— Не, благодаря.

— Ще възразите ли?

— Не, разбира се.

Морин издърпа цигара от табакерата и прехвърли елегантно единия си крак върху другия.

— Е, господин Пендъргаст. С какво мога да ви услужа?

— Имате хубава колекция, доктор Морин.

Морин се усмихна и направи жест около стаята.

— Продавам само за частно предназначение. Ние, както се вижда, не сме отворени за широката публика. От колко време колекционирате? Не съм се натъквал на името ви преди, а смея да твърдя, че познавам повечето в тази област.

— Не съм колекционер.

Ръката на Морин спря, докато палеше цигарата.

— Не сте колекционер? Сигурно съм ви разбрал погрешно, когато говорихме по телефона.

— Не сте ме разбрал погрешно. Излъгах.

Сега ръката замръзна напълно, димът се виеше във въздуха.

— Ще ме извините ли?

— Всъщност съм детектив. Работя частно, проследявам един откраднат предмет.

Дори въздухът в стаята сякаш замръзна.

Морин заговори хладно.

— Понеже признавате, че не сте тук в официалната си роля и понеже сте получили достъп, изтъквайки фалшиви причини, боя се, че този разговор приключи. — Той се изправи. — Приятен ден, господин Пендъргаст. Лавиния ще ви покаже изхода.

Когато се обърна да напусне стаята, Пендъргаст заговори на гърба му.

— Онази кхмерска статуя в ъгъла е от Банти Кхмар в Камбоджа, между другото. Била е открадната само преди два месеца.

Морин спря на средата на пътя си.

— Грешите. Идва от стара швейцарска колекция. Имам документи, които го доказват. С каквито впрочем разполагам за предметите от цялата си колекция.

— Притежавам снимка на точно този експонат на мястото му в храмовата стена.

Морин се провикна:

— Лавиния? Моля те, обади се на полицията и им кажи, че в къщата си имам един тип, който не желае да напусне.

— А тази шестнайсетвековна Шри Чакрасамвара и Ваджраварахи от Непал е била изнесена с фалшиво разрешително. Нищо от този вид не би могло да напусне Непал легално.

— Ще изчакаме ли полицията или вече си тръгвате?

Пендъргаст погледна часовника си.

— Ще се радвам да изчакам. — Той потупа куфарчето си. — Разполагам тук с достатъчно документи, за да подсигуря на Интерпол работа за години напред.

— Не разполагате с нищо. Всичките ми неща са законни и с внимателно проучен произход.

— Като онази чаша капала3, украсена със сребро и злато? Тя е легална — защото това е модерно копие. Или се опитвате да го пробутате като оригинал?

Настъпи тишина. Магичната светлина на Венеция се процеждаше през прозорците и изпълваше великолепния салон със златно сияние.

— Когато полицията дойде, ще бъдете арестуван — каза най-после Морин.

— Да, и без съмнение ще конфискуват съдържанието на куфарчето ми — което, сигурен съм, ще намерят за свръх интересно.

— Вие сте изнудвач.

— Изнудвач? Не търся нищо. Само посочвам факти. Например, онзи дванайсетвековен Вишну със съпругите си4, както се твърди от династията Пала, е също фалшификат. Щеше да ви донесе едно малко състояние, ако беше истински. Жалко, не можете да го продадете.

— Какво, по дяволите, искате?

— Абсолютно нищо.

— Идвате тук, лъжете, заплашвате ме в собствения ми дом — и не искате нищо? Хайде, Пендъргаст. Съмнявате се, че някой от тези предмети е краден? Ако е така, защо не го обсъдим като джентълмени?

— Съмнявам се, че предметът, който търся, е във вашата колекция.

Мъжът попи челото си с копринена кърпичка.

— Щом сте дошли да ме посетите, сигурно имате нещо наум, някаква молба.

— Като например?

— Представа нямам! — изригна гневно мъжът. — Искате пари? Подарък? Всеки иска нещо! Да си тръгне с нещо!

— Ами добре — каза Пендъргаст стеснително. — Щом като настоявате толкова, имам малък тибетски портрет, който бих искал да погледнете.

Морин се обърна рязко, разсипвайки пепелта от цигарата си.

