вода от пробита лодка. Силната нужда да изпълни молбата на Пендъргаст някакси избледня. Умът й се събуди, почти умиротворен.

Монотонният речитатив спря. Тя бавно отвори очите си.

— Още ли продължавате страстно да търсите отговор на въпроса си?

Настъпи дълга тишина. Констанс си спомни един от уроците си — обучение върху желание. Тя наведе глава.

— Не — излъга неочаквано за себе си. Искаше информацията повече от всякога.

Монахът се усмихна.

— Имате още много да учите, малък монахо. Знаем много добре, че имате нужда от тази информация, че желаете тази информация и че ще ви е полезна. Но лично за вас не е добре, че я търсите. Информацията е изключително опасна. Тя има силата да унищожи не само вашия живот, но и самата ви душа. Може да ви откъсне от просвещението завинаги.

Тя го погледна.

— Нуждая се от нея.

— Ние наистина не знаем какво представлява Агозиенът. Наистина не знаем откъде е дошъл в Индия. Не знаем кой го е създал. Но знаем защо е бил създаден.

Констанс изчака.

— Бил е създаден да въздаде най-ужасното отмъщение над света.

— Отмъщение? Какво отмъщение?

— Да изчисти земята.

Поради причина, която не можеше да обясни, Констанс не бе сигурна, че иска монахът да продължи. Тя се насили да говори:

— Да я изчисти… как?

Загриженото изражение върху лицето на мъжа сега стана почти нещастно.

— Съжалявам много, че ви обременявам с това трудно познание. Когато земята се наводни с егоизъм, алчност, насилие и злина, Агозиенът ще изчисти земята от човешкия си товар.

Констанс преглътна.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Ще изчисти напълно земята от човешкото си бреме — произнесе монахът със съвсем тих глас. — Така че всичко да може да започне на чисто.

Алойзиъс Пендъргаст се отдалечи от задухът в „Ка д’Оро“ и спря с кожено куфарче в ръка. Във Венеция бе топъл слънчев ден и светлината се отразяваше от водата в Канале Гранде и блестеше по сложните мраморни фасади на дворците.

Той направи справка с дребно листче хартия, после продължи по вълнолома към малък лабиринт от улици, водещи на североизток към Чиеза деи Джезуити. Скоро навалицата и шумът останаха зад него и той потъна в сенчестата прохлада на страничните улички, виещи се зад дворците по дължината на Канале Гранде. Откъм един ресторант се лееше музика, малко моторно корабче пърпореше по задния канал, оставяйки след себе си звук на плискаща се в мрамора и варовиковите мостове вода. От един прозорец се показа мъж и извика нещо на жена, която се засмя.

Още няколко завоя изведоха Пендъргаст до врата с изхабен бронзов звънец с единствен надпис „Доктор Адриано Морин“. Той натисна звънеца веднъж и зачака. След миг чу изскърцването на прозорец, който се отвори отгоре и вдигна очи. Една жена го гледаше.

— Какво желаете? — попита тя на италиански.

— Имам среща с доктора. Името ми е Пендъргаст.

Главата се скри вътре и след малко вратата бе отворена.

— Влезте — покани го тя вътре.

Пендъргаст прекрачи в малко фоайе с тапицирани в червен копринен брокат стени, и под в черни и бели мраморни плочки. Различни изящни произведения на азиатското изкуство украсяваха стаята — антична кхмерска глава от Камбоджа; тибетска ритуална камбана дорже от тежко злато, инкрустирана с тюркоази; няколко стари танки; украсен моголски ръкопис в стъклено сандъче; глава на Буда от слонова кост.

— Заповядайте, седнете — каза жената и се настани зад малко бюро.

Пендъргаст седна, сложи куфарчето върху коленете си и зачака. Знаеше, че доктор Морин е един от най-прочутите дилъри на „безродови“ антики в Европа. Беше всъщност дилър на високо ниво в йерархията на черния пазар, един от многото, които получаваха плячкосани антики от различни подкупни азиатски държави, снабдявайки ги с фалшиви документи, и след това ги продаваха на легалния пазар за изкуство на музеи и колекционери, които не задаваха много въпроси.

Миг по-късно на прага се появи Морин — спретнат, елегантен мъж с идеална подстрижка и лакирани нокти, малки стъпала, напъхани в хубави италиански обувки и грижливо обръсната брада.

— Господин Пендъргаст? Колко очарователно.

Те си стиснаха ръцете.

— Моля, елате с мен — каза мъжът.

Пендъргаст го последва в дълъг салон със стена в готически прозорци, обърнати към Канале Гранде. Както фоайето, и той бе изпълнен с изключителни образци на азиатското изкуство. Морин направи знак и двамата седнаха. Мъжът извади златна табакера от джоба си, отвори я и предложи цигара на Пендъргаст.