— За бога, това ли е всичко? Ще погледна проклетия ви портрет. Нямаше нужда от всичките тези заплахи.

— Толкова съм доволен да го чуя. Безпокоях се, че няма да искате да съдействате.

— Казах ви, ще ви съдействам!

— Отлично. — Пендъргаст извади портрета, който бе получил от монаха и го подаде на Морин. Мъжът го разви, разгъна чифт очила и си ги сложи, след което го погледна. Миг по-късно свали очилата и го върна на Пендъргаст.

— Модерно. Няма стойност.

— Не съм тук за оценка. Вижте лицето на портрета. Този човек посещавал ли ви е?

Морин се поколеба, взе отново рисунката и се вгледа по от близо. По лицето му премина израз на изненада.

— Защо, да… наистина разпознах мъжа. Кой е нарисувал този портрет? Направен е в идеален танка стил.

— Мъжът е имал нещо за продан, нали?

Морин направи пауза.

— Не работите с този… индивид, предполагам?

— Не. Търся го. Както и предмета, който е откраднал.

— Отпратих ги — него и предмета му.

— Кога тръгна?

Морин стана и направи справка в голям дневник.

— Преди два дни, в два часа. Носеше със себе си кутия. Каза, че бил чувал, че съм дилър на тибетски антики.

— Продаваше ли я?

— Не. Това бе най-странното. Дори не беше отворил кутията. Нарече я Агозиен, термин, който не съм чувал — а знам за тибетското изкуство повече от всеки друг жив човек. Щях да го изгоня незабавно, ако кутията не беше истинска и много, много стара — тя беше сама по себе си изключително ценна, покрита с архаично тибетско писмо, което показваше, че е от десети век или още по-рано. Искаше ми се да имам тази кутия и бях много любопитен какво има вътре. Но той не беше продавач. Искаше да влезе в своего рода съдружие с мен. Нуждаеше се от финансиране, така каза. Да създаде някаква странна пътуваща изложба на експоната в кутията, за който твърдеше, че щял да порази света. Мисля, че преобразяване беше думата, която използва. Но категорично отказа да покаже предмета, преди да съм изпълнил неговите условия. Естествено, намерих цялото това предложение за абсурдно.

— Как му отговорихте?

— Опитах се да го склоня да отвори кутията. Трябваше да го видите. Започна да ме заплашва, господин Пендъргаст. Беше луд.

Пендъргаст кимна.

— Как така?

— Започна да се смее безумно и каза, че съм пропуснал шанса на живота си. Каза, че щял да отнесе кутията в Лондон, където познавал един колекционер.

— Шанса на живота? Знаете ли какво е имал предвид?

— Бръщолевеше някакви безсмислици за промяна на света. Pazzesco.

— Знаете ли кой е колекционерът, когото е възнамерявал да посети в Лондон?

— Не спомена име. Но аз познавам повечето от тях. — Той надраска нещо на лист хартия и го подаде на Пендъргаст. — Ето няколко имена, с които може да се започне.

— Защо е дошъл при вас? — попита Пендъргаст.

Морин разпери ръце.

— Защо е дошъл при мен, господин Пендъргаст? Аз съм главният дилър на азиатско изкуство в Италия.

— Да, това е вярно; никой не притежава по-добри образци от вас — защото няма друг, толкова безскрупулен.

— Вие го казвате — вдигна рамене Морин, не без нотка на гордост.

Веригата на вратата иззвъня настоятелно, многократно и се чу блъскане.

— Полиция! — долетя заглушен глас.

— Лавиния? — извика Морин. — Моля те, отпрати полицаите, като им благодариш от мое име. Кажи им, че съм се справил с неприятния тип. — Той се обърна отново към Пендъргаст: — Задоволих ли любопитството ви?

— Да, благодаря.

— Вярвам, че онези документи в куфарчето ви няма да попаднат в погрешните ръце.

Пендъргаст почука по куфарчето и го отвори. Отвътре се изсипаха огромно количество стари вестници.

Морин ги погледна, лицето му почервеня, след което се разтегна във внезапна усмивка.

— Вие сте точно толкова безскрупулен, колкото аз.

— Каквото повикало, такова се обадило.